Имало в Бургас
Отиди на страница:
| Честита пролет ! Прекрасно настроение ви пожелавам с песен по текст на слънчевата Петя Натисни тук |
| На 25 - ти март, Благовещение, преди 80 г. е роден Христо Фотев . Името на тазгодишния носител на престижния приз в националния конкурс "Христо Фотев". ще бъде обявено по време на тържествена церемония днес от 19.00 часа в ДТ "Адриана Будевска". Натисни тук |
Дечицата на Бургас, далеч от родината, нито за миг не я забравят , носят я в сърцата си - музиката й, танците й. В делници и празници очите им са все в нея.  https://www.facebook.com/photo.php?v=172764882736674&set=o.127797457274248&type=3&theater https://www.facebook.com/photo.php?v=459963884019110&set=vb.100000165087382&type=3&theater | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Slava |
Много се радвам, че намерих "Странджа - етнографски, географски и исторически проучвания. Георги п. Аянов, 1938" Със снимки  Натисни тук Ако можех и повече време някъде да намеря .... |
Ако можех и повече време някъде да намеря .... Славе, ако намериш някъде извор, само свирни, вземам бакъра и тичам и аз! Напоследък получавам по пловдивската линия доста неща за Христо Фотев, ще взема да препостна тук това-онова, може ли?  |
| Ето това е чисто "бургаско" Натисни тук |
Как може да ме питаш, 67АF ?! Нали затова направих темата. Нямам време да чета това, което намирам  Но ти благодаря ! Ако можех да се клонирам...Аз много добре помня времето, когато шепа изплувала мръсна пяна, опита да повлече и омърси поети като Фотев и Йорданов. Тя е същата, която уби Петя. И досега не съм разбрала /и никога няма да разбера / защо те избягаха ?! Приех го като предателство, приех го лично, все едно ме напуснаха любими хора. Бях им безкрайно ядосана. Че не се бориха. Всъщност Йорданов опита, но не получи достатъчно подкрепа от бургазлии. И се отказа. Фотев изобщо не опита. Той не беше борец. Беше странен. Изчезваше, когато не можеше да се справи.... Бяха гадни годините, когато двамата напуснаха Бургас. Наистина. Онази пяна се оттече... Защото тя не беше "Бургас". Беше изплувала за кратко - от разбунените води на повърхността винаги изскачат мръсотиите - за да се пречисти водата ! Без тях двамата, Бургас вече не е същия, въздухът не е същия, театърът не е същия... Местата им останаха празни и досега. Но и София не беше тяхното място... И никога не стана. Спомням си, че даже и аз написах едно писмо до бургаски вестник / тогава всеки ден излизаха нови, та не помня точно кой беше /. "Долу ръцете от Недялко Йорданов" го бях озаглавила. Не го публикуваха естествено. Завистта вирее навсякъде, в Бургас - също. Но защо те не разбраха, че тази завист, която се опита да ги окаля, не беше Бургас ? И пяната, мръсната пяна, беше от техните среди... И в никакъв случай от Бургас. Хилядите им почитатели останаха самотни, защото те някак забравиха, че имат такива и заради тях си заслужаваше да се борят докрай. И аз обичах гръцката махала, тесните й тайнствени улички, странните къщи. Половината ми съученици живееха там, а една от приятелките ми - на "Морска". Йорданов беше човекът, който трябваше най - добре да знае, че в България градостроителство не съществува. Няма нито един град, с изкл. на Димитровград, който да е построен по план. И с мисълта, че в него ще живеят хора и след 100, и след 200 г. Това продължава и сега. Навсякъде по света се строят предградия. Само в България се унищожават центровете, за да вдигнат грозни кооперации. А Бургас е особен, заради местоположението си. Това, което сега наричаме център, някога беше целият град. Няма място, от 3 страни вода...рано или късно, пробивът през гръцката махала с "Булаир" щеше да бъде направен. Костите на Асен Йорданов - старши няма да ровя. Принципът, че децата не отговарят за родителите си, е важен. Позволявам си да постна няколко неща за Фотев сега, след като мина годишнината от рождението му. Не го направих досега, но нито един вестник или телевизия не спомена и дума за поета по този повод. Изключвам честванията в Бургас. Фотев не е само бургаски поет. Има ли учудени ? Аз не съм. Зная, помня как умря той. В каква нищета, мизерия и самота. Имаше и хора, които му помагаха. Малко, но имаше. Поетът е мъртъв, поезията му живее - у всички, за които словото е вълшебство, украсяващо дните им. Натисни тук Натисни тук Натисни тук Заглавията, хм, заглавията.... но какво да се прави...по - важен е разказът под тях. Благодаря, кифла и 67AF | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: Slava |
