Хлябът и гостът
Добави мнение Мнения:4
| Хлябът и гостът Калин Янакиев kultura.bg Дата: Понеделник 25 Март, 2013 03:00:51 Преди години в художествената галерия в Берлин видях една картина, чийто автор така и не успях да запомня. Не бе шедьовър, по-скоро типичен образец на бюргерския неокласицизъм от средата на XIX в. Носеше заглавието „Гост” и изобразяваше семейство – мъж, жена и две малки деца, очевидно изключително бедни, готвещи се да седнат на мизерната си трапеза. Бащата току що се бе прибрал у дома – какво друго можеха да направят? И ето, внезапно някой бе похлопал на пътната врата. Мъжът я бе отворил изненадан… На прага бе застанал Христос. Удивителни обаче бяха лицата на домакините. По тях все още личаха следите от непосредствено предшествалото идването на Госта, в един само миг сменило се от разтуптяното смайване и изненада. Така по брадясалото лице на мъжа не бе могла да изчезне съвсем сянката на дълбоката умора, в ръцете си майката продължаваше да върти нелепо празна чиния, до нея малкото момченце очевидно бе плакало, а между него и сестричката му като дълбоко разочарование лежеше черен хляб – единственото, с което разполагаха и тази вечер. Вероятно бяха смъмрили децата и бяха си разменили горчиви погледи. И ето в този момент на прага бе застанал Христос – висок, почти иконографичен. И светлината Му в един миг бе изгорила сенките на катадневното униние, те все още личаха само като физически белези по лицата им. Бащата обаче вече бе свалил шапката от главата си и правеше рязък, отсечен, но дълбок поклон. Ръката му бе направила широк канещ жест. Очите на жената се бяха широко разтворили, дланта с чинията бе замръзнала, плачът на момчето бе секнал в миг и в изненадата му имаше колкото уплах, толкова и слисана невяра. Само най-малкото, момиченцето, бе вече направило крачка към Госта. Онова, което ме замисли в тази картина тогава (тя очевидно илюстрираше думите на Христос от Откровението на св. Иоан „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене” (Откр. 2:20, бе обръщането на перспективата на едно дълбоко вкоренило се – тъкмо от средата на XIX в. – „социално християнство”. Защото тук Христос не бе пристигнал за да донесе нещо, за да даде и да нахрани, както би могло да се очаква при посещение при „бедните”, а напротив – бе похлопал на вратата на този дом, за да бъде приет да вечеря на неговата трапеза, за да седне и да вземе от тяхното. Колко разминаваща се с рефлекса за Христос-социалния реформатор, за сантименталния „социалистически” Христос, Който следва да нахрани и напои „бедните”, бе тази картина. И като се замислих, спомних си, че и в Евангелието Христос всъщност рядко храни бедните, храни с хлябове (само веднъж при чудесното насищане на петте хиляди с пет хляба при Тивериадското езеро – при това сякаш само за да ги укори още на следващия ден, виждайки ги да идват отново: „истина, истина ви казвам: дирите Ме не за това, че видяхте чудеса, а за това, че ядохте хляб и се наситихте” (Иоан 6:26), рядко раздава милостиня (Неговите ученици са, които носят ковчежето за приношения, от което раздават на бедните), но твърде, твърде често гостува, сяда като гост на трапезата на онези, които Го приемат. Недоброжелателите Му дори го осъждат за това („яде и пие с митари и грешници”, „отби се у грешен човек”  . Ще припомня дори, че в Евангелието не Христос, а Иуда е онзи, който по-скоро показва една подчертана склонност към „социалните помощи” и материалната грижа „за бедните”. В онази случка, когато жената строшава съсъда с мирото, за да помаже с него нозете Иисусови, Иуда Искариот промърморва, че би било по-добре да се „продаде това миро за триста динария, и парите да се раздадат на сиромаси” (Иоан 12:5). Защо е така? Нима Христос наистина не е съчувствал на бедните и убогите, нима не е дошъл, за да им помогне и да ги спаси? Разбира се, че това не е така, но работата е там, че