Сибирска сводка
Отиди на страница:
| Очаквах, че ще летя с Аэрофлот и се бях настроила да чуя знаменателното „Добро пожаловать в город-герой Москва“. Оказа се съвместен полет, изпълняван от другата компания и за съжаление пристигнах без тези мили, леко старовремски, с оттенък на достойнство думи. На информацията ме упътват как да стигна до гарата, но карта на града (или поне на метрото) там няма, не е имало и надали ще има. Комфортен влак ме закарва до Белоруската гара, където се прехвърлям на метрото. В един момент си помислих, че няма да успея да се кача – всички вкупом се втурват напред, а аз се отмествам, за да не ме блъскат... и се озовавам накрая. В последния момент обаче една услужлива ръка ме хваща и ме вмъква във вагона. На Ярославската гара си оставям багажа – имам няколко часа до влака. Естествено, първо се отправям към тоалетната. В първия момент се сепвам от множеството глави до вратовете, като забучени на кол и закачени на ограда. Секунда по-късно осъзнавам, че просто вратите на отделните тоалетни са много ниски и стигат до раменете на хората. Разсъждавайки над архитектурното решение, затварям вратата и се отдавам на силовото упражнение „събуване в приклекнало положение с дамска чанта през рамо и градска раница на гръб“ – не искам главата ми да стърчи над вратата. Докато се размотавам в търсене на карта, чувам съобщение по мегафон, че се прави двучасова екскурзия по Москва. Тъкмо ще се стопля – температурата е към минус 5 градуса, но няма сняг и се усеща остро. Зарязвам опитите за самостоятелна разходка и се включвам към групичката. Знам, че нищо не запомням когато ме водят, а само когато обикалям сама, но като за бегли фотографски впечатления е идеално. Когато се връщаме, имам време колкото да повторя фитнес упражнението, да прочета една глава от книжката, да си взема багажа и да се отправя към влака. Тринадесети вагон – обичам това число. Престоят ми 3000 км за 47 часа. Когато обявих, че ще пътувам Москва-Новосибирск с влак, колегите ми почти ме обявиха за луда. Било пълно с пияни мужици, мръсно и миризливо. Аз обаче не се поддадох – и това беше едно от най-мъдрите ми решения. Проводницата стои пред вагона, проверява билетите („а, вие сте с електронен билет? рядко се случва“, а аз си мисля, че у нас изобщо не се случва) и упътва хората към купетата. Чистота, комфорт, кърпи, удобни шкафчета над леглата, с нощни лампи – да си четеш на спокойствие без да пречиш на спътниците си. Чиста тоалетна, заредена дори с индивидуални покрития за седалката. В коридора – голям самовар. Дават ни комплект – чехли, малка четка и паста за зъби. Тъй като ще пътувам дълго, изваждам си необходимите неща и ги оставям в шкафчетата, преобличам се в удобни домашни дрехи – във влака е 25 градуса. Определено имам нужда от това – два дена сън и приятни разговори с приятни интелигентни спътнички. Първата се оказва лекарка от Перм, била в командировка в Москва. Разведена, с малко детенце. По-нататък тази ситуация ще да срещам многократно – женят се много млади, преди 20, раждат по едно дете и почти веднага се развеждат. И защо се жените на по 19? Ами така е прието. Хмм ... Сутринта се събуждам и не мога да откъсна очи от прозореца. Всичко е покрито със сняг, минаваме край селца с дървени къщички с пушещи коминчета, капаците на прозорците – отворени, с боядисана в бяло рамчица – като кукленски. Чувствам се все едно съм попаднала в детска руска приказка – липсваха само запрегнатите шейни. След два дена, отпочинала и освежена, пристигам в Новосибирск. Шефът ми И. ме посреща и ме води в квартирата. Имам стая при една бабка – доста луксозен апартамент, на който обаче вратите нямат брави, а просто се притварят. Определено не заради липса на средства – сигурно комуналната душевност все още дреме у тях. Веднъж внуците й бяха на гости и като не им достигнаха столовете, просто влязоха при мен да вземат. Добре, че са на по 12-13 години, та не се ядосах, а кротко им обясних, че на вратата трябва да се чука и когато се чуе „да“ – тогава да се влиза. Определено тази процедура ги изненадва. Същото е и в работата – аз съм единствената, която чука преди да влезе в офиса или в лабораторията. И така – на работа. И. ме взима сутрин с колата и следва едночасово пътуване по пробките до Академгородок. Всъщност е приятно – топло, хубава компания, хубава музика... По-неприятно е чакането на автобус в дните, когато имаме вечерна разпивка. Първата седмица е достатъчно топло – около минус два, така че и това не беше проблем. След това вече пада под минус 20. Всъщност, тази ниска температура е далеч по-приятно, защото всичко е много твърдо и сухо. Наистина ако стоиш на едно място, замръзваш, но дори при онези минус 29 студът не реже лицето ти, миглите ти не залепват, само снегът хрущи под краката ти, а якето ти шумоли като вестник. Исках още. Свикнах и с процедурата преди тръгване – колата се включва за подгряване около половин час преди тръгване, след което от багажника се вадят специалните четки, 15 минути се чисти натрупания сняг и чак след това се тръгва. Да правиш това всеки ден 6-7 месеца в годината – определено се иска характер и издържливост. Още първата сутрин се събираме (аз, И. и тримата му младежи Д., И. и В.) да обсъдим задачите. Програмата-максимум включва две – определено амбициозно, като се има предвид краткия ми престой. От там слизаме в лабораторията, аз съм зачислена към Д. След петнадесет-минутни указания ме попита – имам да свърша нещо спешно, искаш ли да започваш сама? Благодаря за доверието, с удоволствие! Лабораторията им е доста добре оборудвана, макар и част от апаратурата да е доста стара. А друга огромна част са си правили те самите. Не мога да скрия възхищението си. Особено като си представя как се работи на някои други места, където за да ти пробият една дупка, се искат чертежи, разрешителни и всичко отнема около седмица. При моите хора – минути. И работата не спира, не се прекъсва. Няма удобни държачи, които се настройват по три направления? Значи по едното ще се настройват „на ръка“. Невъзможно ли? Разбира се, че е възможно. Малко повече усилия – и прекрасен резултат. Без оплаквания и вдигнати ръце. Възхитих се и на стремежа им да купуват всичко възможно от местни производители. Това се дължи не само на по-ниската цена (най-малкото, имат високо мито за внос от ЕС), но и на съзнателна политика, която насърчава собственото производство. Една вечер в кръчмата говорихме за това. В. твърдеше, че щом някъде (навън) се произвежда нещо по-добро, то просто купуваш от там и не ти трябва да развиваш собствен аналог. Опитах се да го опровергая. Важното е не само това, че ще има работа за местни производители. Основното за мен е възможността за независимост. Русия е достатъчно голяма държава и не може да си позволи да остава без технологии. Не става дума за крайности тип чучхе, разбира се. Но знам много добре за случай, когато в продължение на три години японци бяха притискани да не продават определено изделие на „когото не трябва“. Да имаш собствени възможности (дори да не са най-добрите) – това значи, че не могат да те изнудват, че си свободен да определяш политиката си и развитието си. А ние свободни ли сме? Няма да забравя лицето на аптекарката когато купих няколко живачни термометъра и няколко шишенца сулфацетамид. Почувствах се все едно идвам от бедна африканска страна, в която не можеш да си купиш елементарни прости, евтини и ефективни лекарства. Някой еврочиновник някъде решава, че ще определя моя избор – и така ме оставя без право на избор. Някой горе решава, че щом лекарството е евтино и ефикасно, то трябва да се спре. Яд ме е. Навремето от чужбина мъкнеха шоколади, сега носим основни неща, от които някой глобален бюрократ над нас решава, че трябва да сме лишени. Струваше ли си промяната? Успяваме почти напълно с амбициозната програма. Експериментът е тежък, няколко части едновременно работят. Няма да забравя гледката от последните два дена на работата – когато се задействаха осем ръце едновременно. В един момент се почувствах като на концерт, но като част от оркестъра – с движенията на ръцете, синхрона и красивия резултат накрая. Отдавна не бях изпитвала такава наслада. През седмицата – работа до откат. През почивните дни – забавления до откат. Не знам как издържат. Още в първите дни излизаме на кръчма. С нас е и Ч. – гениален самотен учен от съседен институт. Тъкмо се е върнал от Израел, където половината време прекарал в бомбоубежище. Изпълнен е с неприязън към ужасните палестинци. Моята пуста уста, дето не знае да се затваря, коментира, че и при тях не е мирно и спокойно, но пък цивилните жертви са многократно повече. „Ти какво, да не би да жалиш палестинците?