Отиди на страница:
| Израел прави всичко възможно, за да има нов световен казан за еврейски сапун. Баси гадовете чифутски, баси! |
| Do Koga Israel shte palamosva sveta s parvoto da produljava da deystva protiv zakonite na chovechestvoto ? Sharon e po vreden za chovechestvoto ot Mislosovich .... Miastototo mu e samo tam kadeto e Milosovich !!!! |
| Tupanapi zadrusteni, takiva kato vas dokaraxa Balgaria i sveta do tova polojenie. Nijama da e lesno na USA, IZRAEL i dr.da opravijat lesno polojenieto poneje ste prekaleno syxi i tupi.Ops.......! A sega pogajete che se luja.    |
| "Bai Ganijo " - tvoyto mnenie ne zaslujava komentar - ne viarvam che samo as mislia che si izleznal po tip i po "syx" ot nay tipia i nay syxia :-)))))) |
| Noam Chomsky: US-Israel-Palestine Tuesday, April 30 2002 @ 04:08 AM GMT A year ago, Hebrew University sociologist Baruch Kimmerling observed that "What we feared has come true." Jews and Palestinians are "regressing to superstitious tribalism... War appears an unavoidable fate," an "evil colonial" war. After Israel's invasion of the refugee camps this year his colleague Ze'ev Sternhell wrote that "In colonial Israel...human life is cheap." The leadership is "no longer ashamed to speak of war when what they are really engaged in is colonial policing, which recalls the takeover by the white police of the poor neighborhoods of the blacks in South Africa during the apartheid era." Both stress the obvious: there is no symmetry between the "ethno-national groups" regressing to tribalism. The conflict is centered in territories that have been under harsh military occupation for 35 years. The conqueror is a major military power, acting with massive military, economic and diplomatic support from the global superpower. Its subjects are alone and defenseless, many barely surviving in miserable camps, currently suffering even more brutal terror of a kind familiar in "evil colonial wars" and now carrying out terrible atrocities of their own in revenge. The Oslo "peace process" changed the modalities of the occupation, but not the basic concept. Shortly before joining the Ehud Barak government, historian Shlomo Ben-Ami wrote that "the Oslo agreements were founded on a neo-colonialist basis, on a life of dependence of one on the other forever." He soon became an architect of the US-Israel proposals at Camp David in Summer 2000, which kept to this condition. These were highly praised in US commentary. The Palestinians and their evil leader were blamed for their failure and the subsequent violence. But that is outright "fraud," as Kimmerling reported, along with all other serious commentators. True, Clinton-Barak advanced a few steps towards a Bantustan-style settlement. Just prior to Camp David, West Bank Palestinians were confined to over 200 scattered areas, and Clinton-Barak did propose an improvement: consolidation to three cantons, under Israeli control, virtually separated from one another and from the fourth enclave, a small area of East Jerusalem, the center of Palestinian life and of communications in the region. In the fifth canton, Gaza, the outcome was left unclear except that the population were also to remain virtually imprisoned. It is understandable that maps are not to be found in the US mainstream, or any of the details of the proposals. No one can seriously doubt that the US role will continue to be decisive. It is therefore of crucial importance to understand what that role has been, and how it is internally perceived. The version of the doves is presented by the editors of the NY Times (7 April), praising the President's "path-breaking speech" and the "emerging vision" he articulated. Its first element is "ending Palestinian terrorism," immediately. Some time later comes "freezing, then rolling back, Jewish settlements and negotiating new borders" to end the occupation and allow the establishment of a Palestinian state. If Palestinian terror ends, Israelis will be encouraged to "take the Arab League's historic offer of full peace and recognition in exchange for an Israeli withdrawal more seriously." But first Palestinian leaders must demonstrate that they are "legitimate diplomatic partners." The real world has little resemblance to this self-serving portrayal -- virtually copied from the 1980s, when the US and Israel were desperately seeking to evade PLO offers of negotiation and political settlement while keeping to the demand that there will be no negotiations with the PLO, no "additional Palestinian state..." (Jordan already being a Palestinian state), and "no change in the status of Judea, Samaria and Gaza other than in accordance with the basic guidelines of the [Israeli] Government" (the May 1989 Peres-Shamir coalition plan, endorsed by Bush I in the Baker plan of Dec. 1989). All of this remained unpublished in the US mainstream, as regularly before, while commentary denounced the Palestinians for their single-minded commitment to terror, undermining the humanistic endeavors of the US and its allies. In the real world, the primary barrier to the "emerging vision" has been, and remains, unilateral US rejectionism. There is little new in the "Arab League's historic offer." It repeats the basic terms of a Security Council Resolution of January 1976 backed by virtually the entire world, including the leading Arab states, the PLO, Europe, the Soviet bloc -- in fact, everyone who mattered. It was opposed by Israel and vetoed by the US, thereby vetoing it from history. The Resolution called for a political settlement on the internationally-recognized borders "with appropriate arrangements...to guarantee...the sovereignty, territorial integrity, and political independence of all states in the area and their right to live in peace within secure and recognized borders" -- in effect, a modification of UN 242 (as officially interpreted by the US as well), amplified to include a Palestinian state. Similar initiatives from the Arab states, the PLO, and Europe have since been blocked by the US and mostly suppressed or denied in public commentary. US rejectionism goes back 5 years earlier, to February 1971, when President Sadat of Egypt offered Israel a full peace treaty in return for Israeli withdrawal from Egyptian territory, with no mention of Palestinian national rights or the fate of the other occupied territories. Israel's Labor government recognized this to be a genuine peace offer, but rejected it, intending to extend its settlements to northeastern Sinai; that it soon did, with extreme brutality, the immediate cause for the 1973 war. Israel and the US understood that peace was possible in accord with official US policy. But as Labor Party leader Ezer Weizmann (later President) explained, that outcome