бедността не е просто и само едно материално състояние, не е изключително и само една ниска степен на потребление. Бедността е нещо комплексно и сложно и християнството знае това. Знае, че бидейки (често пъти) гладен и жаден, бедният е в плен на едно унизително ежедневие, без пролуки и празник. Всичките му усилия, всичките му мисли са обсебени от грижата да се сдобие с храна и питие. А тази грижа често пояжда живота му по-дълбоко от физическия глад. Бедността пояжда любовта между съпрузите в един дом. Къшеят хляб от онази картина е на масата и семейството ще го изяде тази вечер. Но едва ли ще може да размени други думи освен тези за утрешния хляб. Едва ли ще може да се усмихне. Преумореният баща няма да може да види лицата на децата си, няма да вкуси тялото на жена си, и двамата няма да поговорят с децата си. Да, те ще са заедно, но няма да идат никъде нито тази, нито следващата, нито друга някоя вечер. Никой няма да дойде у тях. Те са „бедни” и тази тяхна бедност ги държи в една „заедност”, която е по-скоро съвместно затворничество у грижата, изнурителна и омръзнала отговорност един за друг, отколкото съвместност. Бедността е значи,изолираност – нямане на никой друг освен нас в къщи, а „ние” отдавна сме си единствено грижа, единственотруд един за друг – „ние” сме не радост за себе си, а именно онова, което отнема радостта ни. Да си беден, означава освен да си гладен и жаден и нещо много по-дълбоко: да си принуден да се откажеш да „си”, защото трябва – с мъка трябва да „имаш”. Подозират ли социалните сантименталисти, чието въображение стига само дотам да искат „да се раздадат парите” (хлябът, дрехите, „средствата за производство” и т. н.) на сиромаси, че „бедните” понякога искат „да бъдат”, а не само „да имат”? Искат поне една вечер да не са само един с друг, всеки съумял да нахрани другия, а да посрещнат гост, че биха желали не „да им се помогне”, защото са „бедни” (и си остават „бедни” и когато им е „помогнато”, а – да угостят, да бъдат „с общество” (поне в дома си), а не само „обект на обществото”, че биха искали да „почерпят”, да разпилеят, да строшат алабастрен съд за триста динария и да разлеят мирото – да празнуват.Има нещо лукаво и тесногръдо в радетелите на свеждането на християнството само до „социалната грижа”. Христос веднъж завинаги е отрекъл праведността на тази тенденция, чийто глас чуваме и днес: „Църквата трябва да строи домове за бедни и болни, трябва да организира кухни за бездомни, трябва да извършва единствено смислената за нея „социална дейност” и ако не го прави, от нея няма никаква нужда”. Тя няма нужда да строи храмове, да се облича в златоткани одежди, да песнослови. Христос обаче е позволил алабастреният съд със скъпото миро да бъде строшен. Христос е пожелал и да яде от трапезата на бедните. Пожелал е не само да Му благодарят, но и да благодари Сам. И нещо още по-важно. Прозрял е още в началото на Своето земно служение, че това изкушение е от сатаната. „Ако си Син Божий, кажи, тия камъни да станат на хлябове” (Мат. 4:3). Защото ако бе приел това изкушение, Христос – както не престават да Го съветват и до днес – щеше да бъде Господар (може би единственият Господар), но не и Господ. Защото „да даваш” хляба означава не да ликвидираш „бедността”, а да направиш всички люде бедни и при това завинаги бедни. Да ги направиш хора, които получават, на които се дава – и да, те „имат”, но никога не „са”. Един цял свят „на социални помощи”! Ето как едно чисто „социално християнство” би развращавало. Би развращавало и онези, които го практикуват и онези, които го ползват. Защото онези, които го практикуват, освен че ще „помагат” на бедните, ще започнат и да се нуждаят от тях. Няма да им позволят да не бъдат „бедни”. Ще заговорят – рано или късно с гласа на Иуда: Как се осмеляваш да идваш при Господа не за да просиш, не за да поискаш, а за да Му дадеш – да Му дадеш мирото от алабастрения