| Къщата на Фотев в с. Равадиново - снимки и видео Натисни тук |
| Великденска програма на Бургас Натисни тук | |
Редактирано: 4 пъти. Последна промяна от: Slava |
 Слънчева пътека за лебеди | |
Редактирано: 4 пъти. Последна промяна от: Slava |
| Ако позволиш Славе, с последната ти снимка да се поклоним пред Борис Карадимчев. Огромната му любов към морето, към Царево, към красотата: Натисни тук |
| кифла 15 Апр 2014 01:28  Музиката му остава... като тези изгреви - ще ги има и след нас, и пак ще омайват с красотата си ! Съжалявам, че не мога да качвам тук клипчета, които не са от ютюб, вибокс. |
| Днес Пламен Ставрев щеше да навърши 61 год. Светла му памет ! Хълмът с лудата трева Потъвам във мъглата под хълма с лудата трева. Изкачвам се и падам, но вървя. Да моля не умея - не се научих на това, с продрано гърло пея, но вървя. Бездомна дълга нощ без теб, без дъх и без сълзи. Препъвам се в любов - къде, къде си ти? Къде си ти? Повтаря тишината рефрен, научен наизуст, завърта се земята в тъжен блус. Все някога ще стигна върха и жълтата луна. На танц ще ме покани навярно тя. Бездомна дълга нощ без теб, без дъх и без сълзи. Препъвам се в любов - къде, къде си ти? Къде си ти? Все някога ще стигна върха и жълтата луна и с нея ще танцувам над света. И с нея ще танцувам... .. над света. Беше толкова истински, земен, готов да пее за всички и всичко. Китарата беше неговата душа, а приятелите и любовта - неговото вдъхновение Лятото Натисни тук И още любими песни Натисни тук Пламен за себе си ... Натисни тук | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Slava |
| На разходка в Морската градина Натисни тук |
| Бургас е като лунен лъч в чаша мискет Пристанището, гарата, морската градина, театърът, „Тройката“, площадът, часовникът… Това са явките, където бургазлии се срещат и …разделят, където поумняват и… оглупяват, където се обикват и… намразват. Но най-голямото събитие в живота им, както казваше поетът Христо Фотев, е морето. То ги прави свободни. Ако те притиснат панелите, се надигаш и виждаш безкрая, ако множеството по улицата те задъха, можеш да се спуснеш по улея и да скочиш в хоризонта. Защото всички улици тук водят до морето. То е нещо като четвъртата стена в театъра – сцената. Затова краят на главната улица „Богориди“ завършва с перила. И хората в Бургас по един негласен сценарий завършват разходката си тук, почти ритуално облягат лакти и поглъщат най-красивия спектакъл – играта на морето. Това е свободата, но с нея също трябва да се внимава, защото тя е като наркотик. Свръхдозата може да те убие. Мисля, че чарът у бургазлии е точно в тази алхимия, те владеят дозата в рецептата мечти + рацио + малко цинизъм. Но по колко от всичко – не знам. То е като с плуването. Тук никой не помни кога се е научил, а като се гмурнеш, плуваш сякаш наизуст. Училището Навремето дядо ми Михаел казваше: „Много е важно, моето момиче, да имаш „аркан кавидер“. Думичките са на турски и означават „здрав гръб“. Моят читав гръб е Бургас, морето, родът ми, приятелите, детството… Те са моята патерица в живота, която ме е подпирала в кризите, те са шамандурата, която ме е спасявала от разочарованията, вълноломът, който ме е пръскал с оптимистични сълзи в мигове на отчаяние. Защото „сълзите смазват душата“ ме учеше един приятел адвокат, чичо Карекин, също стар бургазлия, баща на мой съученик. И той се засели в света на сенките. Там, в Бургас, край брега на морето, открих, че животът е едно вечно състезание и че сантиментът не е чувство, от което трябва да се срамуваш. Че успехът не е самоцел, че когато се изкачваш, е здравословно да спреш, да погледнеш надолу и ако си слънчасал от успеха, да се откажеш от състезанието. Защото загубата е също част от твоя живот. Загубата не е позор. Толкоз