“ ме пита с ужас в гласа. Жаля всички невинни жертви, а там са повече. „Отиди да поживееш там и ще си смениш мнението“. Но аз не бих отишла там като у дома си. Казах и съжалих за думите си, бързо смених темата. По-късно попитах И. на ушенце и предположението ми беше потвърдено. Оставихме „националния въпрос“. Каним и Т. от университета. Той е теоретик, чиито статии от преди няколко години буквално сме научили наизуст, а и той самият познава много добре работата ни (в София). Беше ми много любопитно да го видя. Това често се случва в науката – познавате се добре с някого по име, знаете си работата в подробности, понякога си пишете, но никога не сте се виждали. Оказа се изключително чаровен другар с дълга, леко сатирска брада. След около два часа му въвеждат алкохолно ограничение, но той не се противи, а си остава все така забавен. Обсъждаме науката, политиката... В този край Путин е на особена почит. А и как иначе? В последните години парите за наука са се увеличили няколко пъти, дори през сколковската пералня (с извинение) се пропуска достатъчно. Увеличени са грантовете за млади учени. В момента около 20% от младежите по определени критерии получават нещо като ваучери за жилище (кандидатстват с научните си постижения), като действително с тези ваучери може да се купи прилично жилище. След това са задължени пет години да останат да работят там. Хмм, отново правя неприятното сравнение. Колко от нас биха могли да постигнат това? Ще ходим на „Фауст“. Зарадвах се, защото операта ми е отписана от посещаемите изкуства заради модернистични изцепки. Отказвам да гледам Отело в скъсани дънки (в една от версиите - гол), голи мадами по сцената, или Радамес да тича с пистолет в ръка. Реших, че в Русия тези вредни европейски навици няма как да намерят почва и се приготвих за наслада за душата и сетивата. Каква заблуда! Прииска ми се да изляза още в самото начало, когато Мефистофел се появява в... червена лимузина. Нататък беше още по-зле. Не се разминахме нито със стриптийза, нито с пистолетите. О всемогущий аллах! О, мучения мои нестерпимы! Е, преживях. Но се зарекох, че щом заразата е обхванала и тези места, то за мен операта става само аудио изкуство. Прибирам се в къщи, а бабката ме чака с нетърпение, да й разкажа впечатления. Когато й споделямх, тя се възмущава до дъното на душата си. Ама как можело такова нещо? Та това било режисьорското виждане, не можело да се разглежда като недостатък, то трябвало на музиката да се обръща внимание, тя дори не била забелязала тези неща, те така се вписвали в целия спектакъл... В един момент ме напушва смях, едвам успявам да го скрия. Изглеждаме като сцена от абсурден филм: седим ние с бабата и разговаряме, тя ме убеждава как стриптийз в операта било най-нормално режисьорско виждане, а лимузини и пистолети – интересно и оригинално хрумване. В същото време аз, наполовина на годините й, се изказвам като ретроград, консерватор и пуритан, който настоява, че ако иска да гледа голи жени и мъже, ще отиде в стриптийз бар, където поне качеството е по-високо. Операта е място за съвсем различни неща и ако някой оригиналничи на дребно, значи сам съзнава, че нещо не прави както трябва, че същността му е куха и се нуждае от лъскаво покритие. Събота. Натоварваме на едно такси (разбира се, с дясно кормило и шофьор-джигит) и отиваме в Речкуновка – малко селце на брега на Обско море. Отново се озовавам в зимната детска приказка, този път не гледам отвън, а съм вътре. В това фантастично местенце К. има малка къща, останала от баба му – идеално място за купон с баня. Освен К., там бяха милата филоложка И., красивата О. и веселата тётя О., младежът А., както и два броя деца. Банята се топли, ние чистим моркови и ябълки за сок, милата И. готви гъска със зеле и всичко това се полива с „коктейл“ – водка с клюквен сок. Обилно. Баня, коктейл, готвене, коктейл, разговори, коктейл, баня, коктейл... Хората излизат напарени на двора, хвърлят се в снега и отново бягат в банята, а аз им се радвам. „Хайде, скачай в снега!