Съвършено видян проблем от автора. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: дъртреалист |
Човекът дава частично и отговор на масажирания на първа страница проблем за това, че Отрицателните тенденции в раждаемостта потвърждават прогнозите за дългосрочно стопяване на населението. |
През 100-те години, откакто толкова сериозно решихме, че образованието е универсално добра идея, се научихме да отнемаме 15-те най-безгрижни години от живота на детето и да ги пълним с произволна смесица от стрес и страх от провал. Преди сто години тези 15 безгрижни години просто ги е нямало! Децата са работели на нивата, със стадото, на хармана! Време за безгрижие и игра почти не са им оставяли! Ама авторът нали иска да ни пробута някакви идеи! |
Не знам какъв бил авторът, нито жена му, но статията е до болка откровена и вярна. Заравянето на главата в пясъка не помага на никого, най-малко на децата ни. |
Най-бурно развитие на технологиите се наблюдава през последните 100-120 години, което съвпада с въвеждане на всеобщо задължително образование в много страни в света. Така, че връзката едва ли е случайна. Доколко обучението в училище съответства на нуждите на съвременния човек за по-нататъшната му житейска реализация е отделен въпрос. |
Съгласен с констатациите на автора с една уговорка - всяко дете, бивш гимназист и настоящ родител също извървява своя път на развитие. Различни са не само днешните деца, но и техните родители. Нагласите и разбиранията за доброто родителство всеки пречупва през личния си светоглед, което ме подсеща за една японска пословица /без претенции за точно цитиране/ - добрият родител е като въздуха за детето си - присъствието му е невидимо, но без него не то може! |
Не схванах идеята на господина. Какво по-точно предлага той? Да не пращаме децата си на училище, да не ги обучаваме на нищо, да не ги възпитаваме, а просто да гиоставим на самотек, да си изживеят 15-те най-щастливи години от живота без никакви усилия, без мисъл за бъдещето, без цел за живота? И чак след като навършат 15 години, да почват да учат азбуката, да се учат да четат, пишат и смятат? ? Без да имаме особени изисквания или очаквания спрямо тях, квито излязат? |
Проблемът с тийнейджърите възникна, от една страна, с еманципацията на жената и с превръщането й в наемен работник. От друга, с пропастта между поколенията, които Първата и особено Втората световна войни издълбаха. Децата вече не искаха да се идентифицират с родителите, а напротив - коренно да се различават. Старите поколения се оказаха неспособни да се справят с обществените проблеми, влязоха в унищожителни войни, съсипаха икономика и култура, донесоха многомилионни жертви и страдания. Всъщност най-лошото в днешната проблематика с тийнейджърите е, че в родителите си те не виждат себе си, не виждат образа, към който трябва да се стремят, не се чувстват като продължители. Те пребивават във вече трайно изградена собствена инфраструктура, грижливо поддържана и от моди, послания за различност, в извратеност, която се възприема като алтернативност и оригиналност. Това отчуждение води и до отчужденост в по-нататъшния им живот. Затова и обществата стават на макрониво (закони и правила) хуманни, а на ниво индивид - често жестоки и безсърдечни. |
Всъщност най-лошото в днешната проблематика с тийнейджърите е, че в родителите си те не виждат себе си, не виждат образа, към който трябва да се стремят, не се чувстват като продължители. Те пребивават във вече трайно изградена собствена инфраструктура, грижливо поддържана и от моди, послания за различност, в извратеност, която се възприема като алтернативност и оригиналност. Това отчуждение води и до отчужденост в по-нататъшния им живот. Тук вече кой както си възпита тийнейджърите! Не всичките в едно кюпче, моля! Господинът от статията да се съсредоточи над неговите и ако може, да не дава акъл за моите! |
Авторът се опитва да имитира Кърт Вонегът. Да, на мен също ми напомня КВ, и не само като стил, но и като въздействие. „Бих искал и Килгорд Траут да е тук — казал Елиът, — да можех да му стисна ръката и да му кажа, че е най-големият жив писател днес.” Траут, автор на 87 романа с меки корици, бе много беден и неизвестен извън кръга на писателите — фантасти. Бе 66-годишен, когато Елиът така пламенно говореше за него... | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: TaiChi |
