Отиди на страница:
А кой имаше вчера? Жокер: И рипна с парашут в чест на 90-годишнината си. /Ербап мъж, този го уважавам. Без любов./ Онзи дядо с разноцветните чорапки! Много е гот! Дано и на 95-та си годишнина пак скача! Ама защо трябваше да си разваля реномето с издигането на сина си!  |
| И мъдрост, и благост има в словото ти, авторе! Ще речете – смислова тавтология е – така е – където има благост, там е и мъдростта, където има мъдрост – съпроводена е от благостта. Библията говори за „сърдечно размишление”. Но тъй често в „цивилизационния” процес безсърдечно, зло високоумие ни се представя като мъдра мисъл, че, мисля – повторението си струва...Посланието на Джагаров към сина е сходно. Щом, авторе, така се случи, днес да говорим за поети и за поетовите мисии, ще ми се да почетем и една 110 годишнина – 110 години от рождението на Далчев! Например...с „Дъждобран”: На Радой Ралин Той е вехт, но има сила странна: може и да плиска над града, взема ли със мене дъждобрана, знам, ще секне на часа дъжда. Като прилеп в мрака на антрето висне моя дъждобран заспал, тегне вече седмици небето, дъжд вали и мен ми става жал за детенцето, което бледо, въз стъклото лепнало челце, часове като затворник гледа вадите с помръкнало сърце; за врабеца, под стрехата сгушен, който, сякаш сам извън света, слуша как разшумената круша шумоли със капки и листа; за онез, що работят в заводът шест дни и в неделя всеки път, вместо в парка да се поразходят, трябва вътре в къщи да стоят. И тогава грабвам дъждобрана. Тръгвам. И над моята глава в миг се пръскат облаците сбрани, грейва безпределна синева. По дърветата разпукват пъпки, трепкат слънчеви петна под тях, паркът е изпълнен с глъч и стъпки, смеят се чешми, струи се смях. Възрастните, седнали на пейки, разговарят с весели лица, а наблизо с кофички и лейки си играят в пясъка деца. Само аз в алеите засмени скитам странен, с вид на пенсионер, и върви подобно сянка с мене неотлъчно дъждобранът чер. Изумени ме поглеждат всички със усмивка, сдържана едва, доближа ли — хвръква ято птички и децата дигат в страх глава. И не знай, не подозира никой, че да могат да се веселят, върху устните им смях да блика, да е тъй безоблачен денят. слънце и зеленина да има, паркът да е с блясъци залян, трябва тук на стража да стоиме аз и моят смешен дъждобран. 1960 г. А може би с „Носачи на реклама” Те бродят в този град прокажен без цел, превърнати на вещ, и вече своя вид зловещ самички не съзнават даже. Със поглед тъп и образ впаднал прекосват този свят засмян и носят на гърба си — гладни — меню на някой ресторан. И как е странно под това небе, изядено от пламък, да виждаш (случва се това) реклама да чете реклама. Човечество, спри да въздишаш, скрий лицемерните сълзи! Човек не ни е брат, а зид, на който се лепят афиши. 1934 г. Видяхме ли годините? Вървим назад от времето си, хора! Като развалени часовници с изтощени батерии... Една последна прагматично-романтична теза ни остана – Добродетелта има своите планетарни приятели, тя има своите космически приятели – от нас зависи ще има ли свят... |
| Menoar- Father Натисни тук |