would not allow Israel to "exist according to the scale, spirit, and quality she now embodies." Israeli commentator Amos Elon wrote that Sadat caused "panic" among the Israeli political leadership when he announced his willingness "to enter into a peace agreement with Israel, and to respect its independence and sovereignty in 'secure and recognized borders'." Kissinger succeeded in blocking peace, instituting his preference for what he called "stalemate": no negotiations, only force. Jordanian peace offers were also dismissed. Since that time, official US policy has kept to the international consensus on withdrawal -- until Clinton, who effectively rescinded UN resolutions and considerations of international law. But in practice, policy has followed the Kissinger guidelines, accepting negotiations only when compelled to do so, as Kissinger was after the near-debacle of the 1973 war for which he shares major responsibility, and under the conditions that Ben-Ami articulated. Plans for Palestinians followed the guidelines formulated by Moshe Dayan, one of the Labor leaders more sympathetic to the Palestinian plight. He advised the Cabinet that Israel should make it clear to refugees that "we have no solution, you shall continue to live like dogs, and whoever wishes may leave, and we will see where this process leads." When challenged, he responded by citing Ben-Gurion, who "said that whoever approaches the Zionist problem from a moral aspect is not a Zionist." He could have also cited Chaim Weizmann, who held that the fate of the "several hundred thousand negroes" in the Jewish homeland "is a matter of no consequence." Not surprisingly, the guiding principle of the occupation has been incessant and degrading humiliation, along with torture, terror, destruction of property, displacement and settlement, and takeover of basic resources, crucially water. That has, of course, required decisive US support, extending through the Clinton-Barak years. "The Barak government is leaving Sharon's government a surprising legacy," the Israeli press reported as the transition took place: "the highest number of housing starts in the territories since the time when Ariel Sharon was Minister of Construction and Settlement in 1992 before the Oslo agreements" -- funding provided by the American taxpayer, deceived by fanciful tales of the "visions" and "magnanimity" of US leaders, foiled by terrorists like Arafat who have forfeited "our trust," perhaps also by some Israeli extremists who are overreacting to their crimes. How Arafat must act to regain our trust is explained succinctly by Edward Walker, the State Department official responsible for the region under Clinton. The devious Arafat must announce without ambiguity that "We put our future and fate in the hands of the US," which has led the campaign to undermine Palestinian rights for 30 years. More serious commentary recognized that the "historic offer" largely reiterated the Saudi Fahd Plan of 1981 -- undermined, it was regularly claimed, by Arab refusal to accept the existence of Israel. The facts are again quite different. The 1981 plan was undermined by an Israeli reaction that even its mainstream press condemned as "hysterical." Shimon Peres warned that the Fahd plan "threatened Israel's very existence." President Haim Herzog charged that the "real author" of the Fahd plan was the PLO, and that it was even more extreme than the January 1976 Security Council resolution that was "prepared by" the PLO when he was Israel's UN Ambassador. These claims can hardly be true (though the PLO publicly backed both plans), but they are an indication of the desperate fear of a political settlement on the part of Israeli doves, with the unremitting and decisive support of the US. The basic problem then, as now, traces back to Washington, which has persistently backed Israel's rejection of a political settlement in terms of the broad international consensus, reiterated in essentials in "the Arab League's historic offer." Current modifications of US rejectionism are tactical and so far minor. With plans for an attack on Iraq endangered, the US permitted a UN resolution calling for Israeli withdrawal from the newly-invaded territories "without delay" -- meaning "as soon as possible," Secretary of State Colin Powell explained at once. Palestinian terror is to end "immediately," but far more extreme Israeli terror, going back 35 years, can take its time. Israel at once escalated its attack, leading Powell to say "I'm pleased to hear that the prime minister says he is expediting his operations." There is much suspicion that Powell's arrival in Israel is being delayed so that they can be "expedited" further. That US stance may well change, again for tactical reasons. The US also allowed a UN Resolution calling for a "vision" of a Palestinian state. This forthcoming gesture, which received much acclaim, does not rise to the level of South Africa 40 years ago when the Apartheid regime actually implemented its "vision" of Black-run states that were at least as viable and legitimate as the neo-colonial dependency that the US and Israel have been planning for the occupied territories. Meanwhile the US continues to "enhance terror," to borrow the President's words, by providing Israel with the means for terror and destruction, including a new shipment of the most advanced helicopters in the US arsenal (Robert Fisk, Independent, 7 April). These are standard reactions to atrocities by a client regime. To cite one instructive example, in the first days of the current Intifada, Israel used US helicopters to attack civilian targets, killing 10 Palestinians and wounding 35, hardly in "self-defense." Clinton responded with an agreement for "the largest purchase of military helicopters by the Israeli Air Force in a decade" (Ha'aretz, 3 October, '01), along with spare parts for Apache attack helicopters. The press helped out by refusing to report the facts. A few weeks later, Israel began to use US helicopters for assassinations as well. One of the first acts of the Bush administration was to send Apache Longbow helicopters, the most murderous available. That received some marginal notice under business news. Washington's commitment to "enhancing terror" was illustrated again in December, when it vetoed a Security Council Resolution calling for implementation of the Mitchell Plan and dispatch of international monitors to oversee reduction of violence, the most effective means as generally recognized, opposed by Israel and regularly blocked by Washington. The veto took place during a 21-day period of calm -- meaning that only one Israeli soldier was killed, along with 21 Palestinians including 11 children, and 16 Israeli incursions