Ако си вложил в детето си много в първите му 7 години (а също в първите 2 x 7 години), дори да има някакви различия по време на тинейжърството, заложеното накрая избуява и след 20 годишна възраст децата са пак онези, които си съдавал в тези безценни 7 години. Това е опита ми на майка, леля и учител. Не може човек да има претенции към рожбите си, ако в първите 7 години е поверил възпитанието им изцяло на други хора (баби, дядовци). |
Сега, за какви тийнейджъри говорим отпреди букадър години! Много моля, на запад може да са били тийнейджъри, ние тука си бяхме "юноши /бледни/" |
Образователната система няма за цел да възпитава свободолюбиви, любопитни и одухотворени деца, тя има за цел да възпита зависими, заспали и ограничени деца, които да се превърнат в едни безропотни марионетки, които да не могат дори да мислят по-далеч от това да работят като роботи цял живот, да консумират колкото могат повече и в даден момент да се възпроизведът, осигурявайки следващата партида от нови човешки същества, които моделирани от умо-мелачката в учебните заведения, на свой ред да бъдат превърнати в роби, като техните родители. СЪБУДЕТЕ СЕ, ХОРА! Ако искате децата ви да станат истински щастливи, свободни, отговорни и добри хора, ако искате те да имат сили и вдъхновение да търсят своята лична истина и да открият смисъл и път в живота си, знайте че ще ви се наложи да им дадете абсолютно цялото си внимание, старание, честност и любов! А това не става пред телевизора, докато гледате риалитита, мачове и турски сериали! |
Тийнеджърството като обособен и труден феномен се появява с вестниците и ТВ в 20 в. и Нета в 21 Когато заради тях децата на 10-12 г. се оказват информационно изравнени с родителите. Целият труден свят на възрастните се стоварва като огромен пакет от образи-информация върху децата и те реагират невротично. Пълно спасение няма, но има разумни стъпки: 1. Дистанциране от ТВ и вестници 2. Увеличена домашна грижа 3. Живот извън мегаполисите 4. Поезия, повече поезия. И рисуване |
Аз бях ученичка преди 10 - 15 години, може от тогава да са се променили нещата, нямам деца още, че да видя. Но и тогава не се изискваше малко, а нямах музикални възпитатели, треньори, безброй частни учители по какво ли не, безброй извънкласни занимания (освен тези, които ми харесваха). Обаче имах двама родители, и двамата работещи, които всеки ден намираха време да ми проверяват домашните и да ми обясняват грешките, а като стигнах гимназията - бяха готови или да ми помогнат ако не разбирам нещо, или, ако те не могат, да ми намерят някой, който може. Те очакваха от мен да дам най-доброто от себе си и ми помагаха в процеса ако имах нужда; ако това не доведеше до най-добрата оцена, сядаха да учат с мене, да видят защо не става и никога, ама никога, не ми повишаваха тон. Повтаряха ми ден и нощ, че това какво правят и имат другите няма значение, аз да гледам какво правя и имам аз; казваха ми никога да не вредя на другите в сремежа си към успех, но и да не позволявам на никого и на нищо да ме откаже от целта; вярваха в мен, но и ме насочваха - няма как на 15 да знам какво искам да правя с живота си и какво е добро за мен. Интересуваха се - имам ли отсъствия, разбирам ли се със съучениците, тормози ли ме някой, и ако получех ниска оценка, винаги ме питаха защо е станало така. Не я игнорираха, но и не ми казваха, че съм тъпа, че не мога, че ме мързи, че нищо няма да стане от мен в живота заради тази оценка - питаха ме защо този път не съм се справила, след като те знаят, че мога и по-добре. Питаха ме какво ще направя следващия път, за да се справя по-добре и дали имам нужда те да направят нещо. И ме проверяваха дали съм направила каквото съм казала. Не ме задължаваха да правя каквото кажат те, но и не ме оставяха да не правя нищо - питаха ме да кажа с какво ми се занимава, защото им беше ясно, че един ученик има нужда от игри, но има нужда и от структура, от отговорности, от предизвикателства, за да се научи да се справя с тези неща като порасне. Окуражаваха ме да мечтая - но не пропускаха да ми кажат, че от мечти няма полза, ако човек не е готов да работи здраво, за да ги осъществи; изслушваха ме, когато бях разстроена - но не пропускаха да ми кажат, че трябва сама да си помогна, за да ми помогнат и другите. Съчувстваха ми, когато бях със слаб дух - но не пропускаха да ми кажат, че ако съм силна, мога да променя