25.06.2013 | За новата класова борба и новата левица

Моментално улавям скърцането със зъби и възмутените вопли на възпитаниците на целодневна детска градина “Айн Ранд”: “Ама какви класи, каква борба!? - недоволстват активистите, закичени с либертариански връзки – “Няма такива неща! Ние отдавна сме построили светлото пазарно общество, където всички агенти си сътрудничат, всички разменят по един стопроцентово справедлив начин стоки и услуги, всички са доволни и щастливи.”

Мдааа….Когато слушаш пазарниците, няма как да не останеш с впечатлението, че окончателно сме постигнали онзи идеал, така мило описан от пророк Исая в Светото писание: “Вълк ще живее заедно с агне и леопард ще лежи заедно с козле; теле, лъвче и вол ще бъдат заедно и малко дете ще ги кара”.
Горе-долу така изглежда според пазарните утописти днешния ден – собствениците на мултинационалните корпорации, топмениджърите, банковите акули освен за печалбите си мислят и за това как да откриват нови работни места, да подобряват живота на обикновените служители, да им увеличават заплатите и да им осигуряват достойни пенсии. Ето защо – продължават пазарниците – това, което всички трябва да правим, е да помагаме на богатите да станат още по-богати, защо те, от своя страна, ще почнат да споделят печалбите си с по-бедните граждани.

Колко лъчезарно! Единственият проблем на тази мила картинка е, че няма нищо общо с действителността.
Тя присъства само в популярните брошури, с които либертарианските проповедници ловят идиоти – и то най-вече в страните от бившия източен блок, понеже в Европа и САЩ вече никой не се връзва на глупостите им.
Там отдавна са разбрали, че т.нар “trickle-down” икономика – система, при която огромното количество пари и ресурси, събрани от богаташите на върха, почват да се просмукват надолу към малоимотните – никога не се реализира.
Просто защото милионерите и милиардерите нямат никакъв интерес да правят живота на останалите по-добър. Защо да го правят, когато вместо това могат да си купят поредния самолет или поредния остров?! И ако нещо се “просмуква” надолу, това са прогресиращата мизерия и бедност.

Ето защо, уважаеми читатели, хармония между бедни и богати няма. Няма и да има.
Това, което наблюдаваме е все по-засилващо се неравенство, все по-силна концентрация на ресурси в ръцете на малобройния като численост, но мощен като влияние елит и постоянни загуби на всички, които не принадлежат към него.
Именно членовете на този все по-нахално забогатяващ елит оформят днешната господстваща класа.
Според сполучливото определение на социолога Лесли Склеър в книгата му от 2000 г./The Transnational Capitalist Class, Blackwell Publishers/ в случая говорим за една транснационална капиталистическа класа, в която влизат крупни собственици на каквото се сетите, влиятелни бизнесмени, извънредно богати наследници, топ-мениджъри, политици.
Както точно ги определя американският социолог Чарлз Райт Милс в класическото си изследване “Властовият елит” /The Power Elite, Oxford Press, 1956/ това са хора, “които командват основните йерархии и организации на съвременното общество. Управляват големите корпорации. Точно те движат държавната машина и определят приоритетите й. Те ръководят армията. Заемат стратегически управленски постове в обществената структура…”

Тази транснационална капиталистическа класа има за основна задача непръкъснатото увеличаване на благосъстоянието на своите членове. Това на практика означава изсмукването на ресурса от не чак толкова привилегированите класи. Като се замислите малко, ще видите, че класовата борба никога не е спирала. Само че сега наблюдаваме един парадокс, който се изразява в следното. През 19-ти и по-голямата част на 20-ти век класовата борба се води ” отдолу-нагоре”, бедните и експлоатирани хората се борят с богатите за по-добри условия на труд и живот. А от 80-те години на 20-ти век до днес наблюдаваме обратния процес – класовата борба се води “отгоре-надолу” , тоест членовете на властовия елит се опитват да си възвърнат всичко това, което са били принудени да дадат на обикновените граждани през изминалото време. И трябва да признаем, тази класова борба “отгоре-надолу” дава отлични резултати за властовия елит. Господстващата капиталистическа класа през поседните десетилетия увеличава неимоверно състоянието си. Докато милини хора по целия свят губят работата и спестяванията си, властовият един процент не спира да богатее. Това все по-бързо нарастване на неравенството в световен мащаб става възможно благодарение съгласуваните усилия на едрите бизнесмени, влиятелните политици и услужливите идеолози.

