Защо министрите сънуват кошмари? 2010 Валери Найденов;

Oнзи ден италианското списание E-gazette сравни Бойко Борисов с Уго Чавес, президента на Венецуела.

Промитите мозъци в България смятат това за голяма обида. Но във Венецуела Чавес е национален герой - той неизменно печели изборите от 1998 г. до ден днешен. През 2002 г. група офицери му спретнаха преврат, арестуваха го, но после се уплашиха от народа и сами го пуснаха.

До 1998 г. Венецуела в много неща приличаше на България - всички големи монополи и национални богатства бяха приватизирани от чужди „инвеститори", печалбите се източваха и страната нямаше никакъв шанс за развитие.

Чавес ренационализира петролните находища, електрическите компании, телекомуникационната компания и други подобни предприятия, които на практика събират задължителни данъци от населението. В резултат бедността намаля от 42,8% на 33,9% и продължава да намалява, брутният продукт на Венецуела достигна растеж от 12 на сто. Венецуела на практика беше колония, но вече е независима държава с огромен авторитет в цяла Латинска Америка, Азия, Африка и Океания.

Та подобно на Чавес сега и Бойко Борисове изправен пред дилема - дали иска да го обичат в метрополията, или в България?

Това е избор между комфортния провал и стръмния, болезнен път към успеха. За да продължи да печели избори, той трябва да избере борбата и болката. И той инстинктивно налучква по-скандалния път, изненадвайки и елита, и себе си.

Възходът на Бойко Борисов може да се разглежда като историческа необходимост. Затова трябва да гледаме на последните му изяви в историческа перспектива - много неща в неговото говорене и правене напомнят Дьо Гол, Цезар, Чавес, Франклин Рузвелт, та дори и нашия северен съсед Бъсеску, който излезе едноличен победител в тежки битки с румънската политическа олигархия.

Търсейки негативните аналогии, много хора ще се сетят за Хитлер, Сталин, Мусолини. Но и тези престъпни диктатори също са отговор на историческата необходимост някой да извади държавата от хаоса, в който я хвърля един корумпиран и разпасан елит.

Истината е, че едноличната власт в един момент е неизбежна и необходима. Ако Бойко не съществуваше, щеше да е друг като него. Какво са Волен и Яне, ако не по-непълноценни опити за Бойко Борисов? Още античните мислители Платон, Аристотел, Полибий идруги са формулирали естествения цикъл (киклос) на управлението, който според тях представлява редуване на охлокрация (власт на тълпата), олигархия (власт на малцина) и тирания, единовластие. В днешна България виждаме класическия преход от олигархично управление към еднолична власт. Борисов е такъв като политик и като човек, защото перфектно се вписва в историческия калъп. Поне засега.

Ще кажете - но нали България си има конституция, нали сме уж парламентарна република? Замислете се - кога реалната власт в България е отговаряла на конституцията?

Никога! Например по време на тройната коалиция управляваше един неформален триумвират, който много приличаше на регентски съвет. Единият от тримата регенти дори бе частно лице без каквито и да било държавни функции. Но когато този триумвират се събере и реши нещо, парламентът козируваше и изпълняваше.

Това, че половината население избра един харизматичен лидер пред традиционните партийни бюрокрации, е съвсем естествено. Още по-естествено е, че Бойко Борисов въведе казармена дисциплина в собствената си парламентарна група и в групата на “Атака”, а другите върза чрез промени в правилника. Калигула например е направил коня си сенатор.

Следващият исторически закономерен етап е да подгони държавната бюрокрация - например Чавес трябваше да преодолее национална стачка, организирана от висши държавни служители, които после попаднаха зад решетките.

Представете си държавната бюрокрация по времето на Сталин, когато всички шефове, от директорите до министрите и генералите, са живели в постоянен ужас. Днес си министър, утре - в Сибир. Днес си генерал, утре - лагерник, вдругиден - пак генерал. Ако пък си член на могъщото Политбюро, жена ти е затворник. Жестоко, но само така е можело да бъде укротена естествената склонност на бюрократа да си присвоява държавата, особено когато не е обременен от задръжките на възпитанието.