into areas under Palestinian control (Graham Usher, Middle East International, 25 January '02). Ten days before the veto, the US boycotted -- thus undermined – an international conference in Geneva that once again concluded that the Fourth Geneva Convention applies to the occupied terrorities, so that virtually everything the US and Israel do there is a "grave breach"; a "war crime" in simple terms. The conference specifically declared the US-funded Israeli settlements to be illegal, and condemned the practice of "wilful killing, torture, unlawful deportation, wilful depriving of the rights of fair and regular trial, extensive destruction and appropriation of property...carried out unlawfully and wantonly." As a High Contracting Party, the US is obligated by solemn treaty to prosecute those responsible for such crimes, including its own leadership. Accordingly, all of this passes in silence. The US has not officially withdrawn its recognition of the applicability of the Geneva Conventions to the occupied territories, or its censure of Israeli violations as the "occupying power" (affirmed, for example, by George Bush I when he was UN Ambassador). In October 2000 the Security Council reaffirmed the consensus on this matter, "call[ing] on Israel, the occupying power, to abide scrupulously by its legal obligations under the Fourth Geneva Convention." The vote was 14-0. Clinton abstained, presumably not wanting to veto one of the core principles of international humanitarian law, particularly in light of the circumstances in which it was enacted: to criminalize formally the atrocities of the Nazis. All of this too was consigned quickly to the memory hole, another contribution to "enhancing terror." Until such matters are permitted to enter discussion, and their implications understood, it is meaningless to call for "US engagement in the peace process," and prospects for constructive action will remain grim. Please consider supporting the Palestine Chronicle with a one-time donation, or through ongoing support. You can Donate Online using an easy and secure payment method, or kindly mail your donation to (The Palestine Chronicle; PO Box 196, Mountlake Terrace, WA 98043-0196, USA) Published by Red Pepper Magazine on April 22. Republished with Permission |
| Noam Chomsky: US-Israel-Palestine Tuesday, April 30 2002 @ 04:08 AM GMT A year ago, Hebrew University sociologist Baruch Kimmerling observed that "What we feared has come true." Jews and Palestinians are "regressing to superstitious tribalism... War appears an unavoidable fate," an "evil colonial" war. After Israel's invasion of the refugee camps this year his colleague Ze'ev Sternhell wrote that "In colonial Israel...human life is cheap." The leadership is "no longer ashamed to speak of war when what they are really engaged in is colonial policing, which recalls the takeover by the white police of the poor neighborhoods of the blacks in South Africa during the apartheid era." Both stress the obvious: there is no symmetry between the "ethno-national groups" regressing to tribalism. The conflict is centered in territories that have been under harsh military occupation for 35 years. The conqueror is a major military power, acting with massive military, economic and diplomatic support from the global superpower. Its subjects are alone and defenseless, many barely surviving in miserable camps, currently suffering even more brutal terror of a kind familiar in "evil colonial wars" and now carrying out terrible atrocities of their own in revenge. The Oslo "peace process" changed the modalities of the occupation, but not the basic concept. Shortly before joining the Ehud Barak government, historian Shlomo Ben-Ami wrote that "the Oslo agreements were founded on a neo-colonialist basis, on a life of dependence of one on the other forever." He soon became an architect of the US-Israel proposals at Camp David in Summer 2000, which kept to this condition. These were highly praised in US commentary. The Palestinians and their evil leader were blamed for their failure and the subsequent violence. But that is outright "fraud," as Kimmerling reported, along with all other serious commentators. True, Clinton-Barak advanced a few steps towards a Bantustan-style settlement. Just prior to Camp David, West Bank Palestinians were confined to over 200 scattered areas, and Clinton-Barak did propose an improvement: consolidation to three cantons, under Israeli control, virtually separated from one another and from the fourth enclave, a small area of East Jerusalem, the center of Palestinian life and of communications in the region. In the fifth canton, Gaza, the outcome was left unclear except that the population were also to remain virtually imprisoned. It is understandable that maps are not to be found in the US mainstream, or any of the details of the proposals. No one can seriously doubt that the US role will continue to be decisive. It is therefore of crucial importance to understand what that role has been, and how it is internally perceived. The version of the doves is presented by the editors of the NY Times (7 April), praising the President's "path-breaking speech" and the "emerging vision" he articulated. Its first element is "ending Palestinian terrorism," immediately. Some time later comes "freezing, then rolling back, Jewish settlements and negotiating new borders" to end the occupation and allow the establishment of a Palestinian state. If Palestinian terror ends, Israelis will be encouraged to "take the Arab League's historic offer of full peace and recognition in exchange for an Israeli withdrawal more seriously." But first Palestinian leaders must demonstrate that they are "legitimate diplomatic partners." The real world has little resemblance to this self-serving portrayal -- virtually copied from the 1980s, when the US and Israel were desperately seeking to evade PLO offers of negotiation and political settlement while keeping to the demand that there will be no negotiations with the PLO, no "additional Palestinian state..." (Jordan already being a Palestinian state), and "no change in the status of Judea, Samaria and Gaza other than in accordance with the basic guidelines of the [Israeli] Government" (the May 1989 Peres-Shamir coalition plan, endorsed by Bush I in the Baker plan of Dec. 1989). All of this remained unpublished in the US mainstream, as regularly before, while commentary denounced the Palestinians for their single-minded commitment to terror, undermining the humanistic endeavors of the US and its allies. In the real world, the primary barrier to the "emerging vision" has been, and remains, unilateral US rejectionism. There is little new in the "Arab League's historic