Киното
Отиди на страница:
| фестивалът в Кан е тези дни тази година журито ми е наполовина непознато присъстват хора ,които се казват Марин Аде, Габриел Яред, Фан Бинбинг етс , за които не съм чувала досега, Педро Алмодовар е председател филмите обаче са все на обичайните заподозрени, Ханеке, Фатих Акин, София Копола, Франсоа Озон, Йоргос Лантимос с филм, в който играят само звезди и за моя радост Звягинцев с "Нелюбовь" два български филми в Особен поглед, единият на Стефан Командарев, не съм му фен, не харесвам такива дидактични драми, но нека видим Ума Търман е председател на журито в тази секция, а председател на Златна камера е Сандрин Киберлен, която считам за мое откритие, ето я, хубави хора откривам аз  предлагам Звягинцев да вземе палмата тази година, не съм гледала филма , но справедливостта го изисква не знам дали писахме тук за филма му "Елена", който най малко от всички прилича на предишните една доста банална история, някакво ежедневие,ден след, което те удря като чук с това, че си готов да разбереш престъпление, да го приемеш като допустимо, заедно с героите харесвам такива филми | |
Редактирано: 4 пъти. Последна промяна от: Lillian |
Like the Movies | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Lillian |
| Новата серия на American Gods излезе с ей тази песничка https://www.youtube.com/watch?v=FFqb1I-hiHE |
Ние, децата от зоопарка Банхоф СЕГА забелязах колко безумен превод съм копипейстнал. зоопарка Банхоф, вместо гара Зоопарк, има потресаващи преводи понякога,надявам се че причината е гугъл преводача Лилиан, …Защото единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, нито дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойерверки, разпукват се сред небето, същински звездни паяци, а отвътре блясва синкавата светлина на сърцевината им и тогава всички се стъписват: "Аууууу!" Как са наричали този тип млади хора в Германия на Гьоте? Във всяко отношение Дийн притежаваше също тъй точен, блестящ и завършен ум, но без да е досадно интелектуален като тях. А неговата "престъпност" не беше лукава, нито надменно-презрителна; тя се изразяваше в лудешки свръхизблици на американска радост, звънтяща в порои от "да-да"; тя беше чисто западняшка, западен вятър, ода от прериите, нещо ново, дълго предвещавано, дълго чакано (Дийн например крадеше коли само за да пътешества за удоволствие). И още нещо — всички мои нюйоркски приятели бяха в незавидната кошмарна позиция на хора, които отхвърлят обществото и вечно натрапват похабените си книжни, политически или психоаналитични съображения за това, докато Дийн просто препускаше из това общество, жаден за хляб и любов; него нищо не го интересуваше… …Аз обичах прекалено много неща, поради което непрекъснато се обърквах, увисвах без опора в празнотата, тичах подир една падаща звезда, подир друга, подир трета, докато сам тупнах на земята. Това е нощта, това прави тя от теб. Никому не можех да предложа нищо повече от собствения си хаос. Миндербиндер, Понеже онзи ден пропуснах "Москва - Петушки" на Ерофеев в списъка, ще се опитам да ти обясня със един цитат от Пелевин, любовта ми към Кастанеда и в частност към Истклан ...Тази книга, освен подробно описание на мексиканския клон от мистическия екзистенциализъм, съдържа една удивителна по красотата си алегория за живота като пътешествие. Това е историята на един от учителите на Кастанеда, индианският магьосник дон Хенаро, разказана от самия него. Веднъж дон Хенаро се връщал у дома в Икстлан и срещнал безименен дух. Духът влязъл в борба с него, в която победил дон Хенаро. Но преди да отстъпи, духът го пренесъл в непозната планинска местност и го изоставил сам на пътя. Дон Хенаро станал и поел по пътя си назад към Икстлан. Насреща му взели да попадат хора, от които той се опитвал да узнае пътя, но всички те или го лъжели, или опитвали да го съборят в пропастта. Постепенно дон Хенаро почнал да се досеща, че всички, които срещал, всъщност са нереални. Това били фантоми — но заедно с това обикновени хора, един от които е бил и самият той преди срещата си с духа. Като разбрал това, дон Хенаро продължил пътя си. След като изслушал тази странна история, Кастанеда попитал какво се е случило после, когато дон Хенаро се върнал в Икстлан. Но дон Хенаро отвърнал, че той така и не е стигнал до Икстлан. Той и досега върви натам, макар да знае, че никога няма да се върне. И Кастанеда разбрал, че Икстлан, за който говори дон Хенаро, не е просто място, където той някога е живял, а символ на всичко, към което се стреми човек в сърцето си, към което той ще върви през целия си живот и което никога няма да достигне. А пътуването на дон Хенаро е просто иносказание, разказ за вечното завръщане към мястото, където човек някога е бил щастлив. Разбира се, историята, която преразказва Кастанеда, не е нова. Един друг латиноамериканец, Хорхе Луис Борхес, изобщо твърди, че нови истории няма, а в целия свят света те са всичко на всичко четири. Първата е история за укрепения град, който щурмуват и отбраняват герои. Втората е история за завръщането, например, на Одисей, плаващ към бреговете на Итака, или в нашия случай, на дон Хенаро, отправил се към дома си в Икстлан. Третата история е разновидност на втората, разказ за търсенето. И четвъртата история е разказ за самоубийството на