съд? Как си позволяваш, вместо да искаш да „имаш” от Господа (хляб, здраве, социална помощ),да бъдеш пред Господа (да бъдеш Неговия „домакин”, да бъдеш Неговия угостител, да помажеш нозете Му)? Колко пъти сме слушали тези Иудини думи от любителите на „бедните”, които за да им „помогнат” са станали „господари на хлябовете”! „Кой ти даде дипломата”, „кой те направи от селянин – гражданин”, „кой ти даде жилище”. Очакваният отговор тук е: друг, не ти сам, но [тоталитарната] държава, онзи зловещ субститут на Бога-Вседържителя, поддала се на изкушението на сатаната. Не се ли предполага в този очакван отговор презумпцията, че ти сам по себе си си нищо, ти не „си” – на теб ти „дават” (образование, гражданство, къща) и поради това ти всякога си „беден”, ти си вечно обгрижваният „беден”. И не смей да не бъдеш беден! Благодари на Бога и не си помисляй да се приближаваш другояче към Него, освен като „сиромах” към „ковчежето”, което държат учениците Му. Какво жестоко милосърдие към бедните. И колко различно от милосърдието на Онзи, Който Сам „хлопа на вратата” и обещава, че Той, Той ще дойде при нас, за да вечеря с нас – с нашето. И обратно: колко развращаващо за „бедните”, които ще наобиколят този Бог „на хлябовете” с виковете „дай, дай”. Които и да биха могли да „бъдат”, ще предпочетат „да нямат”, за да „получават”. Фигуративно казано, ще се изкушат да се явят на метафизическия ТЕЛК, който ще им издаде фалшиво удостоверение за инвалидност, за да получават доживот „социалните си помощи”, вместо да отидат „при банкерите” и да умножат талантите, които Господ им е дал, та кога дойде да си прибере Своето с лихвите (срв. притчата за талантите у Лука, толкова смутителна за всички „социални християни”, „социалисти” и т. под.). Накрая, припомням си още нещо от картината, което тогава ми направи впечатление в Берлинската галерия. Спомням си, че макар светлината в тази картина да бе концентрирана почти изключително на прага, на който като ударна вълна бе застанал Христос, Гостът, а в стаята да цареше полумрак, в тази стая бе удивително чисто. Не физически чисто, а някак – душевно. Макар по лицето на бащата да продължаваше да лежи сянката на унижаващата умора, върху лицето на майката да оставаше следата от една безрадост, а детето да бе току що плакало, отгатваше се, буквално се осезаваше, че тук никой няма да изкрещи, да зашлеви, да тресне вратата, да се самозапали в знак на протест. Даже къшеят хляб бе някак си чист. А в шапката, която мъжът бе свалил пред Христос, имаше някакво трогателно достойнство. Като че ли този бедняк я носеше със себе си тъкмо, за да може почтително да я свали пред Госта. Като господин пред Господина. Хареса ми много написаното от Калин Янакиев, реших да го споделя с вас. |
Само най-малкото, момиченцето, бе вече направило крачка към Госта. ************************ истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно  |
| Цитат: -------------------------------------------------------------------------------- По това време аз работех в Дирекцията на пропагандата и заемах важен пост. Един ден ме извика министърът на вътрешните работи Габровски. Отидох в неговия кабинет и той ми връчи заповед, в която бе написано, че съм определен да придружавам всички евреи, които ще бъдат изпратени на ешелони в Полша. Попитах го защо аз съм назначен за тази работа, а не някой друг? Отговори ми, че аз съм висш служител в Дирекцията на пропагандата, че тя се приема със симпатия от германците, че в мен имат доверие и накрая, че съм учил в Полша и знам полски език. Бях не само изненадан, но и шокиран и не можах да кажа нито една дума повече. Взех заповедта и уплашен забързах към Изгрева при Учителя. Като служител в тази дирекция през мен минаваха всички новини от 120 чужди радиостанции. Узнах, че в Полша германците избиват евреите в концлагери. Значи аз трябваше да заведа всички български евреи да