offer." It repeats the basic terms of a Security Council Resolution of January 1976 backed by virtually the entire world, including the leading Arab states, the PLO, Europe, the Soviet bloc -- in fact, everyone who mattered. It was opposed by Israel and vetoed by the US, thereby vetoing it from history. The Resolution called for a political settlement on the internationally-recognized borders "with appropriate arrangements...to guarantee...the sovereignty, territorial integrity, and political independence of all states in the area and their right to live in peace within secure and recognized borders" -- in effect, a modification of UN 242 (as officially interpreted by the US as well), amplified to include a Palestinian state. Similar initiatives from the Arab states, the PLO, and Europe have since been blocked by the US and mostly suppressed or denied in public commentary. US rejectionism goes back 5 years earlier, to February 1971, when President Sadat of Egypt offered Israel a full peace treaty in return for Israeli withdrawal from Egyptian territory, with no mention of Palestinian national rights or the fate of the other occupied territories. Israel's Labor government recognized this to be a genuine peace offer, but rejected it, intending to extend its settlements to northeastern Sinai; that it soon did, with extreme brutality, the immediate cause for the 1973 war. Israel and the US understood that peace was possible in accord with official US policy. But as Labor Party leader Ezer Weizmann (later President) explained, that outcome would not allow Israel to "exist according to the scale, spirit, and quality she now embodies." Israeli commentator Amos Elon wrote that Sadat caused "panic" among the Israeli political leadership when he announced his willingness "to enter into a peace agreement with Israel, and to respect its independence and sovereignty in 'secure and recognized borders'." Kissinger succeeded in blocking peace, instituting his preference for what he called "stalemate": no negotiations, only force. Jordanian peace offers were also dismissed. Since that time, official US policy has kept to the international consensus on withdrawal -- until Clinton, who effectively rescinded UN resolutions and considerations of international law. But in practice, policy has followed the Kissinger guidelines, accepting negotiations only when compelled to do so, as Kissinger was after the near-debacle of the 1973 war for which he shares major responsibility, and under the conditions that Ben-Ami articulated. Plans for Palestinians followed the guidelines formulated by Moshe Dayan, one of the Labor leaders more sympathetic to the Palestinian plight. He advised the Cabinet that Israel should make it clear to refugees that "we have no solution, you shall continue to live like dogs, and whoever wishes may leave, and we will see where this process leads." When challenged, he responded by citing Ben-Gurion, who "said that whoever approaches the Zionist problem from a moral aspect is not a Zionist." He could have also cited Chaim Weizmann, who held that the fate of the "several hundred thousand negroes" in the Jewish homeland "is a matter of no consequence." Not surprisingly, the guiding principle of the occupation has been incessant and degrading humiliation, along with torture, terror, destruction of property, displacement and settlement, and takeover of basic resources, crucially water. That has, of course, required decisive US support, extending through the Clinton-Barak years. "The Barak government is leaving Sharon's government a surprising legacy," the Israeli press reported as the transition took place: "the highest number of housing starts in the territories since the time when Ariel Sharon was Minister of Construction and Settlement in 1992 before the Oslo agreements" -- funding provided by the American taxpayer, deceived by fanciful tales of the "visions" and "magnanimity" of US leaders, foiled by terrorists like Arafat who have forfeited "our trust," perhaps also by some Israeli extremists who are overreacting to their crimes. How Arafat must act to regain our trust is explained succinctly by Edward Walker, the State Department official responsible for the region under Clinton. The devious Arafat must announce without ambiguity that "We put our future and fate in the hands of the US," which has led the campaign to undermine Palestinian rights for 30 years. More serious commentary recognized that the "historic offer" largely reiterated the Saudi Fahd Plan of 1981 -- undermined, it was regularly claimed, by Arab refusal to accept the existence of Israel. The facts are again quite different. The 1981 plan was undermined by an Israeli reaction that even its mainstream press condemned as "hysterical." Shimon Peres warned that the Fahd plan "threatened Israel's very existence." President Haim Herzog charged that the "real author" of the Fahd plan was the PLO, and that it was even more extreme than the January 1976 Security Council resolution that was "prepared by" the PLO when he was Israel's UN Ambassador. These claims can hardly be true (though the PLO publicly backed both plans), but they are an indication of the desperate fear of a political settlement on the part of Israeli doves, with the unremitting and decisive support of the US. The basic problem then, as now, traces back to Washington, which has persistently backed Israel's rejection of a political settlement in terms of the broad international consensus, reiterated in essentials in "the Arab League's historic offer." Current modifications of US rejectionism are tactical and so far minor. With plans for an attack on Iraq endangered, the US permitted a UN resolution calling for Israeli withdrawal from the newly-invaded territories "without delay" -- meaning "as soon as possible," Secretary of State Colin Powell explained at once. Palestinian terror is to end "immediately," but far more extreme Israeli terror, going back 35 years, can take its time. Israel at once escalated its attack, leading Powell to say "I'm pleased to hear that the prime minister says he is expediting his operations." There is much suspicion that Powell's arrival in Israel is being delayed so that they can be "expedited" further. That US stance may well change, again for tactical reasons. The US also allowed a UN Resolution calling for a "vision" of a Palestinian state. This forthcoming gesture, which received much acclaim, does not rise to the level of South Africa 40 years ago when the Apartheid regime actually implemented its "vision" of Black-run states that were at least as viable and legitimate as the neo-colonial dependency that the US and Israel have been planning for the occupied territories. Meanwhile