Къде са новите лидери?
Водачите не се раждат от нищото, те трябва да имат авторитет, опит, обаяние, кураж
28 Юни 2013

„Тези, които сега са на улицата всяка вечер от 18,30, имат работа. Плащат си сметките за тока и парното. Те са всякакви - родители, преподаватели, журналисти, писатели, велосипедисти, театрали, инженери, студенти, читатели... Те не са професионални революционери или част от агитката. За да ги изкараш на улицата, трябва жестоко да си ги обидил.“ Това е част от статията на писателя Георги Господинов „Протестиращият човек е красив“, която предизвика гореща полемика. Нещо да ви липсва в този портрет? В тази иначе подробна картина на бунта на обидените? Липсата не е грешка на автора. Просто тях наистина ги няма - лидерите, водачите, политиците, след които „подценените“ (според израза на проф. Валери Стефанов) да тръгнат.

Няма друг бунт през последните 23 години, чийто белег да е тази отчетлива липса.
Дори по време на февруарските митинги се появиха лица с лидерски претенции - някои самозвани, други подставени, имаше и малко или повече автентични водачи.

Прелистете и черно-белите снимки. На трибуните от 1990 г. ще видите както някои забравени вече лица, така и д-р Желю Желев, Петър Берон, Петър Дертлиев (1916-2000), Петко Симеонов, Блага Димитрова (1922-2003), Емил Кошлуков, Михаил Неделчев, Георги Марков, Елка Константинова, д-р Константин Тренчев, Венцислав Димитров и други.
Съдбата им бе различна - някои бяха отлюспени, други сами отстъпиха назад, огорчени от порива на нови, сини кариеристи. Но важното е, че тогава ги имаше. Че сред тези изтъкнати фигури за водач бе припознат човек с принципи и дисидентско минало. По-късно д-р Желю Желев стана и първият демократично избран президент.

Вижте и фотосите от 1997 г. Начело на многолюдните шествия са сините лидери Иван Костов, Стефан Софиянски, Евгений Бакърджиев, Надежда Михайлова (Нейнски) и др. След 4 февруари 1997 г., когато БСП върна мандата за нов кабинет, те поеха щафетата на властта. Софиянски стана служебен премиер, Костов - министър-председател на последвалото правителство.
Ето още един паралел. 10 януари 1997 г. - врящ котел от недоволни граждани пред парламента. В сградата - депутати, които полагат напразни усилия да заседават. Опозиционерите щъкат ту в залата, ту сред протестиращите. Виденов е в оставка. Ситуацията се изостря. Особено след като депутатът Любомир Начев прави неразумен опит да си пробие път през множеството. Стефан Софиянски, тогава столичен кмет, сваля леко градуса на напрежението. Вярно е, последва щурм. Но водачите - каквато и да е била ролята им, бяха там.

26 юни 2013 г. - поканата на сутрешно кафе пред парламента прераства в необуздани страсти.
Сякаш с магическа пръчка някой е подменил красивите лицата на вечерните протестиращи с други, с изкривени гневни изражения. Депутатите, както 16 години по-рано, трудно си пробиват път през обсадата. Към сградата летят домати, яйца и ролки с тоалетна хартия. Фарсов римейк. Властта има пред себе си неразличим противник. Кой е той, кои са неговите водачи? Сутрешните граждани автентичните недоволни ли са, или подстрекател(и) изкара пред публиката някакви ментета Партия с интерес за незабавни избори или задкулисие действа в мъглата?
Ето, и това е рискът пред протести, зад които няма ясна политическа сила с ясни водачи.

С кого трябва да преговаря правителството евентуално? С Фейсбук и Туитър?

Ако се доверим на досегашните наблюдения, юнският протест на българите е изява не на гладните и социално затруднените, а на образовани, интелигентни, творчески личности. Те са индивидуалисти. Не изпитват нужда от политически навигатор. Твърдят, че знаят какво искат. Но трудно могат да нарисуват the day after tomorrow или какво се случва след утрешния ден.

Вариант №1 е обстрелваният с домати парламент да гласува оставката на кабинета „Орешарски“ и да се саморазпусне, без да поправи нито едно правило от Изборния кодекс. Или някои от правилата, които не променят нищо генерално. БСП и ДПС да склонят на задължителен вот? Абсурд! За въвеждане на задължително гласуване трябва конституционна промяна или 2/3 от гласовете в парламента. Без БСП и ДПС поправката няма как да бъде приета, а двете партии ще бъдат най-потърпевши от нея.

