Демокрация, солидарност и европейска криза

Европейският съюз дължи съществуването си на усилията, положени от политическите елити, които имат възможността да разчитат на пасивното съгласие на своите малко или много безразлични народи, стига тези народи да възприемат Съюза като нещо, обслужващо икономическия им интерес.
Съюзът се узаконява в очите на гражданите основно чрез резултатите, до които води, а не толкова от това, че изпълнява политическата воля на своите граждани. Това се обяснява не само с историята на неговия произход, но и с правния състав на тази уникална формация.
Десетилетия наред Европейската централна банка, Европейската комисия и Европейският съд активно се намесват в ежедневието на европейските граждани, въпреки че тези институции най-малко подлежат на демократичен контрол. Освен това, Европейският съвет, който в настоящата криза неуморно поема инициативи, е съставен от правителствени лидери, чиято роля в очите на техните граждани е да представляват съответните им национални интереси в далечния Брюксел. Поне Европейският парламент трябваше да изгради мост между разногласията на политическите мнения на националната арена и важните решения на Брюксел – по този мост обаче движение почти липсва.
Така до ден-днешен на европейско равнище остава да зее бездна между мнението и волята на гражданите, от една страна, и политиките, които се прилагат, за да се разрешат неотложните проблеми, от друга. Това обяснява и защо представите за Европейския съюз и идеите за неговото бъдещо развитие си остават размити сред населението. Монополът над информираното мнение и ясно изразените позиции си остава предимно в ръцете на професионалните политици, икономическите елити и учените с релевантни интереси; дори обществено ангажираните интелектуалци, които често участват в дебати по наболели теми, не смятат това за свой проблем. Днес европейските граждани се обединяват от евроскептични виждания, които по време на кризата се изостриха още повече във всички държави членки, макар в различните държави причините да са различни и доста полярни. Тази тенденция може да се окаже важен фактор, който политическите елити трябва да вземат под внимание; но нарастващата съпротива, всъщност, не е кой знае колко решаваща за европейския политически курс, който до голяма степен няма връзка с националните арени. Курсът на справянето с кризата се направлява и изпълнява на първо място от големия лагер на прагматичните политици, които преследват инкременталистки[1] дневен ред, но пък нямат цялостно виждане за нещата. Те целят „повече Европа“, тъй като искат да избегнат далеч по-драматичната, а и вероятно по-скъпа алтернатива да излязат от еврозоната.
Като започна с пътната карта, която европейските институции изготвиха за развиването на истински Икономически и паричен съюз[2], първо ще обясня вероятната технократска дилема, пред която се изправя този проект. Във втората част на лекцията бих желал да изложа алтернативни стъпки към наднационална демокрация в сърцето на Европа и перипетиите, които трябва да преодолеем по този път. Основната пречка, липсата на солидарност ще ме отведе и до последната, философска част, в която ще се изясни тази сложна, макар и истински политическа концепция.

I
Европейската комисия, председателството на Съвета и Европейската централна банка – на брюкселски език известни като „институциите“ – най-малко подлежат на натиск за легитимация поради относителната си отдалеченост от националните обществени сфери. Затова през декември 2012 г. те трябваше да представят първия по-подробен документ, в който Европейският съюз да изложи вижданията си за реформи в средносрочен и дългосрочен план, които се отнасят не само към настоящето, но и представляват малко или много реакции на критичните симптоми, целящи тяхното намаляване. Вниманието вече не се съсредоточава върху набора от скорошни причини, които от 2010 г. насам свързват световната банкова криза с омагьосания кръг на силно задлъжнели европейски държави и банки с недостатъчен капитал, които се рефинансират една друга. Важният и отдавна закъснял „План”, както те го наричат, насочва вниманието към дългосрочните структурни особености, присъщи на самия паричен съюз.