за училището – Бургас. Морето Когато бях малка, не можех да проумея, че има градове без море. И когато лятото изсипеше летовниците в града ни, аз разпитвах дълго новите си приятелчета защо събират така старателно мидички и нямат ли си там, откъдето идват, море. Къщата ни беше в центъра на града, до музея. Децата от махалата – един шумен рояк, скачаха от двор в двор, пропъждани и от най-търпеливия възрастен. Най-тихо беше сутрин, когато отивахме групово на плаж. И бяхме най-щастливи, когато знамето беше черно. Няма по-вълнуваща игра от бурното море. Хващахме се за ръце и с писъци скачахме в пяната. Вълните се тръшваха в брега и ни разпиляваха. Един следобед научихме, че Емо не се е прибрал. Морето го глътна. Емо говореше лошо и малко несвързано, защото като малък бе преболедувал от менингит. Но ние го обичахме такъв, какъвто е, и когато от съседната махала му се подиграваха, го бранехме. Това бяха първите ни уроци по солидарност. Вечерите Когато станеше тъмно и топката вече не се виждаше, започвахме да играем на криеница. И тъй като тъмните ъгли на улицата ни бяха безинтересни, започвахме да се крием по мазетата. Най-страшната изба беше в къщата на Юлето и Емо. Техният дядо беше бивш фабрикант и цялото им жилище заедно с тавана беше заселено с квартиранти. Затова мазето им беше претъпкано с бюфети, кошници, бохчи, чували, дърва и въглища. Стълбите бяха дървени и скърцаха призрачно, можехме да пропаднем и пропадахме. Но това беше част от чара на тази страшна игра, защото вечерта завършваше с вампирски истории, които си измисляхме. Най-талантливите разказвачи ни караха да пищим от ужас. А после, докато се приберем по къщите, търчахме подивели от страх от собствените си измишльотини и в тишината току се блъскахме в казан или в забравена кофа, като заблудени прилепи в нощта. А у дома вечерта завършваше с конско или порция шамари заради необузданото ни детство. Оракуле, оракуле, какъв ще стана аз? От една екскурзия-награда в Съветския съюз татко ми купи възможно най-голямата цигулка, виолончело. Беше лишил цялата фамилия от подаръци. Няколко посивели глави – музикални корифеи в града, посъветваха родителите ми да се трудя над нотите. По това време в града ни бяха вкарали едни боклукчийски коли, които по автоматичен начин прибираха казаните и изсипваха отпадъците в търбуха на камиона. Децата бяхме просто влюбени в тези боклукчийски коли. Търчахме след тях, помагахме на циганите, като връщахме празните казани пред портите. Когато вкъщи идваха гости, пред които трябваше да изсвиря нещо, те ме питаха каква ще стана като порасна? Аз им отговарях естествено това, което искаха да чуят – челистка. Но тайно си знаех, че ще стана боклукчия. Вкъщи По времето на сталинизма десетилетия наред четири семейства обитавахме един етаж с обща тоалетна. Мама, татко, сестра ми и аз се „ширехме“ в една стая и кухня. Но пък беше весело. Тъй като живеехме в самото сърце на града, къщата ни беше притегателен център за всички приятелски семейства на родителите ми. Не минаваше и вечер без гости. Затова „К. Фотинов“ №26 съвсем заслужено си беше спечелил прозвището „еврейското клубче“. И сега се чудя как се побираха толкова много хора в тези няколко квадрата. Колко смях и песни, вицове и политически спорове са просмукали стените на тази кухничка. Не им беше нужен нито алкохол, нито грамофон, а сладкогласите песни се лееха от устите им „като елмази и едър маргарит“, както пишеше в приказките. Най забавен за мен беше чичо Нико (Нисим Варсанов), мир на праха му. Той идваше често вкъщи, говореше с баща ми за политика и ухажваше майка ми. Беше метрампаж по професия и разказваше страшно увлекателно най-различни истории. Чичо Нико обичаше децата и умееше да говори с тях. Освен това беше запален левскар, имаше лодка, с която пореше вълните и ловеше риба. Беше фронтовак от войната и едното му око беше стъклено. Освен това беше един от малкото спасили се евреи по време на корабокрушението на гемията „Салвадор“ в Мраморно море, благодарение на това че беше перфектен плувец. Тази героика в образа му внасяше допълнителна романтичност, която не се забравя. С чичо Нико