В най-изчистен вид механизмът на неприличното забогатяване изглежда по следния начин.
Управляващите политици /вече няма никакво значение дали принадлежат към официалната десница или към официалната левица/ приемат такива закони, които максимално да улеснят дерегулацията и трупането на печалби. Целта е богатите да плащат колкото се може по-малко данъци и да носят колкото се може по-малка отговорност за действията си. Благодарение на глобализацията това вече е удивително лесно. За отрицателно време мегакорпорациите са в състояние да преместят капиталите във всяка една точка на земного кълбо. Така печалбата винаги е за тях, а вредата от дейността им – за местното население. А за да бъде процесът по натрупването на нови и нови несметни богатства окончателно завършен, е необходим само още един малко усилие. Става въпрос за моралното оправдание на ситуацията. С тази задача се заемат идеологическите подизпълнители на транснационалната капиталистическа класа. Те имат различни имена, а тук за краткост ще ги наричаме либертарианци. Тяхната основна задача е да направят така, че масовото обедняване на мнозинството и неприличното забогатяване на малцинството да изглеждат като най-ественото нещо на този свят. И даже като най-моралното нещо на този свят. Колкото си по-богат, толкова си по-умен, а ако си беден, значи си глупак. Това остава от либертарианската теза, когато я изчистим от финтифлюшките и “философските обосновки”.

Най-сигурният начин да направиш едно безобразие постоянно е да му дадаш морално оправдание, да го определиш като нещо “естествено”. Тогава дори и най-потърпевшите от несправедливостите ще мълчат, защото ще се страхуват да се опълчат срещу “естествения ред на нещата”.
Именно тук се крие и отговорът на въпроса защо хората не протестират срещу статуквото. Защо наемните работници, служителите в офисите и дребните собственици гледат мълчаливо собствената си социална деградация и излязлото извън всякакъв контрол замогване на транснационалната капиталистическа класа? А те мълчат, защото в продължение на десетилетия “умните глави” от телевизорите, радиостанциите и вестниците им обясняват колко морално и естествено е статуквото, колкото морално и естествено е едни да имат всичко, а други – нищо или почти нищо и как само още малко да се напънат, също ще станат богати, умни и красиви. Горките хора…Напъват се, съсипват се от работа, докарват си безброй болести и накрая пак нищо. Защото “богат, умен и красив” не се става с работа. За да си част от транснационалната капиталистическа класа, трябва по рождение на принадлежиш към нея. Трябва да имаш подходящите родители, да си бил в подходящите детска градина, училище, колеж, университет, да имаш подходящата среда и едва след като отговаряш на всички тези условия можеш да кажеш, че си част от господстващата класа. Онази приказка за ябълката, която си продал изгодно, пък си купил две, пък си ги продал изгодно, пък….по-добре я забравете, ако не искате да изглеждате глупаво. В общество, основано върху “чистите и святи” пазарни принципи, в никакъв случай не господстват справедливостта и честността, както пише в либертарианските катехизиси. Там важи един единствен принцип: “На всеки, който има, ще се даде, а от този, който няма, от него ще се отнеме и това, което има”. Формулировката е на светия евангелист Матей, но под тези думи с удоволствие би се подписал и всеки ортодоксален либертарианец.