Икономическият и паричен съюз се оформи през 90-те години на ХХ век в съответствие с ордолибералните[3] идеи на Пакта за стабилност и растеж. Паричният съюз бе замислен като опора на една икономическа конституция, която да стимулира свободната конкуренция между участниците от различните страни в пазара. Той е организиран в съответствие с общите правила, обвързващи всички държави членки. Дори и без инструмента за обезценяване на националните валути, който отсъства в един паричен съюз, различията в нивата на конкурентоспособност на националните икономики трябваше да изчезнат от само себе си. Но предположението, че разрешаването на неограничена конкуренция, спазваща дадени правила, ще доведе до сходни разходи за труд на единица продукция и еднакви нива на благоденствие, като така премахне нуждата от съвместно взимане на решения за финансовите, икономическите и социалните политики, се оказа неправилно. Тъй като оптималните условия за единна валута в еврозоната не са спазени, структурните дисбаланси между националните икономики, които съществуват от самото начало, се задълбочиха; и ще продължат да се задълбочават, докато европейският политически модел не загърби принципа всяка държава членка да взима суверенни решения в рамките на съответната политическа област, без да се съобразява с останалите държави членки, иначе казано, да взима предвид само собствената си национална гледна точка. Въпреки някои изключения, до момента Германското федерално правителство твърдо се придържа към тази догма.
Трябва да се признае на Европейската комисия и на Председателството на Съвета, че тъкмо те посочиха истинската причина за кризата – а именно, погрешното устройство на паричния съюз, който, въпреки това, здраво се е вкопчил в политическото саморазбиране на съюз от суверенни държави (нещо като „повелител на договорите“. Според гореспоменатото предложение за реформи, така нареченият „План”, за който се предвижда да продължи пет години, трябва да реализира три ключови, макар и бегло дефинирани цели: Първо, съвместно взимане на политически решения на европейско равнище според „интегрирани насоки“ за координиране на фискалните, бюджетните и икономическите политики на отделните държави. Това би наложило сключването на споразумение, което да предотвратява икономическата политика една държава-членка да оказва негативно външно влияние върху икономиката на друга държава-членка. Освен това, европейските бюджети, основани на правото да се налагат данъци посредством европейска финансова администрация, си поставят за цел създаването на програми за стимулиране за всяка една конкретна страна. Това би създало възможност за избирателно съсредоточаване на публични инвестиции, чрез което структурните дисбаланси в рамките на Паричния съюз могат да бъдат преодолени. На последно място, еврооблигациите и създаването на фонд за погасяване на дълговете ще позволи частично събиране на държавните дългове. Това ще освободи Европейската централна банка от задължението да предотвратява спекулации от страна на отделни държави в еврозоната, с което в момента тя неформално се е натоварила.
Тези цели могат да се реализират само ако се приемат презграничните плащания със съответните транснационални последици за преразпределянето. Следователно, от гледна точка на конституционно изискваната легитимация, Паричният съюз ще трябва да прерасне в истински Политически съюз. Като отговорен за това в доклада на Европейската комисия се посочва Европейският парламент, при това в него правилно се казва, че по-тясното „междупарламентарно сътрудничество, като такова, не ... гарантира демократичната легитимност на решенията на ЕС.“ От друга страна, Комисията взима предвид резервираността на държавните лидери и толкова близко се придържа до принципа на изчерпване на настоящата правна база на Лисабонския договор, че представя прехвърлянето на компетентности от национално на европейско ниво като един поетапен и почти незабележим процес.