бъдат избити там! Целият разтреперан пристигнах на Изгрева и предадох заповедта на Учителя, с която съм назначен да придружавам евакуацията на българските евреи в Полша. Учителят ме попита: "Какъв е въпросът?" - "Учителю, вече няколко години всички евреи от окупираните територии от Германия се изпращат в концлагерите в Полша, където ги избиват." Учителят хвърли на земята моята заповед, стана изключително строг и ми нареди: "Веднага иди и извикай Лулчев!" На бегом аз пристигнах в бараката на Лулчев и го намерих там да чете някакъв вестник. Предадох поръката на Учителя и по пътя му разправих какво се е случило с мен. Застанахме двамата с Лулчев пред Учителя. Учителят бе ядосан и се движеше наляво-надясно в стаята си. Спря се, огледа ни и изрече към Лулчев: "Иди и намери царя и му кажи, че ако изпрати дори един евреин в концлагерите, от него и династията му и помен няма да остане!" Лулчев каза само: "Слушам!", обърна се по военному и напусна стаята. Аз го последвах. Лулчев отиде в бараката си, облече се и тръгна да търси царя, за да му предаде съобщението на Учителя. През това време аз посещавах службата си и следях всички новини, които се отнасят до евреите. Нито съм жив, нито съм умрял - такова страшно напрежение. На третия ден Лулчев се върна и заедно отидохме при Учителя. Обърна се към Учителя: "Учителю, бях във всички резиденции на царя - на Враня, Чам Кория, но никъде го няма. Скрил се е някъде, за да не го открием." Ние сме пред вратата, а Учителят - застанал на прага. Огледа ни и каза: "Почакайте малко!" Влезе в стаята си и затвори вратата. След една минута вратата се отвори, Учителят се появи в целия си ръст и изрече само една дума: "Кричим!" Лулчев каза: "Слушам!" И отново се обърна по военному и напусна Изгрева, за да търси царя. Лулчев отива в Кричим и го намира. Царят го пита: "Кой ти каза, че аз съм тук?" А Лулчев, целият напрегнат, изрича следното: "Изпрати ме Учителят Дънов да ти предам, че ако изпратиш дори един евреин в Полша, от теб и династията ти помен няма да остане!" Като изрича това, Лулчев се успокоява, а царят се разтреперва. Отронва само една дума: "София!" Излизат навън, качват се в автомобила на царя, запрашват за София и пристигат в кабинета на министър Габровски. Царят нарежда на Габровски: "Дай указа за евреите!" Габровски го изважда от желязната каса и му го подава. Царят с разтреперани ръце взема указа и го скъсва на парчета. После се обръща към Лулчев и казва: "Ти видя, че вече няма указ за евреите." Лулчев се навежда, взема едно крайче от скъсания указ и го слага в джоба си. Пристига на Изгрева, намери ме и ми разказа всичко, което е свършил. И за доказателство ми показа парченцето от скъсания указ. Казах му: "Да отидем и да го покажем на Учителя!" Двамата сме пред Учителя и Лулчев разправя всичко подробно. Накрая Учителят каза: "Не разрешавам пред Лицето на Бога да се извърши това престъпление!" После ни отпрати. Така евреите бяха спасени, а царят намери начин да излезе от туй положение за скъсания указ пред германците. Мнозина от евреите в София знаеха кой ги спаси, но не смееха да го казват открито пред старата власт. А когато дойдоха комунистите на власт, те отново не смееха да го разкажат, защото тогава властта им беше дала право да се изселят в Израел. И при едната, и при другата власт евреите мълчаха, макар че знаеха кой ги спаси. И сега мълчат и утре ще мълчат. За това си има обяснение. А онези евреи, спасили.се и изселили се в Израел, още повече мълчат. Причината е там, че еврейският народ и досега не признава своя син Исус от Назарет за Христос. ......... Методи Константинов -------------------------------------------------------------------------------- По "Недадените" Коментар: Ако едно одеало се дърпа от няколко страни, но внимателно и синхронно, има вероятност обектът да бъде покрит изцяло, ако не е изпружил много крака. |
Добави мнение Мнения:4