the US continues to "enhance terror," to borrow the President's words, by providing Israel with the means for terror and destruction, including a new shipment of the most advanced helicopters in the US arsenal (Robert Fisk, Independent, 7 April). These are standard reactions to atrocities by a client regime. To cite one instructive example, in the first days of the current Intifada, Israel used US helicopters to attack civilian targets, killing 10 Palestinians and wounding 35, hardly in "self-defense." Clinton responded with an agreement for "the largest purchase of military helicopters by the Israeli Air Force in a decade" (Ha'aretz, 3 October, '01), along with spare parts for Apache attack helicopters. The press helped out by refusing to report the facts. A few weeks later, Israel began to use US helicopters for assassinations as well. One of the first acts of the Bush administration was to send Apache Longbow helicopters, the most murderous available. That received some marginal notice under business news. Washington's commitment to "enhancing terror" was illustrated again in December, when it vetoed a Security Council Resolution calling for implementation of the Mitchell Plan and dispatch of international monitors to oversee reduction of violence, the most effective means as generally recognized, opposed by Israel and regularly blocked by Washington. The veto took place during a 21-day period of calm -- meaning that only one Israeli soldier was killed, along with 21 Palestinians including 11 children, and 16 Israeli incursions into areas under Palestinian control (Graham Usher, Middle East International, 25 January '02). Ten days before the veto, the US boycotted -- thus undermined – an international conference in Geneva that once again concluded that the Fourth Geneva Convention applies to the occupied terrorities, so that virtually everything the US and Israel do there is a "grave breach"; a "war crime" in simple terms. The conference specifically declared the US-funded Israeli settlements to be illegal, and condemned the practice of "wilful killing, torture, unlawful deportation, wilful depriving of the rights of fair and regular trial, extensive destruction and appropriation of property...carried out unlawfully and wantonly." As a High Contracting Party, the US is obligated by solemn treaty to prosecute those responsible for such crimes, including its own leadership. Accordingly, all of this passes in silence. The US has not officially withdrawn its recognition of the applicability of the Geneva Conventions to the occupied territories, or its censure of Israeli violations as the "occupying power" (affirmed, for example, by George Bush I when he was UN Ambassador). In October 2000 the Security Council reaffirmed the consensus on this matter, "call[ing] on Israel, the occupying power, to abide scrupulously by its legal obligations under the Fourth Geneva Convention." The vote was 14-0. Clinton abstained, presumably not wanting to veto one of the core principles of international humanitarian law, particularly in light of the circumstances in which it was enacted: to criminalize formally the atrocities of the Nazis. All of this too was consigned quickly to the memory hole, another contribution to "enhancing terror." Until such matters are permitted to enter discussion, and their implications understood, it is meaningless to call for "US engagement in the peace process," and prospects for constructive action will remain grim. Please consider supporting the Palestine Chronicle with a one-time donation, or through ongoing support. You can Donate Online using an easy and secure payment method, or kindly mail your donation to (The Palestine Chronicle; PO Box 196, Mountlake Terrace, WA 98043-0196, USA) Published by Red Pepper Magazine on April 22. Republished with Permission |
| Sharon e po-golyam prestapnik ot Miloshevi4, no nego sad ne go lovi, zashtoto e amerikanski priyatel.Teshko i gorko da si palestinec v Izrael - rasistka i podtisni4eska darjava.Palestincite ne se samoubivat ot dobro, a ot ot4ayanie. |
| kogato palestinskite maiki zapocnat da obicat decata si tolkova kolkoto mraziat izraelcite, togava ste ima spokoistvie v Blizkia Iztok. |
| Do # 6 +, Wow ne se izlugax, tova vashto se kazva - mantalitet - taka shte si ia karate oshte 13 veka nai malko.Jalko za dobrite i ymni xora v Balgaria.Povecheto ot zamojnite novaci vi sadirat kojite bezkompromisno .? Edni vi istiskat s akul, drygi s izmami, byxalki i taka na tatak znaete si go.A za gnysnite arabi samo linch.....    |
| Езикът на израелската пропаганда Чарли Рийз (За “Мънди”, 15 април 2002 год.) Пропагандният език на Израел заблуждава много американци по отношение на Близкия изток, тъй като не го разбират. “ТЕРОРИСТ” е ВСЕКИ палестинец, който е против израелската окупация на земята му. “БОЕЦ” е ВСЕКИ, убит от израелтяните. Ако те убият, то, според тяхното определение, ти си “боец”, дори и да си само на шест месеца, на десет или на осемдесет години. Израилтяните убиват САМО бойци, така че всички от повече от 70-те (седемдесетте) палестински деца на 15 години и по-малко, избити от тях, са бойци. Голяма част от цивилизованите страни не определят съпротивата на един потиснат народ като углавно престъпление. За съжаление, пресата често възприема езика на пропагандата. Медиите съобщават, че израелците били убили 20 бойци. В действителност те тиражират нещо, за което не знаят нищо: нито един от журналистите не е видял труповете на докладваните избити бойци. Последните може да са палестински монахини или пацифисти. Един добър репортер докладва само онова, което знае. Всъщност израелците съобщават, че са умъртвили 20 палестинци. Напоследък една от представителните блондинки на канал Фокс Нюз агресивно изиска от палестински представител да обясни защо Арафат не бил произнесъл реч на арабски срещу палестинските камикадзе. Когато най-сетне палестинецът успя да се вмести сред пороя от празни думи, той обясни онова, което всеки от нас отдавна знае: Арафат е осъждал самоубийствените атаки срещу Израел в няколко речи на арабски. Палестинският представител допълни отговора си с две дати. Важното за нас, манипулираните жертви на подобни телевизионни предавания, е, че дамата не знае арабски и, следователно, не следи арабските телевизионни и радиоканали – откъде тогава е убедена, че Арафат не е произнесъл подобна реч на арабски? Отговорът е, че тя упорито и отблъскващо манипулира слушателите с една от лъжите на израелската пропаганда. Възможно е американците да вярват на подобни лъжи от наивност. Може би ще помогна, като им обърна внимание на факта, че всички правителства лъжат: някои лъжат в определени случаи, други лъжат в по-голяма част от случаите, трети лъжат непрекъснато. Израелското