Първото нещо, което трябва да направят хората, непринадлежащи към господстващата класа, е да осъзнаят, че турбо-капитализът, не е нито естествен, нито морален. Няма нищо морално и естествено в това да си служиш с измами и какви ли не мошеничества в името на увеличаването на личното благополучие. Да, наистина, егоизмът е част от човешката природа. Но съща така част от човешката природа са и алтруизмът, саможертвата, солидарността, желанието да помогнеш на другите. Защо тогава ни учат, че единствено и само егоизмът е “естествен” и единствено и само него трябва да следваме? И дали целта на учителите не е просто да оправдаят неморалните действия на господарите си? Май точно това е верният отговор. В крайна сметка за това им плащат, затова са създадени и стотиците институти, тинк-танкове, фондации, центрове – да оправдават егоизма и концентрирането на ресурсите в ръцете на 1-ия процент. И е крайно време другите 99 процента да осъзнаят, че интересите им не съвпадат с тези на транснационалната капиталистическа класа. И че ако искат да си върнат това, което систематично им беше отнемано през последните десетилетия, в никакъв случай не бива да се молят. Трябва сами да си го отвоюват. С битки – във всеки смисъл на тази дума.

Добре е да се знае и още нещо. Фондациите и центровете, либералстващите интелектуалци и постоянните създатели на всевъзможни “експертни решения” няма да помогнат в тези битки. Техният либерализъм свършва там, където свършват парите на спонсорите. В борбата за справедливост и повече права хората могат да разчитат единствено на нови, радикални леви формации. Защо точно на тях ли? Ами защото левицата винаги е била начело на всяка борба за повече справедливост и повече права за обикновените хора. Всичко това, което приемаме днес едва ли не като природен закон – 8-часовия работен ден, цивилизованите условия на труд, отпуските, достойните старини – е резултат от дългогодищната борба на многобройни леви организациии. Ако се бяхме оставили на десните решения днешният капитализъм още щеше да изглежда такъв, какъвто е бил в Манчестър в средата на 19-ти век.

Но освен със защитата правата на обикновените граждани новата левица трябва да се заеме и с нещо също толкова важно – защитата на свободата и демокрацията. Една от най-големите лъжи, която е толкова любима на транснационалната капиталистическа класа и е повтаряна безброй пъти от обслужващата я либертарианска идеология е, че най-добрият защитник на свободата и демокрацията е капитализмът. Проблемът на този възглед е, че действителността бързо го опровергава. Капитализмът се развива прекрасно дори и в държави, където няма и следа от демокрация. Славой Жижек /Slavoj Zizek, First As Tragedy, Than As Farce, Verso,2009/, припомня “светлия” пример на премиера на Сингапур Ли Куан Ю, който разработва и осъществява т.нар. капитализъм с азиатско лице. Преди да започне реформите си, Дън Сяо Пин посещава Сингапур и посочва тази страна като модел, чийто пример Китай трябва да следва. Така и става, а днешното забележително развитие на китайската икономика се случва не въпреки авторитарното комунистическо управление, а благодарение на него.

Eто защо Жижек си задава съвсем резонния въпрос – а какво ще стане, ако се окаже, че китайският авторитарен капитализъм допринася повече за увеличаване на печалбите, отколкото познатия ни либерален вариант? И няма ли тогава демокрацията и съпровождащите я свободи да бъдат жертвани в името на пазарния успех ? Неприятните последици от подобно развитие на ситуацията могат да бъдат спрени само от една радикална левица, която да се сражава с капитала в името на запазването на демокрацията.