“ – как да скачам? Луди ли сте? Не мога да направя такова нещо! И скочих. Няколко часа по-късно похапваме, пийваме коктейл, децата си лягат, а останалите – в кухничката. Изваждат китара, И. свири, а К. танцува с дамите. И всички пеят. Много ме впечатли една от песните – Не-врач. Питам чия е – не знаят. Научили я от свой приятел, чийто брат познавал момчето, което я е написало. Бивш военен, от Омск, служил в Афганистан – това е единствената им информация. После на купоните на три пъти се опитвах да я запиша цялата (или късно започвах, или свършваха батериите), докато накрая успявам. Към три часа се натръшкваме по легла, матраци, дюшеци и пухенки, а кирпичената печка ни топли до сутринта... Когато последната вечер се събираме на изпращане, настояват да кажа тост. Но моля ви, аз не мога да казвам тостове! Не, няма как, трябва да кажеш нещо! Единственото, което е в главата ми, е „Я вернусь.“ | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Die Hexe |
| Хексе, Коледа е, на неколко сводки съм. Може ли да обобщиш това в едно-две изречения, за да схванем и спим спокойно? |
| Не вярвам, Хексе, да си натъжена от факта, че първото мнение след чудесния ти опус е каквото е. Така сме тук, това ни е скалата. Чудесна сводка, продължавай, десетки паралела ми идват в главата и усещам пак Сибир, макар и съвсем друг. Чакам с нетърпение. |
| Добре де, вечно низгвернат и презрян, не може да ви разбере сложните души и само иска да му ги сведат до равнището. Бегам, жувейте, ЧРХ. |
| >>><<< Великолепно! По-добро от 10 рецепти за 20 пуйки! Карай нататък, ние сме чакащи както едни българи дето чакат Годо.  |
| По-добре сводка отколкото без. Ама много приятно за четене, честно завидях. Като полувъзпитаник на руска гимназия, много ми се е искало да видя Русия. Ама този твой тост много в стил Висоцки, наистина ли смяташ пак да отидеш? |
Като че и аз там бях!  Хеске, заинтригува ме тази песничка. Ако дадеш малко текст, имам едни тайни канали, ще попитам, намират се добри хора, може и да я разконспирираме! Весели празници! |
| Моля Хексето да ме извини, пътеписът е чудесен. Посипвам си главата с пепел. Днес щях да се изтрия, но Геновева ме фана снощи. Геновева винаги ме фаща кога сгазим лука. |
| Благодаря ви много! Мето, как се смях на твоите "няколко сводки"  . Преразказано с две думи, душа, почувствах се по-свободна в избора си, отколкото в Европа. Ирония на съдбата?ГруЮ, живот и здраве - лятото пак. Кой бяга от доброто? Калки, наистина това беше почти като в "Понеделник ..." Да, рамките и там вече са други, но начинът на работа (с вдъхновение, с радост, заради самата работа) беше като отдавна забравена ... ако не мечта, то поне детска представа. Заради която представа в края на краищата се занимавам с наука. Това е до голяма степен запазено на изток (в Москва и Питер е по-различно). |
| Много приятно. Някой път, ако събера настроението и таланта на Хексето, ще разкажа за работа в българо-съветско предприятие през 80-те. А песента става ли за качване тук? |
В замяна - нещо в настроението на темата - Натисни тук - Я живу на улице Ленина  |
| Това песента ли е - я вернусь, не пройдет и полгода. Песен ли беше, стихотворение, не помня. Мотивът 'вернусь' е застъпен широко в руската лирика, да си спомнем класиката - Жди меня, и я вернусь. Только очень жди, Жди, когда наводят грусть Желтые дожди, Жди, когда снега метут, Жди, когда жара, Жди, когда других не ждут, Позабыв вчера. Жди, когда из дальних мест Писем не придет, Жди, когда уж надоест Всем, кто вместе ждет Константин Симонов Само дето при Хексето не е толкоз любовно... |
| Заслужава отделен постинг. Хексето сигурно има предвид този текст - Корабли постоят и ложатся на курс, Но они возвращаются сквозь непогоду. Не пройдет и полгода и я появлюсь, Чтобы снова уйти, чтобы снова уйти на полгода, Не пройдет и полгода и я появлюсь, Чтобы снова уйти, чтобы снова уйти на полгода * Возвращаются все кроме лучших друзей, Кроме самых любимых и преданных женщин. Возвращаются все кроме тех кто нужней, Я не верю судьбе, я не верю судьбе, а себе еще меньше. Возвращаются все кроме тех кто нужней, Я не верю судьбе, я не верю судьбе, а себе еще меньше, * Но мне хочется думать, что это не так, Что сжигать корабли скоро выйдет из моды. Я конечно вернусь весь в друзьях и делах, Я конечно спою, я конечно спою не пройдет и полгода. Я конечно вернусь весь в друзьях и делах, Я конечно спою, я конечно спою не пройдет и полгода. В съответното оформление |