Добави мнение Мнения:6
| Това описание прилича на геокешинг (http://en.wikipedia.org/wiki/Geocaching). Самия геокешинг няма нищо общо с описаните от автора неща. |
Като инфантил, играещ си на Господ пред ято разкудкудякани двукраки? Кой е инфантилът - Б.Б., С.С. или ......? |
| И на мен ми прилича на геокешинг, което е едно интересно забавление за деца и родители. Но статията е хубава и горното сравнение важи за много сфери на увяхващото ни откъм ценности и морални норми общество. И да, въпрос на себеуважение е да не се мяташ по последния писък на технологии, медии и пр. повечето с цел да ти вземат парите и да ти дадат фалшиво усещане за душевен комфорт. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: GruYou |
Хубава статия, авторе !  Макар и тревожна с това "Нещо в картината е сбъркано".  През 1917 болшевиките се опитаха да кориграт картинката, ама знаем как свърши експериментът - утопия ... Предизвиканата от същия "художник" сегашна криза пак показа, че е време за rе-start, но това няма как да стане от същия субект (световната юдео-масонска мафия ). Трябва да й се издърпа четката от ръцете, въпросът е - как да стане това ? Избори ?  - който плаща, той поръчва музиката. Революция ?  - пробвахме го. Май се получава омагьосан кръг и в това е проблемът - как да се излезе от него ... |
| Съмишленик съм, Авторе! Така е! Има нещо много сбъркано в тази картина! Из „....същата картина”: „Първи художник: Не допускаш ли , че нашата действителност започва да се измества от друга действителност, в която ти, аз, тук и сега нямат никакво място? Нали Еми говореше точно това! Тя виждаше тези хора, които искат да ни унищожат, като ни натикат в тяхната картина! Искат да ни набутат в наивните си пейзажи, в нескопосните си сюжети, където щастлив овчар свири на кавал щастлива мелодия, и щастливо куче спи в краката му, и щастливи овчици припкат наоколо. Даже вълкът, който се подава зад храста, е посвоему щастлив. И цялата тази идилия е с единствената цел да ни примами, да ни приспи, да притъпи сетивата ни...Усетят ли, че това не става, те насила ни натикват в рамката като в затвор! Втори художник: Кои са те? И за какво им е да се борят с нас? Каква опасност сме ние? Първият: ...Ние не щем да ги рисуваме. И това ни личи. Художничката: Ножицата. Ще нарежа тази гадна картина на тънки ленти! Вторият: Да не си посмяла!..Та вътре е Еми!.. Тя: Това е само рисунка, тъпако! И тя ни е дадена, за да ни скъса нервите, да ни подлуди, да ни накара да се самоубием! Вторият: А не допускаш ли обратното? Не допускаш ли, че там, вътре в рамката е животът, а ние сме рисунката? Ние сме някакъв недовършен етюд, скапана наброска, претенциозна абстракция,... Първият: /към нея/ Нищо няма да направиш с ножицата! Трябва ни не ножица, а да си напрегнем мозъците! Тя: Та нали непрекъснато правим това? Все си напрягаме мозъците, оглеждаме нещата по сто пъти, разиграваме варианти години наред, о, ние сме велики стратези и през това време какво? Те ни натикват в тяхната картина, защото те нямат скрупули, самочувствието им е наред и действат, без да им мигне окото! Но – край! Край! /Тя тръгва с ножицата към картината, Вторият й препречва пътя, стълкновение, чуват се „реплики” – „Некадърник!”, „Гъска”, Първият се смее, тя одрасква втория с ножицата, той: „Кръв, не мога да гледам кръв...дайте ми една бира!”, тя: „Ето ти бинт!, той:”Бира!”, „Бинт”, „Бира!” – първият продължава да се смее.../ Финал на въведението в тяхната картина: Тя: Значи така, Стигнахме и до това. Можем да отидем и по-далече. Ако въобще има по-далече. ...Аз. Ножицата. Не съм очаквала. И изненадана не съм. Скърца. ...Скрибуца. Скрипти. Стърже. Ужасно стърже. Вече няма онези звуци. Не говорим нежно. Не шептим. Останал ни е само глас за крещене. Но той не може да бъде чут. Злобата го изнася в други честоти, които са недоловими за ухото. А вероятно и за Бога. Надеждата. Разбира се, че я имам. Но държа и ножицата. А двете....заедно? Вече нищо не знам. Освен..., че така не може. Може би...но не може. Вероятно....но не бива. Понякога си мисля...абсолютно е невъзможно. Би трябвало, ...но как? Би могло,...но по какъв начин? Първият: Не е възможно с проста ножица да се нареже бъдещето на тънки ленти, нали? Ако тази картина е нашето бъдеще... Тя: Нито миналото, което я е нарисувало... Той: Точно така. Тя: Разбирам. Готова съм да приема всичко. Дори и неразбиераемото.” София, октомври 1994 г. |
Добави мнение Мнения:6