Очевидната цел е да се отложи преразглеждането на договорите до самия край на периода, за който са сключени. Комисията дава приоритет на разширяването на ръководните функции в краткосрочен и средносрочен план, като съответно разширява и основата на тяхната легитимност. Така обещаното постигане на истинска демократизация се представя подобно светлината в края на тунела. Наднационалната демокрация си остава декларираната дългосрочна цел, изложена черно на бяло. Но отлагането на демокрацията е доста опасен ход. Ако икономическите ограничения, налагани от пазара, се синхронизират с гъвкавостта на една свободно плаваща европейска технокрация, незабавно изниква рискът постепенният процес на обединяване, който е заплануван за, но не от хората, да спре, още преди да се постигне обявената цел за повторно уравновесяване на изпълнителната и парламентарна власт. Отделено от демократично приетото законодателство и без обратна връзка с динамичната, мобилизирана политически обществена сфера и гражданско общество, политическото управление няма стимул и сила да удържи и пренасочи към социално съвместими канали ориентираните към печалба императиви на инвестиционния капитал. Както вече виждаме, властта все повече ще се подчинява на неолибералния политически модел. Технокрация без демократични корени не би имала мотивация да придаде достатъчно голямо значение на исканията на електората за справедливо разпределение на доходите и имуществото, за социална сигурност, обществени услуги и колективни стоки, когато те противоречат на изискванията на системата за конкурентоспособност и икономически растеж.
Като обобщение на анализа, можем да кажем, че сме изправени пред дилемата – или икономически политики, необходими за запазване на еврото, от една страна, или политически стъпки към по-тясна интеграция, от друга. Стъпките, нужни за постигане на тази цел, не срещат одобрение, а по-скоро спонтанен масов отпор. Плановете на Европейската комисия отразяват изкушението да се затвори технократски бездната между икономически изискуемото и онова, което изглежда политически постижимо, по един единствен начин - като се изключат хората. Този подход крие опасност да се разшири пропастта между затвърждаването на регулаторните компетентности и необходимостта по демократичен начин да се легитимира тяхната нараснала власт. Под натиска на технократската динамика, Европейският съюз би възприел съмнителния идеал за демокрация, съобразяващ се с пазара, който дори още по-безпомощно от преди би се подчинявал на пазарните императиви, тъй като няма да има опора в едно политически раздразнително и бурно гражданско общество. А ръководните качества, които липсват в момента, макар и да са функционално необходими на всеки паричен съюз, ще трябва да се централизират само в рамките на една наднационална и същевременно демократична политическа общност.

II
Но каква е алтернативата пред една по-нататъшна интеграция, следваща настоящия модел на изпълнителен федерализъм? Нека първо разгледаме тези решения, които ще прекъснат сегашния политическия курс и които следва да се вземат още в самото начало по пътя към наднационалната демокрация? На първо място е необходимо последователно следване на решението Европейският паричен съюз да прерасне в Политически съюз (който естествено ще остане отворен към приемането на други държави членки, по-специално на Полша). Тази стъпка ще доведе до сериозно разграничаване на център и периферия в Съюза, каквото досега не сме наблюдавали. Реализирането на необходимите промени в европейските договори пък ще зависи най-вече от съгласието на държавите, които предпочитат да не се включват. В най-лошия случай, справянето с принципния отпор ще стане възможно с едно повторно създаване на Съюза (почиващо върху съществуващите вече институции).
Решението за едно такова Европейско ядро ще е нещо повече от елементарна еволюционна стъпка при прехвърлянето на дадени суверенни права. Със съставянето на общо икономическо правителство ще се прекрачат границите на класическото разбиране за суверенитет. Ще трябва да се изостави представата, че националните държави са „суверенните субекти на договорите“. От друга страна, стъпките към наднационална демокрация не трябва да се разглеждат като преход към „Обединени европейски щати“. „Конфедерация“ срещу „Федерална държава“ е погрешна алтернатива (както и специфично наследство от конституционните дебати от XIX век в Германия). В рамките на наднационалната демокрация националните държави могат да запазят целостта си като такива, като запазят двете си роли на администрации с изпълнителски функции и на пазители на гражданските свободи, имащи последната дума.