правителство е пример на лъжец от световна класа. Можете да сте сигурни, че всичко, произлязло от израелското правителство, е изцяло или частично лъжа, или – ако случайно е истина – е подадено извън контекста с цел объркване, друга форма на манипулация. Членовете на израелското правителство са най-егоцентричните хора на света. За тях всяка смърт на израилтянин е неприемлива, но ако израелската армия избие неограничен брой палестинци, то това е напълно в реда на нещата. Колко ниска цена за тях има животът на палестинците илюстрира присъдата на израелски съд над израелски заселник. Той е бил глобен и осъден на обществено полезен труд няколко дни. Защо? Защото умъртвява 10-годишно палестинско дете по следния начин: събаря го на земята, стъпва с подкованата си обувка на врата му и го бие до смърт с дръжката на пистолета си. Равин от дясното крило сега открито и най-безочливо заявява, че животът на един евреин е много по-ценен от живота на някакъв си неверник (гоя). Президент Буш, приемам, че, може би, по-голяма част от наивните американци настояват всеки да нарича палестинските камикадзе “убийци”. Аз няма да ги наричам така. Те са мъченици. Тези млади палестинци вършат точно онова, което са вършили много млади хора по света през вековете: доброволно жертват живота си за свободата на Отечеството си. Ако ги наричат убийци, защото убиват цивилни ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНА, то тогава бащата на гоподин Буш е масов убиец. Неговата война и санкции са умъртвили десетки хиляди невинни мъже, жени и деца в Ирак. Буш-син очевидно планира да надмине баща си. Да си припомним филма “Непростен”: “ Синко, ние всички сме убийци”. Иронията тук е, че докато Буш неспирно крещи на Арафат да спре насилието, самият той отказва да сложи край на МНОГО ПО-ГОЛЯМОТО НАСИЛИЕ, упражнявано от Израел над палестинския народ. В случай, че не е забелязал, в окупираните територии измират практически ежедневно – да използвам любимата му фраза – невинни мъже, жени и деца в резултат на държавния тероризъм на Израел! Вместо да играе самооправдателни eзикови игри, Буш би трябвало да посвети енергията си за спиране на избиването на хора по света от когото и да било – включително и от нас. Той трябва ясно и недвусмислено да подкрепи борбата на палестинците за свобода. Този е единственият начин за гарантиране на сигурността на самите израилтянци. И трябва да се откаже от ужасяващата идея, според която убиването на хора по света може да се спре само с още по-мащабни избивания. |
| ТИНЕЙДЖЪРИ, ЗАСТРЕЛЯНИ ОТ ИЗРАЕЛЦИТЕ, Тинейджъри, застреляни от израелците, след това прегазени с танк. Роберт Фиск, Газа, 26 април 2002 news.independent.c o.u k Двама от учениците са 14-годишни, третият е 15. Те сърфирали из интернет в местното Кибер Кафе, един от тях в свободното си време е рисувал детски карикатури. И тримата са футболни запалянковци. Часове след като са били убити от израелската армия близо до еврейското заселище Нетзарим, техните бащи са получили телата им. Те са били прегазени от бронирано превозно средство, което – в случая с 14-годишния Исмаил Абу-Нади – е прерязало тялото му на две. Самоубийци-бомбаджии с ножове, приближили се до израелското заселище, според израелската армия и, разбира се, според Ню Йорк Таймс. Но дори Хамас, създателят на ожесточената палестинска кампания от самоубийци-бомбаджии признава, че трите деца-ученици, деветокласници в Салахадинското училище в Газа, са планирали наивно нападение на селището въоръжени само с ножове. Организацията призова духовниците и учителите да кажат на децата да не се впускат повече в такива безумни начинания. Вчера бащите на трите момчета разказаха на Индепендънт една история на опустошение, трагедия и детски гняв срещу кървавото нашествие на израелците в бежанския лагер Дженин. "Аз прекарах цялата нощ задавайки си въпроса защо моят син извърши това", каза ми Мохамед Абу-Нади докато седяхме сред оплакващите момчето пред неговия дом на човек от средна класа. "От пари ли се нуждаеше Исмаил? Не. В училище ли не му вървеше? Не. Той беше първи в класа си. Имаше ли проблеми в къщи или с приятелите си? Не. Аз се питах отново и отново - защо? Кой би могъл да ми каже?" Това е болезнен въпрос за един злочест баща, високо образован строителен инженер. Искал ли е Исмаил да умре? Баща му каза, че това е било немислимо до преди "три-четири месеца". Тогава ученикът, роден в Абу Дхаби и говорещ перфектно английски, започнал да пита баща си защо никой отвън не помага на палестинците в борбата им за своя държава. "Той ме питаше - Защо само палестинците не могат да имат държава? Защо Америка не помогне? Защо другите арабски страни не помогнат?" Бассем Закут, бащата на 15-годишния Юссеф никои от бащите не са се познавали, макар че синовете им са посещавали едно и също училище също смяташе, че кървавата баня в Дженин е повлияла на сина му. "Когато се прибрах от вечерните молитви във вторник, той беше излязъл," каза бащата. "Аз нямах представа защо. Сега мисля, че момчетата са отивали към израелското селище с някаква идея за атакуване на израелците там, но той никога не е докосвал оръжие. Когато получихме тялото му вчера, то беше в ужасно състояние. Кучета са го ръфали през нощта и лицето му беше неузнаваемо, защото беше смазано от нещо тежко, минало върху него и го прегазило." 14-годишният син на Адел Хамдона, Ануар, му е бил върнат в подобно състояние. Описанието на бащата беше студено, лишено от емоции. "Той нямаше лице. Краката му бяха откъснати. Той бе прегазен няколко пъти и беше доста разчленен." Тялото на Ануар също е било наядено от кучета. М-р Хамдона каза, "Той беше само едно момче, дете. Аз съм учител в неговото училище. В пет вечерта той казал на майка си, че отива в едно кафене с интернет да сърфира. Когато не се прибра до девет, аз усетих, че нещо не е в ред. Тогава чухме стрелба откъм Нетзарим." И има причина защо м-р Хамдона е почуствувал, че "нещо не е в ред". Защото Ануар е бил започнал да говори пред семейството си за "мъченичество". "Събитията тук се отразиха на момчето. Той непрекъснато говореше за самоубийствени операции, за мъченици и за идеята на мъченичеството. Той беше се настроил да стане мъченик. Аз подозирах, че след няколко години, когато порасте, той може би ще направи това – но не сега." Исмаил е оставил нещо като прощално писмо на родителите си. “Един от приятелите му ми донесе една бележка, която той беше написал,” сподели бащата след като беше говорил за учението на сина си и неговото недоумение пред изоставянето на палестинците от света. “В бележката Исмаил бе написал, Татко и майко, моля опитайте се да се молите на Бога и се помолете за мене да успея да вляза в Нетзарим, да убия израелските войници и да ги изгоня от нашата страна” "Не можех да повярвам на очите си. На неговата възраст всяко друго момче бил съм в Англия, САЩ, Индия и Пакистан да, всяко друго момче просто иска да завърши училище, да бъде щастливо, да спечели пари, да живее в мир. Но нашите деца тук не могат да намерят мир." Що се отнася до състоянието на телата, никой от бащите не желаеше да обсъжда причините. Дали израелците преднамерено са обезобразили телата? Не изглежда вероятно. Или са искали след застрелването на учениците да премахнат риска някой от тях да е все още жив със заредена бомба – като са прегазили техните останки? А когато са премазвали телата им, дали те всички са били вече мъртви? |
