Петър Волгин

Амебата е най-простото микроскопично едноклетъчно животно, което няма постоянна форма. Тъкмо тази променливост я прави много сходна с десния български интелектуалец. Той си прилича с амебата по склонноста да се метаморфозира винаги когато прецени, че подобна промяна ще му донесе някаква полза.

Десният интелектуалец, особено този, който е надхвърлил 50-те, преди 1989 г. е активен комсомолски или комунистически деец. Той пламенно защитава правата линия срещу “идеологическата диверсия на империалистическия Запад”. След 10 ноември обаче тези му умения стават напълно излишни и той трябва бързо да преформатира хард-диска си. Да се превърне от представител на партийната комунистическа интелигенция в пазарно- ориентиран десен интелектуалец. Не си мислете, че този персонаж изведнъж е получил просветление, че с него се е случило чудото, преобърнало живота на библийския Савел, а и на цялото човечество. Да припомня, че Савел е фарисей и един от най-върлите гонители на християнството. По време на пътуване до Дамаск обаче около него внезапно проблясва светлина от небето, а един глас произнася превърналата се в култова реплика: “Савле, Савле, защо ме гониш?” Оказва се, че гласът принадлежи на самия Иисус Христос, а след тази решителна среща Савел се превръща в свети апостол Павел, който на практика ще създаде християнството такова, каквото го познаваме днес.

Нищо подобно не се случва с десния български интелектуалец. Неговата следдесетоноемврийска метаморфоза не носи божествен произход. Тя е доста по-произаична. Някогашният активен партиец бързо осъзнава, че ако иска да има пари и влияние, трябва моментално да зареже комунизма и да прегърне пазарните принципи. Единствено тази прегръдка ще му осигури постоянен достъп до финансов и всякакъв друг капитал. Има обаче една опасност, с която новопокръстеният десен интелектуалец трябва да се справи максимално бързо. Публиката трябва да забрави какво е говорил и вършил в “мрачните комунистически времена”. А най-бързо тази забрава се постига с постоянна възхвала на всичко дясно и с непрекъснато ругаене не само на комунизма, но и на такива понятия като солидарност, взаимопомощ, защита на общите интереси. Ето така, напълно естествено, десният интелектуалец стига до либертарианството, прославата на егоизма и възхвалата на пазара. Убеден е, че като повтаря до безкрай неолибералните мантри е застрахован срещу опасността някой да разпознае в него някогашния нахъсан партиен идеолог.

Разбира се, либертарианци са не само попрехвърлилите 50-те десни интелектуалци. По петите им върви една бодра млада гвардия, която не е особено многобройна, но за сметка на това е особено гласовита. Става дума за младежи и девойки, които много искат да бъдат възприемани като генетично десни, либертарианци, гонители на всичко държавно и апологети на несмущавания от никакви регулации пазар. Разбира се, в тази любов към дясното няма нищо генетично. Тя е резултат на най-обикновено подражателство и желание да се следва интелектуалната мода. Понеже българският преход към демокрация съвпадна със световния възход на неолиберализма и пазарничеството, желаещите да бъдат модерни граждани моментално станаха десен. Според тях десен е синоним на интелигентен, начетен, духовно извисен. Не е необходимо да полагаш кой-знае какви усилия, не е нужно да четеш и да размишляваш. Достатъчно е да заявиш своята дясност и столичният beau monde моментално ще разпознае в теб просветения интелектуалец. Една приятелка във фейсбук го каза най-точно: “И какво сега, ако Азис се обяви за десен, и пред неговия интелект ли трябва да се прекланяме?!”

Вероятно за да предотврати подобен вариант, десният интелектуалец прави всичко възможно, за да изглежда колкото се може по-умен. Въпросната умност той изразява чрез досадно цитатничество и неумерена употреба на чуждици. Десният интелектуалец така и не успява да разбере, че постоянното цитиране на чужди мисли е най-доброто доказателство за липсата на свои. А липсата на оригинална мисъл веднага си личи – независимо от количеството чужди думи, наблъскани в едно изречение.

Тази липса обаче ни най-малко не притеснява десния интелектуалец. Тя не пречи на работата му, напротив, подпомага я. Десният интелектуалец обикновено работи в някоя от десетките либерални NGO-та, където никой не иска от него да бъде оригинален. Тъкмо обратното – колкото по-клиширана и пазарно-ориентирана е мисълта му, толкова по-голям е щансът му за израстване в неправителствения сектор. Десният интелектуалец се изхранва с писане на проекти, а в тази дейнсот нестандартното мислене е строго забранено. Успешният проект, т.е. този, който получава най-добро финансиране, не е нищо друго освен сбор от неолиберални стереотипи. Задачата на десния интелектуалец не е да ги разбие, а да ги комбинира по възможно най-добрия начин и да ги продаде на щедрия спонсор.

Разбира се, всеки има правото да припечелва. И ако десният интелектуалец се ограничава само в изготвянето на печеливши проекти, едва ли някой би го укорил. Проблемът възниква, когато въпросният персонаж реши да разшири полето си на дейност, да излезе извън тясно експертната си област и да почне да влияе върху политическия процес в страната. Вероятно сте забелязали, че особено в последните години NGO-тата, ръководени от десни интелектуалци, започнаха особено активно да се намесват в управлението на страната. Непрекъснато бълват декларации, дават съвети и с един безкомпромисен тон настояват препоръките им моментално да бъдат изпълнени. Съгласете се, че това е доста нахално. NGO-тата не се явяват на избори, работещите в тях десни интелектуалци не водят предизборна кампания и никой не гласува за тях. В такъв случай откъде-накъде тези структури настояват легитимно избраните български институции задължително да се съобразяват с позициите им? На каква база се гради това самочувствие? А, да, сетих се, на базата на експертизата и на красивия ум…