На процедурно равнище, „детронирането” на Европейския съвет ще означава преминаване от междуправителствения към общностния метод. Докато стандартната законодателна процедура, при която на равни начала участват Парламентът и Съветът, не стане общо правило, Европейският съюз ще има същите недостатъци при легитимирането си, както всички други международни организации, които са основани на договори между държави. Този недостатък се обяснява с асиметрията между обхват на демократичния мандат на всяка отделна държава членка и цялостният набор от компетентности на организацията, повсеместно упражнявани от всички държави членки. Националните граждани смятат, че политическата им съдба се определя от чужди правителства, които представляват интересите на други нации, а не от правителство, което е съставено с техния демократичен вот. Този недостиг на отговорност допълнително се задълбочава и от факта, че преговорите на Европейския съвет се провеждат скришом от обществото.
Общностният метод е за предпочитане не само поради тази нормативна причина, но и поради възможността да подобри ефективността. Той ще помогне да се преодолее националният партикуларизъм. В Европейския съвет, както и в междуправителствените комисии, отделните представители, които са задължени да защитават националните интереси, всъщност трябва да правят компромиси между различни непримирими гледни точки. А в същото време депутатите в Европейския парламент, който е разделен на парламентарни групи, се избират от гледна точка на партийната им принадлежност. Ето защо, доколкото европейската партийна система е в процес на оформяне, взимането на политически решения в Европейския парламент вече може да става на базата на интереси, които надхвърлят националните граници.
Това са основните решения, необходими за трансформирането на Паричния съюз в Политически съюз, който няма да попадне в капана на технокрацията. Това обаче ще изисква да се превъзмогне огромната, почти непреодолима институционална пречка за промяна в първичното право. Първата стъпка, а именно свикване на заседание, в което участниците да имат правомощията да преразгледат договорите, трябва да се очаква да бъде направено от Европейския съвет, т.е. от институцията, която е най-малко пригодена да взима лесни решения за сътрудничество. Това няма да бъде лесно решение за членовете на Европейския съвет, които, освен това, са и лидери на национални правителства. От една страна, мисълта за повторното им избиране вече ги принуждава да се отдръпнат от тази непопулярна стъпка; а освен това, те нямат никакъв интерес да се обезвластят. От друга страна пък, те няма да могат до безкрай да пренебрегват икономическите ограничения, които рано или късно ще изискат допълнителна интеграция или поне ясно деклариран избор между две болезнени алтернативи. Засега правителството на Германия настоява да се даде приоритет на стабилизирането бюджетите на отделните държави от националните администрации предимно за сметка на техните социално-осигурителни системи, на обществените услуги и на общите блага. Заедно с няколко други, по-малки „страни дарителки“, Германия наложи вето върху искането на останалите членки за целеви инвестиционни програми и за форма на съвместна финансова отговорност, която би понижила лихвените проценти на правителствените облигации в поразените от кризата страни.
При това положение, правителството на Германия държи съдбата на Европейския съюз в свои ръце. Ако има правителство на държава членка, способно да поеме инициативата за преразглеждането на договорите, то това е германското правителство. Естествено, останалите правителства могат да настояват за помощ, позовавайки се на солидарността, но само ако самите те са готови да приемат да направят още една крачка – към прехвърляне на суверенните права на европейско равнище. Иначе всякаква помощ, основана на солидарност, би нарушила демократичния принцип законодателната власт, която налага данъците, да има думата при взимането на решенията за разпределяне на фондовете и за това кой да ги използва. Следователно, основният въпрос е дали Германия не просто може да поеме инициативата, но и също дали може да има интерес от това. Тук търся конкретен германски интерес, който надхвърля интересите, споделяни от всички държави членки (като например интереса от икономически дивиденти при стабилизиране на паричния съюз или пък интереса от запазване на европейското влияние върху международния политически дневен ред в зараждащото се мултикултурно световно общество, влияние, което със сигурност отслабва).