| КОГАТО КЛАНЕТО ОБЕДИНЯВА Когато клането обединява, когато Бог става един Петък, 26 април 2002 Рамзи Баруд Главен Редактор w-w-w.palestinechronicle.com P.O. Box 196 Mountlake Terrace WA 98043-0196 USA "Монасите деляха храната си с нас," разказа на един ТВ репортьор палестинското момче, което успя да се измъкне от обсадената Църква на Рождеството във Витлеем. Момчето един от многото мюсюлмани и християни, които намериха убежище в Светата Църква след убийственото нахлуване на израелците във Витлеем преди няколко седмици. Но в действителност, през последните няколко седмици мюсюлмани и християни споделят нещо повече от храната. Те споделят живота, смъртта и вярата. Палестинците винаги са говорели за нуждата от обединени редици, не само на политическо, но и на религиозно ниво. Тази нужда беше доказана от множество примери на приятелство и братство. Мюсюлмани и християни, въпреки постоянните опити на Израел да предизвика конфликти между тях, живееха заедно; те маршируваха заедно, протестирайки срещу израелската бруталност; и заедно те страдаха много години от гнева на израелската окупация. Но никога не са достигали това ниво на цялостно единство – разделяйки последните парчета твърд хляб в тъмната, обсадена и наполовина опожарена Църква, където Исус е роден. Безполезни бяха хилядите израелски войници, бронирани машини, Апачита и всякакви инструменти за психологически атаки, използувани над обсадените палестинци в Църквата. Израелски снайперисти стреляха, убивайки и ранявайки всеки, който им попадне на мушката. Те не се интересуваха дали застреляните са християни или мюсюлмани, стари или млади, цивилни или бойци, полицаи или монаси. Силни шумове са излъчвани с часове всеки ден с цел да подлудят обсадените палестинци. Подиграващи се и смеещи се войници използуват всяко средство за заплаха, лъжи и измами, за да предизвикат страх в сърцата на близо 250-те палестинци, затворени в черквата. Не само живи палестинци биват ранявани в черквата, но се стреля и по съкровени скулптури на хора, почитани от християните и мюсюлманите, което довежда до тяхното разбиване, изгаряне или повреждане. Мюсюлманите и християните от черквата обединиха своя зов към света за помощ. Малцина дойдоха. Но заложниците нямат намерение да се "предадат". "Да се предадем, защо да се предаваме," възкликна един палестински свещеник при телефонно обаждане от Рождественската Църква до телевизията Ал-Джазира в Катар. Свещеникът каза, "ние сме палестинци в своята черква. Ние не сме престъпници, за да се предаваме на една окупационна армия, която е окупирала града ни и обстрелва нашата черква." Но навсякъде в Палестина, на всички палестинци, мюсюлмани и християни, мъже, жени и деца, градове, села и бежански лагери, е заповядвано да се предадат, да спрат да се съпротивляват, да коленичат, да молят Израел за милост, за още един шанс. Ала тези непокорни души не коленичат пред никого, освен пред техния Бог, в обсадените си черкви и до изгорените си джамии. Докато Израел удря по най-съкровените символи на тяхното съществуване, разрушавайки храмовете на Бога, палестинците се събират заедно и се отдават още по-предано на своята вяра и непреходни ценности. В Стария Град на Наблус исторически джамии бяха превърнати в руини, но за мюсюлманите, оцелели от израелските кланета в Стария Град това не е пречка да се обръщат към Мека по време на молитва. Камбаната на Рождественската Църква беше ударена от точен израелски снайперист и замлъкна. Но камбаните на Църквата скоро ще забият отново, звуците им ще се слеят в виковете за молитва, носещи се от джамиите на Витлеем и неговите бежански лагери. В Ивицата Газа духът на солидарност достигна своя връх и намери израз в една рядка сцена. Висши мюсюлмански и християнски духовни водачи маршируваха, ръка за ръка, тръгвайки от най-голямата джамия на Газа и стигайки до най-старата църква на Газа. Нека да вземем пример от легендарната палестинска съпротива, винаги изпълнена с достойнсво и винаги поучителна. Нека да надвием нашите различия и да намерим това, което ни свързва. Да престанем да гледаме на света през очите на гневните, заблудени политици, които не виждат нищо друго, освен сблъсък на религиите и цивилизациите. Нека искрените души в този свят да се обединят зад принципите на справедливостта, хуманизма и братството. Нека да се изтръгнем от кръга на омразата и стереотипите. Нека да погледнем към Витлеем и Газа, където ни чака урок, който трябва да научим. Когато бе отворен първият масов гроб в Рамала, малцина се интересуваха дали разложените тела на палестинци носеха Кръст или Полумесец. Близките на жертвите стояха тук и се молеха, всеки по своя начин, но в една обща душа и духовност. Кръвта обединява. Палестинците го научиха по един труден начин. Кланетата обединяват също. Рождественската Църква сигурно е плакала при всяка капка кръв пролята на пода й, без да пита дали кръвта е от християнин или мюсюлманин. Мюсюлманите и християните най-после доведоха своя съюз много по-далече от простото живеене заедно. Те станаха една общност, чиято религия не е средство за разделяне, но вдъхновение за съюз, вяра в един Бог, в една съдба. |
| КОГАТО МЪЧЕНИЦИТЕ ЗАСПЯТ Махмуд Даруиш Когато мъчениците заспят аз ставам, за да ги пазя от наемни оплаквачи. Аз казвам им - Дано да се събудите в страна със облаци, дървета, с миражи и вода. Аз поздравявам ги за тяхното спасение от невъзможното, от оргията на касапницата. Открадвам време, за да ме изтръгнат те от времето. Не сме ли всички мъченици? Прошепвам - Приятели, една стена ще има за плакати, и нощ една ще отделим за пеене. Имената ви ще окачим, където искате. Сега поспете малко, на стълба на горчивата лоза. А аз мечтите ви ще браня от камите на пазачите и заговора на Книгата срещу пророците. Бъдете химн на тези, които нямат химни, когато непробуден сън заспите. Аз казвам ви - Дано да се събудите в страна населена с кобили буйни. Аз шепна - Приятели, избягнахте съдбата наша… със примка на врата под бесилка непозната! ПОСЛЕДНИЯТ ХИМН Абдел Разак Такрити Когато се унасям във вечния си сън, аз пея последния си химн за тебе отправяйки молитви към божеството на изтерзаната любов. Аз пея през болката, повръщането и приближаващия