Сърбия не е длъжна да признае Косово

Сръбската тъпотия, инат и бабаитлък ще ги държат още много дълго извън ЕС

...може...всичките ни "Йес" и съсипването на Бг под указанията на треторазредни бюрократи и олигофрени от ЕС и САЩ може да са били напразни.

Сърбия НЕ е откъсвала от България земи- дадоха й ги Великите сили( в т.ч. САЩ, Великобритания и Франция)!!!
Ако българската монархическа династия бе мирно седяла, не би чудо България видяла!

Сазонов бе изпаднал в черногледство и бе загубил всякаква надежда за спечелването на България. Предлагаше съюзните държави да заявят, че в случай на погрешна стъпка те ще държат виновен Фердинанд, а не българския народ. Допълнителният натиск в Ниш само щеше да влоши руските позиции, без да има някакво реално значение. Единствената му конструктивна постъпка бе реч пред Думата, в която призова сръбските си съюзници да бъдат готови за жертви в името на общата цел и светлото бъдеще на държавата си. Княз Трубецкой подкрепяше от време на време английските инициативи в Ниш. Но в отговор на емоционалните призиви на стария славянофил за отговорността на Сърбия пред славянството Пашич заяви хладнокръвно, че ако Сърбия трябва да избива между Македония и южното славянство, без всякакво съмнение ще избере Македония.

Все пак положението по фронтовете ставаше толкова застрашително, че и сръбското правителство постепенно се примири с необходимостта от известни отстъпки. На 20 август 1915 г. на секретно заседание Скупщината упълномощи правителството в случай на крайна необходимост да обещае на България цялата безспорна зона. Едновременно всички сръбски държавници и дипломати се впрегнаха да изтъргуват колкото е възможно по-голяма част от безспорната зона за Сърбия или да получат срещу отстъпването й на България възможно най-голяма компенсация. Сръбският пълномощен министър в Лондон М. Бошкович наново предлагаше преговорите да се водят само за територията на изток от Вардар. Подобна стъпка предприе и колегата му в София Чолак-Антич, който искаше да въвлече Радославов в двустранни преговори, за да се избегне посредничеството на Антантата, което се приемаше, че ще бъде благожелателно за България. Радославов отказа с мотивировката, че вече бил получил по-големи обещания от Съглашението. Всъщност по това време вече бе в пълен ход подготовката за подписването на съюзен договор между Германия и България.

На 1 септември, въоръжен със съгласието на Скупщината, Пашич връчи отговора си на дипломатическите представители нa Антантата в Ниш. Възстановяването на старата договорна граница от 1912 г. се обявяваше за невъзможно. Мииистьр-председателят на Сърбия искаше някои „незначителни корекции". Те обхващаха, грубо казано, около половината от територията на безспорната зона в това число Охрид, Ресен, Крушево, Велес и „люлката на сръбския народ" — Прилеп. Отговорът бе издържан във високоемоционална фразеология и в него се говореше за „жертвите, които Сърбия принася за успеха на общото дело". Срещу жертвата си кралското правителство искаше официално да му се признае правото на Сърбия да се обедини с Хърватия и Словения. По този въпрос много се бе писало в печата през есента на 1914 г. Скупщината бе взела официално решение по него, но на такова ниво в междудържавните отношения все още не бе повдиган. Уклончивостта на отговора, и то по време, когато Сърбия с пълни основания можеше да очаква българско нападение на източната си граница, беше предзнаменование за извъртанията, които неминуемо щяха да последват след края на войната.

Дипломатите на Антантата бяха объркани и не криеха недоволството и недоумението си. Свикнали да разглеждат малките държави на Балканите през призмата на своите интереси, те не можеха да проумеят и се възмущаваха от нежеланието на Сърбия да отстъпи пред диктата на големите си съюзници, макар когато въпросът за отстъпки в каквото и да е отношение да бе поставян пред Париж, Петроград или Лондон, и те да не отстъпваха в никаква степен на упорството на Пашич и империалистическия стремеж на сръбската буржоазия да си осигури господствуващо положение на Балканите след войната. Всъщност големите държави от Антантата съвсем искрено прилагаха двоен критерий към своята политика и тази на Сърбия.

Възможност за размиване на сръбската позиция почти нямаше. За известен период бе обсъждан въпросът, дали временно като мярка за сплашване да не бъдат спрени доставките на оръжие за Сърбия, но това щеше да влоши и без това недоброто положение на сръбската армия. При това положение оставаха само призивите към умереност и не особено достойните дипломатически хитрини.

Пръв към тях прибягна Сазонов. Той искаше в София да се обясни, че Пашич е дал благоприятен отговор, като само няколко маловажни въпроса още оставали неразрешени. Тази идея, която тъй много контрастираше с по-предишната декларация за моралната политика, която Антантата водела, бе охотно подхваната от Делкасе и Грей. Нетърпението им да стигнат до някакво решение, което да предотврати вече неминуемото българско нападение срещу Сърбия, бе подхранвано от паническите доклади на дипломатическите представители в Coфия. Панафийо, който още в края на август се бе добрал до сведения, че мобилизацията може да започне всеки момент, пращаше трескави послания, че единствено незабавната окупация на безспорната зона от съглашенски войски може да предотврати неминуемото нападение. Матарел твърдеше, че обществеността в София била „бясно настроена" против Антантата.

Между дипломатическите канцеларии на Париж, Петроград и Лондон летяха все нови и нови предложения за разрешаване на кризата, които не бяха нищо друго освен упражнения във фразеология. Забравяйки понякога собствените си предложения, министрите на външните работи и на трите страни влизаха в противоречия със самите себе си, настояваха за планове, които самите те бяха отхвърляли с убедителни аргументи само седмица по-рано.

Пръв се отчая от възможността да бъде запазен българският неутралитет Сазонов. Руският Генерален щаб имаше най-добра разузнавателна мрежа в България и според някои автори това предопределяше песимизма на ръководителя на руската дипломация.
Все пак руският министър на външните работи не искаше да дава „казус бели" на Фердинанд за нападение срещу Сърбия и се противопостави на дошлото в последния момент предложение на Грей 20 септември да стане крайният срок, когато направените пред България предложения ще са още в сила. Същевременно той продължаваше да упорствува и не желаеше да приеме окупирането на Вардарска Македония от съглашенски части. Трудно е да се прецени сега какви бяха мотивите му да отрича толкова последователно предложение, което той самият бе направил месец по-рано.

След двуседмични обсъждания новото предложение за България бе готово. На 13 септември пълномощните министри на Антантата го връчиха на Радославов.
То съдържаше гаранция за безспорната зона в Македония, при условие че България нападне Турция и сключи военна конвенция със съюзниците. Конфиденциално, по нареждане на Грей, О’Берн предаде, че съглашенските войски се готвели да окупират Македония в деня на обявяването на война на Турция. Самият той обаче смяташе, че ако подобно предложение било включено в нотата от 29 май, можело да се разчита на успех. Сега вече бе много късно. Нищо не можеше да спре българското правителство от пътя, който бе поело. Макар и да го подозираха, в столиците на съглашенските държави още не знаеха, че преди връчването й съюзният българо-германски договор бе подписан. А и нотата носеше всички белези на отчаянието, не се различаваше по нищо съществено от предходните и не можеше да се очаква друга участ освен отхвърлянето й. Поанкаре смяташе, че тя е „неубедителна", Грей, че е „недостатъчна", и отказа да се съгласи с публикуването й в българския опозиционен печат, тъй като вместо да помогне, можела окончателно да тласне общественото мнение на страната на Централните сили.