В резултат на шока от разгрома през 1945 г. и моралната катастрофа от Холокоста, се появяват основания, диктувани от благоразумие, за възстановяване на германската международна репутация, накърнена от действия през войната, които карат Федерална република Германия да търси съюз с Франция и обединение на Европа. Освен това, намирайки се сред съседи - европейски държави под хегемонната защита на Съединените щати, германският народ за пръв път е в състояние да изгради либерално разбиране за самия себе си като цяло. Тази трудна трансформация на политическото мислене, което десетилетия наред в старата Федерална република е заложник на фатални приемствености, не може да се приема за даденост. Тази промяна в мисленето се извършва едновременно с едно предпазливо общо насърчаване на европейското обединяване. Нещо повече, успехът на тази политика е важна предпоставка за разрешаването на един по-стар исторически проблем, от който аз най-вече се интересувам.
След създаването на Германската империя през 1871 г., Германия придобива фатален „полухегемонен статут“ в Европа – по думите на Лудвиг Дехио, тя е била „твърде слаба да управлява континента, но твърде силна да се уеднакви“. В интерес на Германия е да избегне съживяването на тази идея, която тя успява да преодолее само благодарение на обединяването на Европа. Ето защо европейският въпрос, който се задълбочи от кризата, също така включва и вътрешнополитическо предизвикателство за германците. Водещата роля, която в наши дни се падна на Германия по демографски и икономически причини, не само че събужда призраци от миналото навсякъде около нас, но и ни изкушава да изберем едностранен национален курс или да се поддадем на необуздани фантазии за „Германска Европа“, вместо за „Германия в Европа“. Ние, германците, трябва да сме разбрали от катастрофите през първата половина на ХХ век, че е в наш национален интерес винаги да се пазим от дилемата дали да не изберем полухегемонен статут, който няма как да се поддържа, без да се стигне до конфликти. Постижението на Хелмут Кол не е повторното обединяване и повторното установяване на една, сама по себе си, известна национална нормалност, а фактът, че това радостно събитие бе свързано с последователното насърчаване на политика, която здраво обвързва Германия с Европа.
Германия не само има интерес от една солидарна политика; нещо повече - бих казал, че това е дори нейно нормативно задължение. Клаус Офе[4] се опитва да защити тази теза с три довода, които са силно спорни. Засега най-голямата полза, която Германия извлича, е от единната валута, което се дължи на увеличения й износ. В резултат на тези износни излишъци Германия допринася за задълбочаването на икономическите дисбаланси в рамките на паричния съюз и така влиза в ролята на допринасящ за част от проблема. На последно място, Германия печели от кризата, тъй като увеличаването на лихвените проценти върху правителствените облигации на засегнатите от кризата страни води до намаляване на лихвените проценти върху германските правителствени облигации. Дори и ако приемем тези доводи, не е толкова лесно да се обясни нормативната предпоставка за това, че асиметричният ефект от нерегламентираните политически взаимозависимости между националните икономики налага ангажимента да се действа солидарно.

III
Това ме отвежда до последния, философския въпрос: Какво ще рече да показваш солидарност и кога имаме право да искаме солидарност? Анализирайки някои концепции, възнамерявам да оправдая призивите за солидарност в случаите, когато те биват посрещнати с обвинения в морално високомерие или неадекватна доброжелателност от т. нар. „реалисти“. Нещо повече, проявяването на солидарност е политическо действие и в никакъв случай не е форма на морално себеотрицание. Солидарността разхлабва лъжливата маска на това да си несвързан с политиката в момента, в който се научим как да разграничаваме ангажимента да изразиш солидарност от другите два - моралния и правния (ангажимент – бел. ред.). „Солидарността“ не е синоним на „справедливост“ - нито в моралния, нито в юридическия смисъл на понятието.