Бога. Тези четири архетипа пътешестват из различните култури и във всяка от тях обрастват, тъй да се каже, с различни подробности. Попаднала на мексиканска почва, историята за вечното завръщане се превръща в разказ за пътуването към Икстлан. Но руското масово съзнание, както доказа общонационалният успех на мексиканската мелодрама „Богатите също плачат“, е много близко до латиноамериканското — ние сме не само Трети Рим, но и втори Юкатан. И затова не е чудно, че родната версия на историята за вечното завръщане се оказва много близка до разказа на мексиканския магьосник. Поемата на Венедикт Ерофеев „Москва-Петушки“ е била завършена година или две преди появата на „Пътуване към Икстлан“, така че всяко заимстване е изключено. Сюжетът на това трагично и прекрасно произведение е много прост. Венечка Ерофеев, излизайки от входа, където миналата вечер го е захвърлила безименна сила, започва пътешествието към своя Икстлан, към гара Петушки. Скоро той се озовава във влака, където е обкръжен от цял куп спътници. Отначало те изглеждат напълно истински, както и хората, които среща по пътя си дон Хенаро — във всеки случай те охотно пийват заедно с Венечка и възторжено следят високия полет на духа му. Но после, след някаква авария, случила се с реалността, те изчезват, и Венечка се оказва сам в празния и тъмен вагон. Около него остават само вечни същности като Сфинкса и изгубени души като понтийския цар Митридат с нож в ръка. А влакът вече пътува в другата посока, отдалечавайки го от недостижимите Петушки. Но само на повърхностния читател може да се стори, че наистина става дума за пътуване с влак. Ще приведа само един цитат: „Вървях през ливади и нивя, през шипкови гъсталаци и стада крави, в полето ми се кланяха житата и се усмихваха метличините… Слънцето залезе, а аз все вървях. "Царице небесна, колко път има още до Петушки! — рекох си аз. — Вървя, вървя, а Петушки ги няма и няма. Вече навсякъде се стъмни… «Къде са Петушки?» — попитах аз, като наближих до нечия осветена веранда… Всички, които бяха на верандата, прихнаха да се смеят и нищо не казаха. Странно! Нещо повече, някой се кикотеше зад гърба ми. Обърнах се — пътниците от влака «Москва-Петушки» седяха по местата си и се хилеха гадно. Така ли било? Значи, още пътувам?“ | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: циникЪтхедонист |
Но само на повърхностния читател може да се стори, че наистина става дума за пътуване с влак. става дума за пиене. Хубава книга. |
| Специално за Миранда: https://www.edna.bg/izvestni/rokliata-na-pepeliashka-v-kan-ashvariia-rej-zasiia-v-neia-4648537 Аз я открих я във филма "Повелителката на подправките". |
| Уилт, прекрасна е ! Истинска принцеса от приказките ! За съжаление, аз никъде не съм я гледала, но такава красота... |
става дума за пиене. Щом казваш  Аз продължавам да я свързвам с Пътя към ... Мъжът е мъж, когато е на път... и так дале.. |
| я, четвъртият епизод на American Gods вече е ф нета. Найс. ------------- ми Веня е перманентно пиян и съответно е unreliable narrator. Което не пречи на читателя да разбира каквото си иска и това е ноо хубаво. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: wreckage |
ми Веня е перманентно пиян и съответно е unreliable narrator Големец. "-Аз не искам да съм полезен, искам да съм насъщен." |
| unreliable narrator е ноо ценен инструмент ф нелинейните разкази. Ф 90% от случаите читателят обаче се съпротивлява и възприема линейно. Нормално, книгата като обект е чисто линейна. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: wreckage |
| Врекидж, понеже съм скаран с чуждите езици, не съм съвсем наясно какво означава термина, но във връзка с http://flavorwire.com/410468/10-of-literatures-most-unreliable-narrators мога да се причисля като фен на похвата. Иначе, някои притежават широчина, а други и дълбочина, ако правилно съм схванал препратката за линейното възприемане. |
е то и аз чета свободно само на български и английски.  Ако руският не е фрашкан със съвременен сленг също се справям, но зле. А линейният наратив е този, в който времето на действието се движи ф една посока страница по страница. Сякак може, стига да е хубаво. |
Ако руският не е фрашкан със съвременен сленг също се справям, но зле. За съжаление и с повечето преводачи/не непременно от руски/също е така. Според мен, сленга има същото значение за езика, каквото има мутацията за еволюцията. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: циникЪтхедонист |
циникЪтхедонист 22 Май 2017 10:28 Благодаря за обяснението. Мисля, че разбирам, но не мисля да променя отношението си към Кастанеда. Освен това, считам, че фрекиджът е прав  |
Лилиан, …Защото единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, нито дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойерверки благодаря ти за този цитат, той беше едно от най-важните неща в младостта ми а сега, когато ми се случи да говоря за Керуак , често чувам "гнус ме е от хипари" ама,че той пише за това през 1949-а година, веднага след войната, в средата на първия век, в който изобщо има някакви свободи, че основополага световна субкултура, която в края на живота си преосмисля, че това е важно, че е път, по който разбираме , че смисълът на живота е да се събудиш сутрин, е без значение сега значенията са други |