вечен Мрак. Ти си единствената радост в живота от страдание, което никога не свършва, единствена утеха на душа, потъпкана и смазана. Когато се унасям във вечния си сън, аз мисля си за десетте си братя и сестри. и чувствам майка си прегърнала студения ми труп, и виждам аз баща си, носещ на раменете си ковчега ми, приятелите вечни от лагера ридаещи, и моята Родина, за кой ли път свидетел на гневната процесия. Когато се унасям във вечния си сън, аз ти запявам моя химн, във тези няколко секунди аз изживявам всеки безценен миг от нашия живот. Тайните наши, целувките наши, прегръдките, нашите мечти, тъй сладки, макар светът около нас суров да бе! Помниш ли още, как сладки бяха те? Щастлив и розов свят си бяхме нарисували, закътани в уютната си стряха следяхме ний живота и смъртта. От там видяхме как млади души без бъдеще играеха на улицата, видяхме пушките, войниците, бронирани коли. Видяхме мечтите как разстрелват и надеждите измамват и аз ти обещах да не възставам срещу мракобесието. Ний двамата обичахме страната си, но се бояхме от смъртта. Когато се унасям във вечния си сън припомням си, как се възправих аз срещу подтисника. Макар че бях ти се заклел, не можех звяра вече да търпя който живота ни тероризираше. Не можех да не се съпротивлявам на тиранията, която наложил бе над нас и своя пъклен свят. Във този свят, мечтите ни зариваха с булдозери ведно със домовете ни. Надеждите ни смазваха, обсаждаха ни със страдание черно. Уви, душите ни погубени, изтръгнати от корен са. За съкрушените надежди попитай ти баща ми. Попитай ти работника, строящ за тези чужденци, колонии на свойта собствена земя хранилница! Попитай за мъките на братовчедка ми, с отнета младост, жестоко изнасилена във Сабра от банда зверове в човешки образ. Попитай за нашите изкоренени маслинови дървета, завинаги изтрити от лицето на земята! Аз смело се изправих срещу насилника, но страх ме беше. Аз знаех, че рискувам да напусна този свят. Зад мен оставях страдания и скръб, целувките на мама и нашата любов, и нашите мечти. Аз се страхувах да загубя всичко туй, да, моя любов. Аз се страхувах. Но какъв живот е животът без борба? Каква надежда имаш, ако не си я извоюваш? Със моя камък изправих се срещу убиец мощен и загивам. Не ще да видя повече очите ти със цвят на мед в тази земя на портокали и маслини, Не ще да пия повече от виното на сладките ти устни. Когато се унасям във вечния си сън, аз ти запявам последния си химн. Като се приближавам към ледената тъмнина отправям молитва на надежда към тебе, божество на любовта. Един ден сърцата ни отново да се слеят в свят по-добър там горе! Превод: Приятел на Арабската Поезия април 2002 год. |
| ОТ ДНЕВНИКА НА ЕДНА ПОЧТИ 4-ГОДИШНА Ханан Микаел Ашрауи Когато утре ми свалят превръзките, аз чудя се, дали ще виждам пещта наполовина? Ябълката - само половина? Лицето мамино наполовина Със моето останало око? Аз не видях куршума, Но усетих на болката взрива в главата си. Ала не е наполовина този образ – войникът с пушката огромна в нетрепващи ръце и изразът в очите му, тъй непонятен. Щом мога да го видя ясно с очи затворени, не е ли знак това, че всички ние имаме резервни две очи в главата си, за да заместят тез, които губим. След месец на рождения си ден аз ще получа ново стъклено око. Дали ще виждам всичко кръгло и издуто по средата? Както когато гледах през моите кристални топчета света и виждах го неузнаваем. Чух за момиченце на девет месеца, загубило едното си око и чудя се дали и в нея е стрелял същият войник, моят войник, търсещ момиченца, които гледат го в очите. Аз съм голяма вече, почти четиригодишна, видяла съм достатъчно света. Но тя е само бебе, което още нищичко не знае. |
| “РОМАНС” С ЕДИН ИЗРАЕЛСКИ КОМАНДИР Набила Харб Първо съприкосновение - когато неговите ботуши нахлуха през изкъртената ми врата... (Аз ти ОТКАЗВАМ, ти не ще ме чуеш да крещя, ти не ще добиеш нито сведения, ни сълзи от мене). Кучка, той изшептя, и нагря железата. Тук той ми задава въпрос - тук и тук - и кожата наду се като плод презрял. Ревниво, той изтръгваше имена, Кой? Кой? И кой? Кой постави бомбите за нас на пътя за Дамаск? Тогава аз изплюх имена - по едно име за всеки шип обгорил звезди в плътта ми. Тука, казах, е Акка, а тука е Хайфа. Допри го отново до мен... Аз имам стотици да ти дам. Аз не ще скрия едно селище, едно дърво, един камък... Ела по-близо с тази жица - Виж дали ТИ можеш да нарисуваш върху мене картата на МОЯТА страна. "Толкова за твоята страна." (Това бяха последните му думи.) С ребра закърпени и кости сраснали, когато се събуждам с писък, нощта покрива ме отново и аз вече зная как да яздя нощната кобила от мрак до зори. Но сега, изреалецо, ти ще чуеш моето хлопане на вратата. Все още, аз отказвам и на тебе, и на твоите - аз не флиртувам със страданието, дори твоето... Моето изпълнение ще бъде бързо. Затова виж, Командире, израелски романс не е по вкуса ми, твоите ценности никога не ще бъдат мои, така както МОЯТА земя не може никога да бъде твоя. Ако аз се сгодя за смъртта сега, ти, Командире, ще бъдеш мой свидетел в пресечките между рая и ада. Преди да се разделим, кълна се, ще натопя ръцете си в твоята кръв. |
| Низар Каббани УРОК ПО РИСУВАНЕ Синът ми си донесе кутията с боички и ме помоли да му нарисувам птица. Аз четка потопих във сивата боя и начертах квадрат с ключалки и решетка. Учудване изпълни в миг очите му, "...Но туй затвор е, татко, не знаеш ли ти как птица се рисува?" И казах му, ""Прости ми, сине, че съм забравил формите на птиците." Синът ми си донесе кутията с боички и ме помоли да му нарисувам житен клас. Аз хванах молива и нарисувах револвер. Синът ми се надсмя над моето невежество и настоя, "Нима не знаеш, татко, каква е разликата между житен клас и револвер?" Аз казах му, "Мой сине, аз знаех някога и формата на житен клас, и формата на хляба, и формата на розата. Но във това сурово време дърветата в гората тръгнаха след хората от съпротивата и розата облече униформа. В това време на въоръжени житни класове, на птици със оръжие, култура със оръжие, религия с оръжие не можеш ти да купиш хляб, без да намериш вътре пистолет, не можеш да откъснеш роза, без да насочи тръни тя в лицето ти, не можеш да си купиш книга, която да не експлодира между пръстите ти." Синът ми седна на ръба на моето легло и ме помоли да му прочета поема. Една сълза отрониха очите ми върху възглавницата. Синът ми я докосна с устни и изумен прошепна, "Но туй сълза е, татко, не поема!" А аз му казах, "Когато порастеш, мой сине и докоснеш образците на арабската поезия ти ще откриеш, че словата и сълзите са близнаци и че арабската поема една сълза е само, изхлипана от пишещите пръсти." Синът ми си донесе кутията с боичките и ме помоли да му нарисувам Родина. А четката затресе се във моите ръце и аз потънах в бездна, удавен от ридания. ----- |