Именно радикалните леви сили са тези, които могат до край да отстояват демократичните свободи. Десницата, изначално свързана с капитала и големите собственици, винаги ще избере печалбата пред свободата. За десните свободата е важна само дотогава, докато им позволява да трупат още и още ресурс. В момента, в който свободата се превърне в пречка пред инкасирането на по-големи печалби, те ще я анулират без никакви угризения. Така че да разчиташ на десницата да пази основните граждански свободи е все едно да назначиш педофил за учител по физическо. Май единствено в България все още има хора, които вярват, че десница и демокрация са синоними. И ми става смешно, когато толкова много партии – и малки, и средни и големи – непременно държат да се етикетират като десни. Ето, гледам, че и Илияна Раева направила партия /Боже, Боже…./ и, разбира се, гордо обявява, че ставало дума за “дясно -центристка” формация. Друго може и да не знае г-жа Раева, но е разбрала, че ако иска да я вземат насериозно, първото условие е да нарече партийното си отроче “дясно”. Всъщност нямаме никакво основание да се подиграваме на жената, при положение, че мастити политици и политолози мислят по същия начин. И хайде стига сме се вайкали за тази пуста българска десница – ама има ли я, няма ли я, кога ще я има, кога ще се обедини…България има нужда от нова левица, а не от поредната дясна ефимерност. Лявото е кът в България, а не дясното. Партии, които с удоволствие обслужват щенията на олигарсите има достатъчно – и ГЕРБ, и БСП и който още се сетите. Няма партия, която да защитава интересите на обикновените хора, която да направи малко по-труден безметежния живот на привилегирования един процент, да го подсети, че в тази държава живеят и други хора.

Категорично това подсещане трябва да носи радикален характер. Всевъзможните либерални организации и партии са много добри, когато трябва да се усвоят парите на спонсорите от господстващата класа, да бъдат съставени документи, чието съдържание само те си разбират, но никакви ги няма, когато трябва се направят промени в интерес на непривилегированите класи. Псевдолевите говорители с тяхната наивна вяра в прогресизма и в други подобни смешки също не вършат работа. Има ли изобщо смисъл да говорим за партии като БСП, където ляво или социалистическо е само наименованието? За жалост по същия начин стоят нещата и с останалите официални социалистически партии в Европа. Ето защо каквато и да било промяна в обществото може да бъде предизвикана единствено от радикална и незамесена в колаборация с големия бизнес левица. Само тя може да оказва необходимите “буря и натиск” върху господстващия елит.

Но още преди конкретните действия тази нова левица е дължна да направи нещо изключително важно – да върне силата на Големите идеи. Защото през последните няколко десетилетия “пазарниците” направиха всичко възможно, за да убедят хората, че няма смисъл да вярват в каквото и да било. Според техния основополагащ възглед хората трябва да мислят единствено за пари, за печалби и за нищо друго. “Пазарниците” са твърдо убедени, че да вярваш и да защитаваш нещо, което няма да ти донесе материална изгода, е височайша глупост. Наистина вярата в солидарността или във възможността да бъде изградено едно по-справедливо общество от днешното не носи печалба. Но пък и не може да се живее само с мисълта за печалби, както се опитват да ни убедят обожествяващите пазара граждани. Не е глупост да вярваш, че е възможен и друг свят освен този, където единият процент живее във все по-голямо охолство, а деветдесетте и девет процента във все по-големи лишения. Не е глупост да мислиш и за друго, освен за стомаха си. Не е глупост да смяташ, че истинските герои на нашето време не са топ-менидърите на хедж-фондовете, а многото неизвестни хора, които напълно безкористно помагат на останалите. И изобщо по-добре е да вярваш, отколкото да колекционираш кредитни карти. А основната мисия на новата левица е да върне смисъла на вярата.

Това че Волгин е бил фурнаджийска лопата говори само, че в него се забелязва развитие и разширяване на ъгъла на зрение.

за "политици тип фурнаджийската лопата", имах предвид

Просто защото милионерите и милиардерите нямат никакъв интерес да правят живота на останалите по-добър.

Най-сигурният начин да направиш едно безобразие постоянно е да му дадаш морално оправдание, да го определиш като нещо “естествено”. Тогава дори и най-потърпевшите от несправедливостите ще мълчат, защото ще се страхуват да се опълчат срещу “естествения ред на нещата”.

авторът е популярен журналист, заради бонго и неговия душевен мир няма да го споменавам;