Вариантът да галопираме към избори не дава особен шанс да се роди и укрепне нова политическа сила - алтернатива на партиите, които протестът отрича. А протестът отрича и четирите политически сили от сегашния парламент въпреки желанието на ГЕРБ да се представи за изключение. Честито на старите десни, които най-после ще вземат да се обединят! Ще влязат в парламента, за да се коалират с... ГЕРБ

Ако протестиращите сами не си дадат шанс, никой друг няма да им го даде.

Вариант №2 е да се спечели време и протестите този път за разлика от февруари да станат катализатор на политическо движение от друго поколение. Движение, което не е скроено според интересите на кръгове, крупни бизнесмени, пазарни монополисти. Сила, на която задкулисието няма да дърпа конците. Дали е възможно да се тръгне от нулата - без осигурени пари и само с гола гражданска енергия, е отделен въпрос. Да речем, че има сили този спасителен вариант да стане реалност.

Тогава въпросът за лидерите възниква с още по-голяма острота.

Българският елит е изхабен. „Генетичният ни фонд не е толкова голям, а за има-няма 130 г. елитът ни бе сменен три-четири пъти“ е тезата на историка проф. Иван Илчев, ректор на СУ „Св. Климент Охридски“. Проф. Илчев има предвид смените в царска България. Първия път това се случва след Освобождението, когато малцина от възрожденците влизат в политиката, изтикани от по-напористи българи. Вторият път е след националните катастрофи през 1913 и 1918 г., третият - след 9 септември 1944 г., четвъртият - след 1989 г. „И понякога съм си мислил дали един 8-милионен народ може да издържи толкова смени за толкова кратък период“, казва проф. Илчев.

Май не може. Да не говорим, че само през последните 23 г. политическият елит бе променян няколко пъти. Първо видяхме синия елит като алтернатива на висшите функционери на компартията. Заради катаклизмите и разцепленията в СДС той често-често бе освежаван, докато интелектуалците не последваха съдбата на възрожденците - бяха натикани в ъгъла. През 2001 г. НДСВ също подмени елита, имаше и внос на български юпита, завърнали се, за да работят специално за родината. Така и образът на успелите зад граница наши сънародници бе несполучливо употребен. За да дойде ГЕРБ - пак с чисто нови кадри, част от които печално се прочуха като „калинки“.

Българинът не е „обществено животно“, каквото и да твърди Аристотел, и въпреки че протестите сякаш доказват правотата на древногръцкия философ. Българинът не е обществено животно, тъй като рядко е готов да бъде самопожертвувателен в името на обществото. Той с неохота ходи на събрания на блока или на родителски срещи. В утвърдените демократични държави обществената работа е въпрос на чест и престиж, у нас се интерпретира по-скоро като губене на време. Кой от сегашните протестиращи ще захвърли успешна кариера или перспективен бизнес, за да се преквалифицира на партиен строител про боно? Ако се намерят - чудесно! Гражданското общество е и всекидневно усилие, не само изблик на справедлив гняв.

Лидероманията в България също пречи. Тя е в основата на дясното разцепление. Тя е и причина партийните водачи да не дават шанс за израстване на конкуренция. Представете си, че ги засенчат и им вземат водачеството... Ако Станишев утре трябва да посочи наследник, кой ще е той? Въпросът „къде са новите лидери“ важи и за старите партии.

Водачите не се раждат от нищото. Всеки от досегашните лидери е имал бекграунд, преди да превземе върха. При Станишев социализмът се е предал и по наследство (преди 1989 г. баща му Димитър Станишев е член на ЦК на БКП с ресор „международни връзки“. Преди да стане премиер, Иван Костов последователно е експерт, депутат, министър, партиен лидер. Бойко Борисов също създаде легендата за себе си, докато бе главен секретар на МВР, после предприе експеримента с партийното лидерство. За царя няма какво да говорим.

Споменатите лидери днес не са пример за подражание, но и новите трябва да впечатлят с нещо българското общество. Име, авторитет, знания, опит. А и без харизма (обаяние) не бива, дори това да е харизмата на компетентността.

Честно казано, трябва и кураж. Биографиите не могат да бъдат третирани с вениш. За всеки нов ще се изнамери факт, който да разпръсква съмнения. Янето е готов за глашатай.

Чисто нови лица вероятно няма как да намерим, но трябва да търсим личности, способни да провеждат нова политика. Къде са?

****

Оставям въпроса висящ. Като кафе. Висящо кафе. Който иска, нека го вземе (отговори).

(в. Преса, печатно издание, брой 173 (524) от 28 юни 2013)

Таня ДЖОЕВА

Просто тях наистина ги няма - лидерите, водачите, политиците, след които „подценените“ (според израза на проф. Валери Стефанов) да тръгнат.

Калки
28 Юни 2013 22:31
Без да чета по-нататък, веднага ми идва на ум предположението, че същинските лидери на протетсите много държат да останат в сянка.