Наричаме моралните и правните норми „справедливи“, когато те регламентират практики, които са в еднакъв интерес за всички, повлияни от тях. Справедливите норми осигуряват еднакви свободи за всички и еднакво уважение за всеки. Разбира се, има и специални задължения. Роднини, съседи или колеги могат в някои ситуации да очакват един от друг повече или пък различен вид помощ в сравнение със случаите, в които се сблъскват с непознати. Подобни специални задължения като цяло важат за някои социални взаимоотношения. Например, родителите нарушават задължението да полагат грижи за децата си, когато пренебрегват тяхното здраве. Естествено, обхватът на тези така наречени „положителни” задължения често пъти е неясен; той варира в зависимост от вида, честотата и значението на съответните социални взаимоотношения. Когато далечен роднина се свърже с изненаданата си братовчедка за пръв път след няколко десетилетия мълчание и то с молба за солидна финансова помощ, тъй като му възникнал спешен за решаване проблем, той не може да се осланя на морално задължение, а в най-добрия случай на връзка от „етичен“ характер, почиваща върху роднински отношения (с разбирането на Хегел за етика – Sittlichkeit - или „етичен живот“. Принадлежността към рода на пръв поглед обосновава задължението да се помогне, но само в случаи, когато въпросната роднинска връзка породи очакването, че братовчедът, например, може да разчита в замяна на подкрепата на своя роднина в подобна ситуация.
Така, при условие на предсказуема реципрочност, изграждащият доверие етичен живот на неофициалните социални взаимоотношения изисква едното лице да „гарантира“ за другите. Подобни „етични“ задължения, залегнали във връзките на предварително съществуваща общност, обикновено роднински връзки, се характеризират с три особености. Те предявяват взискателни и доброволни претенции, които надхвърлят моралните или правни задължения. От друга страна, когато става дума за мотивация, почиваща на изискванията на някой друг, претенцията за солидарност е по-невзискателна от твърдата сила на моралния дълг; но в същото време и се различава от принудителния характер на закона. Моралните повели трябва да се спазват от уважение към самата основна норма, без да се взима предвид дали другите индивиди ги спазват, докато съблюдаването на закона от страна на гражданите се подчинява на факта, че упълномощаващата власт на държавата гарантира всеобщото й спазване. В същото време, изпълнението на едно етично задължение нито може да се прилага, нито категорично да се изисква. То по-скоро зависи от очакванията за взаимни услуги – и от увереността в тази взаимност в течение на времето.
В това отношение, неприложимото етично поведение съвпада със средно- или дългосрочните интереси на дадения индивид. Тъкмо този аспект е общ и за етиката, и за солидарността. Последната обаче не може да разчита на предполитически общности като например семейството, а само на политическа обвързаност или общи политически интереси. Поведение, почиващо върху солидарността, предполага политически контекст на живота, следователно контекст, който е правно организиран и в този смисъл е изкуствен. Това обяснява защо кредитът на доверие, очакван да произтече от солидарността, не е толкова голям, колкото в случая на етично поведение, тъй като този кредит не може да бъде подсигурен от съществуването на една квази-естествена общност. Липсващото в случая на солидарността е моментът на конвенционалност при предварително съществуващите етични взаимоотношения.
На второ място, това, което придава една специална особеност на солидарността, е офанзивният характер на принуждаването или дори борбата за даване на обещание, което е застъпено в претенциите за легитимност на всеки политически строй. Тази особеност, свързана с „погледа към бъдещето”, става разбираема, когато солидарността се изисква в хода на една социална и икономическа модернизация с цел напасването на прекомерно разтегнатите роли в съществуващата политическа рамка, която трябва да регулира рушащите се политически институции спрямо косвената сила на всеобхватните системни, предимно икономически взаимозависимости, които се усещат като ограничения върху онова, което трябва да попада в обхвата на политическия контрол на демократичните граждани. Тази офанзивна семантична черта на „солидарността“, освен с референция към политиката, може да се обясни и като разгледаме историята на понятието.
Понятието „солидарност” за първи път се появява в следната ситуация - революционери умоляват за солидарност в смисъла на изкупителна реконструкция на отношенията на взаимопомощ, които са били познати, но са загубили значението си вследствие на изпреварващите ги процеси на модернизация. И ако понятията „справедливост“ и „несправедливост“ са били основен предмет на спорове в първите цивилизации, то понятието за „солидарност” съществува от изумително кратко време. Въпреки че терминът води своето начало от римското облигационно право, той придобива политическо значение чак през Френската революция от 1789 г., макар първоначално да се свързва с издиганото в лозунг понятие „братство“.