Десният интелектуалец страшно държи всички да забележат колко е умен. Възкачен на трона на необятната си интелигентност, той се чувства напълно прав да дава всякакви мнения и оценки. Десният интелектуалец знае кое е най-доброто управление, може да различава “добри” от “лоши практики”, отлично познава механизмите на “развитие на публичната среда”. Известен дискомфорт обаче се появява тогава, когато тази свръхинтелигентна личност се сблъска с политическо явление от вида на ГЕРБ. От една страна, десният интелектуалец презира Бойко Борисов, защото е необразован, не знае езици, не е наясно с постмодерните практики и използва уличния език на пичовете от махалата. От друга страна обаче десният интелектуалец, тази класическа променлива амеба, усеща, че близостта с Бойко Борисов може да му бъде от полза. ББ може да го уреди на висок държавен или дори международен пост. Имайки предвид този факт, десният интелектуалец изразява презрението си към ББ само в тесен кръг от себеподобни, а пред публика му се подмазва и го ласкае по един действително безсрамен начин. Преценил е, че самоунижението си струва. Струва си да се подмажеш на човек, който не ходи на опера, стига само да те направи посланик в ООН, да речем. Разбира се, когато усети, че властовите позиции на Борисов отслабват, десният интелектуалец най-после се престрашава и обсипва довчерашния всесилен господар, пред когото е треперил като муха-винарка, с най-долни оскърбления. Няма спор, подобно отношение към падналия властелин е характерно за много българи. Просто при десния интелектуалец то прави особено противно впечатление, заради претенциите на това лице да бъде принципен морален съдник по всички въпроси.

Друга особено дразнеща със своя фалш черта на десния интелектуалец е претенцията му за толерантност. Той много държи всички да разберат колко е толерантен и каква огромна симпатия изпитва към чуждото мнение, особено когато не съвпада с неговото. Ако това отговаряше на истината, десният интелектуалец щеше да бъде най-лъчезарното същество на света. Само че истината е доста по-различна. Десният интелектуалец, особено неговата либертарианска разновидност, е същество самовлюбено, лесно обидчиво и поради това склонно да обижда и клевети всеки, който не се съгласява моментално с възгледите му. С този екземпляр е невъзможно да водиш спор. Как да разговаряш със същество, чийто единствен аргумент е: “Аз съм умен, а ти си глупак”. По един типично комунистически начин десният либертариански интелектуалец заклеймява всеки, който не изповядва догмите на Института по марксизъм-ленинизъм. Пардон, исках да кажа Института за свободен капитализъм. Разбирам, всеки води спора по начин, по който му позволят силите – едни спорят с аргументи, други с обиди. Десните интелектуалци предпочитат втория вариант. А на мен лично в повече ми идва не това, а претенциите им, че са страшно толерантни и уважавали свободата на другите, както показвало и името на любимото им учение. Истината е, че според тях вие имате право да сте свободни само дотогава, докато повтаряте прехласванията им по пазарния фундаментализъм и липсата на държавата. Дръзнете ли да се усъмните в тези скрижали, нямате право на никаква свобода.

Десните либералстващи интелектуалци нямат нищо общо с толерантността. Нещо повече, в продължение на две десетилетия те се опитваха да налагат цензура върху говоренето по определени теми в България. Лошото е, че до голяма степен успяха. А още по-лошото е, че табуто върху говоренето по някои особено парливи сюжети съвсем естествено предизвика раждането на екстремни партии от типа на “Атака”. Ето ви доказателства. Според десните интелектуалци споменаването на понятия като “национално”, “патриотично”, “държавническо” е равносилно на възхвала на отречения от историята държавен социализъм. И хора избягваха да ги споменават, за да не бъдат обявени за държавни социалисти. Освен това либералните интелектуалци постановиха, че говоренето за извършваните от ромите престъпления е равносилно на расизъм. И хората не смееха да говорят за това, за да не бъдат обявени за расисти. Либертарианците наложиха още един декрет – който защитава необходимостта от по-достойни пенсии и заплати, който говори за правата на наемните работници, на социално слабите, е абсолютен комунист. И хората престанаха да говорят за това, за да не бъдат обявени за абсолютни комунисти. Да де, ама не всички престанаха. Някои се оказаха достатъчно прозорливи, за да открият свободни ниши в забранените от десните интелектуалци територии. Плюха на забраните и заговориха – и за националното, и за престъпността на ромите и за защитата на социалните права. Да, направиха го по екстремен начин, но заради дългото мълчание намериха нелош отклик у избирателите. Така че, господа и дами либералстващи интелектуалци, бъдете така добри да си поемете отговорността. Партии като “Атака”, НФСБ и други от този десен се родиха и укрепнаха не с помощта на ДС, КГБ или ЦРУ. Техният възход е закономерен резултат от вашето нежелание да обсъждате някои от най-съществените проблеми на днешна България. От забраните, които налагате в името на “толерантността” и “политическата коректност”.

Позволете ми накрая да ви припомня още една особеност от устройството на амебата. Тя се придвижва с лъжливи крачка или т.нар. псевдоподи. Освен за придвижване псевдоподите служат на едноклетъчното да си набавя храна. Тази особеност увеличава приликите между амебата и десния интелектуалец. Той също използва лъжливи представи за действителността и псевдоистини, за да си набавя финансиране, т.е. храна. И независимо от това колко дълбокомислено звучат концепциите му, те винаги ще останат в полето на лъжата.

За тоя ли писаха, че е огладнял и олевял?

За тоя ли писаха, че е огладнял и олевял?

Десните, според едни представи тук, са сръчни хора, бачкатори с две десни ръце, а левите са си леваци и понеже са леваци и нищо не им иде отръки, са се обявили за интелектуалци.