станахме приятели и често си говорехме разни неща, които бяха скучни за света на възрастните. Жена му беше гъркиня и в тяхната къща по Нова година винаги имаше пищна елха, а по Великден козунаци с бадеми. Това обстоятелство правеше къщата им още по-привлекателна за мен, тъй като в нашата къща тези езически красоти бяха забранени. По време на едно от изданията на „Златния Орфей“ се разчу, че ще идва и актрисата Даниел Дарио. Поколението на родителите ми я обожаваха. Чичо Нико имаше едно раздрънкано „Балканче“ и ми предложи да отидем в „Слънчев бряг“, за да разгледаме елитния свят. Задниците ни се сплескаха от тази уморителна авантюра. Все пак се добрахме до изискания ни курорт. Изядохме по един сладолед и тръгнахме обратно, за да не ни застигне по пътя нощта. Когато се прибрахме, чичо Нико заразказва надълго и широко на възрастните, колко хубаво сме прекарали, как сме видели знаменитата актриса и той дори й е целунал ръка. Аз кимах съучастнически, защото този ден ние бяхме глътнали малко въздух от парфюмирания свят на Запада. Това беше едно цветно парченце в провинциално скучния пъзел на живота ни. Есента Няма по-красиво нещо от есента в Бургас. Както казва най-бургаският поет Христо Фотев: „сезонът на легендите и чашите“. Бях в родния си град и пишех дипломната си работа за Христо Фотев. Исках да я завърша с подробна анкета, като бях сигурна, че това ще бъде единственият съществен принос в това задължително упражнение. С Христо се познавахме и всеки ден той ме викаше в „Клуба на дейците на културата и изкуството“ или както го наричаше един друг бургаски колорит Венко Пиперов (светла му памет) – Клуба на изкуствените дейци. В продължение на месец всеки ден се срещахме с поета, поръчвахме бутилка „Сунгурларски мискет“ и масата ни тутакси се отрупваше с бургаските капии, предани негови почитатели рибари, спасители, моряци… Те го обожаваха и идваха при него като на поклонение. Анкетата, разбира се, не успях да направя. Бях на ръба да проваля и дипломната си работа, но пък научих много повече, отколкото през цялото си стерилно образование, над което се трудих години наред. В един застинал от алкохолно безвремие следобед, когато всички се бяха омаломощили да разказват истории, една муха кацна върху чашата на Христо. Той направи няколко вели опита да я улови. После ме погледна и каза: „Такава носталгия изпитвам по лятото, че ми е жал за мухите, ха-ха.“ Гарата Когато ме приеха в университета, ме качиха на влака с три чанти. В едната имаше дрехи, в другата книги, в третата храна. Татко ме прегърна и каза на мама: „Ами това е, оттук нататък ще се изпращаме и посрещаме.“ И така стана. За мен след морето гарата е най-вълнуващото място в Бургас. Оттам идват надеждите и пак оттам си отиват. Оттам се изсипва лятото и оттам си отива. Пак тук може да се види най-хубавото нещо, на което му викат провинция. Като че ли в един-единствен миг се събира колоритът на града. И колко мило и старомодно се издига куличката с часовника отгоре. Нищо че стрелките невинаги са точни, важното е, че взаимоотношенията ни са верни. Обичам този град, защото той ми внуши чувство за Отечество и пак той ми създаде емигрантски комплекс. А комплексите са важно нещо, не е нужно да четем Фройд, за да повярваме в това. Обичам го, защото и Бургас е като онзи парфюм „Be you“ – нито скъпарски, нито модерен, но с прекрасното име: Бъди себе си. Вивиана Асса Натисни тук Натисни тук | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Slava |
| Настроение Натисни тук |
 Тя е Петя Дубарова Роди се на 25.04.1962 г. и живя само 17 г. " О, оса, огнено око си ти!" - ни написа и отлетя... "Животът ми е мъничка ракета". Каза ни, че "Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание – него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета …" Призна : " Не зная защо, винаги съм била извънредно щастлива. Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи – или да се влюбят, или да постигнат нещо… Понякога щастието ми е било толкова болезнено, едва съм се преборвала с него, за да оцелея, за да не изнемогна от подлудяващата му сила…" Изповяда се: " Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо... Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!" Преди срещата със смъртта, остави бележка Измамена Младост Прошка Сън Спомен Зад стените на голямата къща ТАЙНА Ние остаряхме, а нейната младост ще ни срещне някой ден , там горе - все така усмихната и нежна ! Момчета и момичета й посветиха стихове МУЗЕЙ В памет на поетесата Петя Дубарова Ще те позная... И след сто години. Стоя без дъх пред слънчевия праг. Очите ми – като Морето сини, от тебе още чакат светъл знак... Пропит с тъга по дните отлетели, музей разтваря тайнствени врати. Учебници, тетрадки и пергели... От спомените пак възкръсваш ти. Ухае всеки стих на звездни тайни. Мелодия, божествена, звучи... Люлее ме през нощите безкрайни. Искри Зората... в твоите очи. В любимата си рокля тъй щастлива посрещаш ме, Звезда и полски Мак. Цветът на Любовта – Сърце опива. И там, отвъд, ще се прегърнем пак. Животът на талантите бил кратък. На тях им стигало – да се родят. В душите ни остави отпечатък... С неземна Дарба, омагьоса Свят. Въздишат книги в стъклените сфери. Живот, под херметичен похлупак. Дано покой Духът ти да намери! Мечтаеше да бъдеш светъл влак. Посока – на кого ли не дарила, рисуваш с устни нежната Бреза. Виж, мъката и нея е превила... Море за теб изплаках, не сълза. Къде отлиташ, моя Птицо бяла? И куклата ти, Моника, скърби. Нима след края, чака ни раздяла? Дали ще ме познаеш? Може би... Павлина Стaменова Разград На Петя Дубарова Понякога се вмъквам в твойта снимка, като замлъкнал гларус през разбит прозорец и дърпам рязко ученическите плитки. Не те боли - ти вече пи фаталната свръхдоза. Излез от тази тиражирана анфасна кроткост. Виж как е помъдрял любимият Бургас за тридесет и пет години. Сега децата му не хвърлят на народна топка. Като талян, протрит от влачене, и лунапаркът си замина. Английската е без езиков монопол отдавна. Учителите ти с пенсионерски сметки влачат дните. От разтопени ледове морето се надига бавно, бавно ... Но брейкът продължава да е колоритен. Излез и напиши стихотворение - в пустинята от хора да е неочаквано. Талантът не вещае избавление - за него злобата всеядно се прикачва. Понякога обхождам твойте снимки, тъй както из казармения си Бургас кръстосвах.. /Ех, наборке, напускаше го ти, аз в него влизах .../ Не, вече само ще те гледам непокътната като необитаем остров. Веселин Делчев Идеалите на известни поети рухнаха след нейната смърт, други изпаднаха в творческа криза след "Едно пристанище изплю мазут", "Кой открадна моя малък, моя чуден луна парк?", "Защо нощта започна да открадва от светлия ми млад и хубав ден?"… За своя духовен брат Христо Фотев "Тя беше птица и вярваше, че и ние сме такива, че приличаме на нея. В мига, когато се усъмни, че аз, че ние сме престанали отдавна да вярваме в крилете си - тя отлетя. За да ни докаже, че все още има на света неща, които едно сърце не може да понесе." Певци изпяха стиховете й Натисни тук Актьори ги рецитирахаНатисни тук По стиховете й направиха филм Натисни тук Режисьорът Георги Дюлгеров я снима във филма си "Трампа" Натисни тук Художници я нарисуваха, в чужбина я преведоха и издадоха... Вината, която започна със страховитите надписи "Убийци" по стените на сградата на Английската гимназия, е жива, и въпросите на Христо Фотев "Видяхме ли го ние това чудо? Заслужавахме ли го? И наистина ли е възможно да го заслужим?" ще продължават да кънтят, и съвестта все така ще ни боли за Петя - "замръзнала малка сълза"... За да я помним и "…да бъдем светли, истински през своя къс живот" ! И омагьосани "…да гребете от мене и никога да не ме изгребете докрай." Прости ни , Петя, че не те опазихме ! ... Сбъдна се мечтанието ти "На слънцето искам да бъда сестра" | |
Редактирано: 4 пъти. Последна промяна от: Slava |
| Стихове от Петя Натисни тук Натисни тук Мария Дубарова: Дошъл е моментът за премълчаната истина Натисни тук Петя Дубарова – поетичният талант останал завинаги на 17 Натисни тук Мария Дубарова почина на 21.04.2014 Мир на праха й ! | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Slava |
| Аква Калиде се оказа десет пъти по-голям от очакваното Натисни тук |