Бойният вик „братство“ е продукт на хуманистичното обобщение на конкретен мисловен модел, „вдъхновен” от всички основни религии по света – а по-конкретно от усещането, че местната общност на даден индивид е част от една универсална общност от всички истински вярващи. Това е контекстът, в който се появява понятието за „братство“ като ключов термин на една секуларизирана човешка религия, която е радикализирана и напоена с идеята за солидарност през първата половина на ХІХ век от страна на ранния социализъм и католическите социални учения. Дори Хайнрих Хайне използвал понятията „братство“ и „солидарност“ малко или много като синоними. Двете понятия се отделят едно от друго в течение на социалните промени, свързани със задаващия се индустриален капитализъм и зараждащото се работническо движение. Заветът на юдео-християнската етика за братството пък се свързва чрез понятието „солидарност” с републиканската идея от римско време. Стремежът към спасение или еманципация се слива с онзи към правна и политическа свобода.
Към средата на ХІХ век вече ускореното функционално разграничаване в обществото дава началото на чести взаимозависимости зад гърба на патриархален, все още предимно корпоративен и професионално разслоен свят. Под натиска на тези функционални зависимости по-старите форми на социална интеграция рухват и водят до класови стълкновения, които успяват да бъдат потушени единствено в разширените форми на политическа интеграция на националната държава. Призивите за „солидарност“ пък водят историческото си начало от набиращите скорост нови класови борби. Организациите на работническото движение реагират с призиви за солидарност, когато става ясно, че системните, предимно икономически ограничения са изпреварили старите отношения на солидарност. Лишени от социални „корени” бачкатори, сезонни работници и друга наемна ръка трябвало да си сформират обединение, което да бъде отвъд системно генерираните конкурентни отношения на пазара на труда. Така съперничеството между отделните социални класи в системата на индустриалния капитализъм най-сетне било институционализирано в рамките на демократично установените национални държави.
Тези европейски държави приемат настоящата си форма на социални държави чак след националните катастрофи, причинени от двете световни войни. В течение на икономическата глобализация обаче, същите тези държави се оказват подложени на експлозивния натиск на икономическите взаимозависимости, които в момента тихомълком проникват през националните граници. Системните ограничения отново разбиват установените отношения на солидарност и ни принуждават да реконструираме спорните форми на политическа интеграция на националната държава. Този път обаче неконтролираните системни непредвидимости – някаква форма на капитализъм, задвижван от неограничаваните финансови пазари, се трансформират в енергия, създаваща напрежение между отделните страни членки на Европейския паричен съюз. И ако някоя от тях желае да запази Паричния съюз, трябва да е наясно, че предвид структурните дисбаланси между националните икономики, вече не е достатъчно да се отпускат заеми на задлъжнелите държави, така че всяка да може да подобри конкурентоспособността си със собствени усилия. По-скоро е необходима солидарност, съвместно усилие от обща политическа гледна точка, за да се насърчи растежът и конкурентоспособността в еврозоната като цяло.
Подобно усилие изисква от Германия, а също така и от някои други страни, да приемат кратко- и средносрочните негативни последици от преразпределянето в името на дългосрочния си интерес – и това би било един класически пример за солидарност, поне според концептуалния анализ, който изложих.
(Лекция, изнесена в университета в Льовен, Белгия, на 26 април 2013 г.)
Превод от английски Росен Асенов

Под натиска на технократската динамика, Европейският съюз би възприел съмнителния идеал за демокрация, съобразяващ се с пазара, който дори още по-безпомощно от преди би се подчинявал на пазарните императиви, тъй като няма да има опора в едно политически раздразнително и бурно гражданско общество.

voodoo child
08 Юни 2013 20:07

Сега, както и в 1867 г., по Марксово време, водещата дисциплина за интелектуалците е "политикономията".