До 1985 г. българската бюрокрация също бе държана в постоянно напрежение от Тодор Живков и съответните органи. Нямаше Сибир и разстрели, но за дребни нарушения, които днес изглеждат смешни, министри отиваха в затвора. В последните години обаче волята на режима отслабна, овчарските му кучета остаряха и бюрокрацията взе да краде по малко, а после и с пълни шепи, докато в годините на прехода успя да открадне и да продаде цялата държава. След 20 години приход корпоративната корупция вече е правило, норма в управлението.

Но едноличният лидер излиза на сцената именно за да вкара елита в правия път. Ето защо съвсем естествено Бойко Борисов трудно намира хора за министри, налага му се да ги търси с помощта на службите:

“Вашите зрители трябва да знаят, че не само в партиите, в цялата държава има изключително малко неоцапани хора. Тези 20 години преход са направили всички, които имат възможности и умения, да се приспособяват към схемата”, твърди премиерът и избирателят е напълно съгласен с него.

Излиза, че ако кандидатът за министър е добре социализиран, значи не става.

“Така наречената комуникативност или диалогичност за мен имат лошо значение. Това означава човек, при който всички могат да отидат, да се разберат статуквото да продължи, схемите да работят... Почнеш ли да угаждаш на много хора, станеш ли диалогичен за тях, комуникативен, приключваш като министър. За съжаление. Защото всичко е направено във вид на схема. Схеми с лекарства, схеми с болници, схеми с държавни поръчки...”

При Август, Тиберий, Калигула и пр. високите постове постепенно са започнали да попадат в ръцете на плебеи и чужденци, докато накрая римската аристокрация съвсем се размива и изчезва.

Вероятно инстинктивно, но Бойко Борисов също предпочита извънсистемни кадри - било Симеон Дянков и Кристалина Георгиева, било международния икономист Илиян Михов, било поредните некомуникативни женици с вид на деловодителки. Ако изключим министър Плевнелиев, Борисов не държи кадрите му да са разглезени от прекомерни словесни дарби.

Ако Борисов иска да се възпол зва от историческия опит на своите успешни предшественици, той трябва незабавно да потърси съюзник в лицето на народа.

Класическият ход е пряката демокрация. Наполеон например е подчинил властта на депутатите чрез постоянни плебисцити.

Дьо Гол наложи всички свои реформи чрез референдуми. Уго Чавес накара народа да участва пряко в социалната промяна. Елцин също наложи новата си конституция чрез референдум, а на север от Дунава Бъсеску прави допитвания до народа всеки път, когато има повод. Какво чака Бойко? Един референдум за ерепетата ще го направи национален герой!

Много пишещи братя смятат, че едноличната власт по принцип и Бойко Борисов в частност са несъвместими с демокрацията. Те също не са в час с темата. Още изброените по-горе древни мислители са смятали, че трите форми на управление (олхокрация, олигархия и тирания) би трябвало да се съчетаят в една система, като всяка форма получи подходящата част от управлението. Хем еднолична власт, хем демокрация. През вековете са правени много експерименти, но най-сполучливото и устойчиво решение е намерено в САЩ, където цялата изпълнителна власт е в ръцете на един човек, избран пряко от народа. Нима САЩ не са демократична държава? Случайно ли е, че САЩ владеят света?

Простото решение на българския проблем е в разделението на властите. За целта президентът трябва да получи повече пълномощия и по-сериозно парче от изпълнителната власт. Тогава Бойко Борисов ще намери истинското си призвание като държавен глава, без обаче да държи и парламента, и съдебната власт под генералския си ботуш. По принцип този режим се нарича “полупрезидентска република”. Но докато елитът се държи като удавник за кухата фраза “парламентарна република”, министрите ще сънуват кошмари. Все по-лошо ще става. Между другото, ако бях министър на правосъдието, щях веднага да започна да инвестирам в по-хуманни затвори. Защото да ръководиш, означава да предвиждаш.