нещата, от които се разстройвам, вместо само да се разстройвам (макар и по напълно разбираеми причини). Никога не ми решаваха проблемите - питаха ме как мисля да ги реша и ме съветваха - но винаги аз трябваше да действам сама. И на мен започна да ми харесва да съм добра, да успявам, да предизвиквам себе си, да си избирам цели, да се стремя все по-напред, но и възприех, че неуспехът е част от живота, че ако никога не се проваляш, значи едва ли правиш кой знае какво, и че е важно винаги да даваш най-доброто от себе си. Не образователната система ме научи на това - тя беше просто "инструментът", който родителите ми използваха, за да ме научат как да се справям в живота. Не помня всички уроци в дебелите учебници, естествено, но не това е целта - целта е да се създаде процес, навик на учене, които после се използват цял живот. Образоветелната система обучава, но без родителите да възпитават чрез нея, особена полза от нея няма. От сърце благодаря на моите родители, че някак си са успели да се справят, нищо, че и в техните очи по снимките от първите учебни дни се чете паника и че е трябвало да наблягат на дисциплната, когато е било необходимо, дори това да е носело риск за креативността и личностната ми актуализация. И сега не мисля, че съм неуспяла в живота - няма значение нито кое училище, нито кой университет съм завършила, защото мисля, че съм усвоила "процеса" на успех. А щастието? То не се учи - и не е свързано с това дали ходиш на училище или през коя образователна система минаваш. |
"Когато бях на пет години, майка ми винаги ми повтаряше, че щастието е най-важното нещо в живота. Когато тръгнах на училище, ми дадоха за домашно да напиша какъв искам да стана, когато порастна. Аз написах "Щастлив". Те ми казаха че не разбирам смисъла на задачата. А аз им отговорих, че те не разбират смисъла на живота." Джон Ленън |
Не съм съгласна напълно с автора. Не знам дали е българин, не обърнах внимание. Но, ако е българин, би трябвало да е с други наблюдения. Повечето деца нямат достъп до качествено образование, за извънкласни дейности да не говорим - вместо да разширяват познанията си в някаква област се шляят по улиците и трупат престъпнически и вандалски опит. Българските деца, повечето са без стремежи и без мотивация да учат, да имат стратегия в какво искат да се развиват и защо това е важно за живота им. Ако родителите им нямат достатъчно финанси, дори и "доживотната ваканция" няма да могат да си позволят, освен, ако не имигрират в страна, която законодателството работи и не извършат престъпление отговарящо на наказание за "доживотна ваканция". Статията не е релевантна на българската обстановка. Но пък рисува американската действителност - там пък родителите са побъркани на тема "супер деца" и кариерата им, образованието, социалният статус - но пък и затова се говори за американска мечта! Тя реално е постижима само за деца с връзки и стратегия за кариерното им развитие. Другите, могат да разчитат на късмета си - 1 към милиард. И навсякъде едно е правилото - няма нищо вечно! Колкото и високо да стигнеш, никога не е късно да стигнеш дъното. Сам правиш обаче избора си, дали да си на дъното цял живот. |
Аз бях ученик през 80-те и тогава родното ни образование се опитваше да направи от всяко дете just another brick in the wall. С повечето успяваше. Резултатите от него - много от връстниците ми са неграмотни (в по-широк смисъл, не само като лош правопис, макар че и това е често срещано). Научени са, че някой трябва да мисли вместо тях и да се грижи за тях. Манталитет на черпаклии. Но авторът критикува идеята за образование по принцип, а не лошото образование. А в съвременния свят няма как да се мине без него. Цивилизацията изисква обучение Така че ходенето на училище може и да отпадне, но ученето - не. Както и ходенето на работа може да отпадне, но работенето - не. (Да ме прощават тези, които предпочитат да ходят на работа, вместо да работят). |
Училището удължава детството.Познавам деца,които са спрели да ходят на училище ,оженили са ги на 12-13 г. и на тази възраст вече имат свои деца.Те започват много рано да живеят живота на възрастните и да се учат как да оцеляват и да се справят.Това е другата крайност ,разбира се ,но винаги трябва да я имаме предвид.Животът без училище не е много хубав,затова е добре да подкрепяме детството,като все пак спазваме училищните традиции. |