Отиди на страница:
| "Лично аз съм впечатлен как двамата най-"калпави" български владетели - Петър I и Иван Александър са най-дълго управлявалите български царе изобщо, съответно 42 и 40 години." Предводителю,  И аз съм се чудил на този факт, особено за цар Петър, синът на цар Симеон, а преди известно време ми попадна един роман на Димитър Делян за царуването на Петър и се зачетох в предговора му от учен - историк, в момента не се сещам името му. Професорът много мотивирано и логически обясняваше за властването на този трети син на Симеон Велики, като особено впечатление ми направи фактът, че вместо първородния си син Симеон избира именно най-малкия свой наследник да уплавлява държавата, демек Петър е бил най-подготвен, здравмислещ и с изявени държавнически способности. Осевн това човекът явно е бил и добър дипломат в онези мътни и жестоки времена, след като е успял да се спогоди с маджарите и същевременно да поддържа добросъседски отношения с Византия. | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: ИлияНиколов |
| Е спете спокойно деца - баткото Любимец 15 ще издигне сега паметник на хан Тервел в Брюксел! И речта му ще се помни още три века в сегашната столица на Европата ... |
За произхода и наличието на славянска етническа общност от Полша до България свидетелстват редица ДНК анализи Точно ДНК анализите, и най-вече данните на популационната генетика, разгориха отново спора за "склавите" и "славяните". Защото генните на народите, на север от Карпатите, са много по-близко до тия от западната страна на Одер, отколкото с народите на юг от Дунав. |
| ПП Около Дрезден и Хамбург и до днес има коренни славянски общности. Бавария звучи като България. 18% от българите имат немско-ирландски/келтски гени. Миш-маш. Идеята за чиста раса е развенчана, но бумът на национализъм я крепи. |
| ".....Лично аз съм впечатлен как двамата най-"калпави" български владетели - Петър I и Иван Александър са най-дълго управлявалите български царе изобщо, съответно 42 и 40 години. Каква слабост прозира от този простичък факт, не е истина просто...." Следвани плътно от правешкия каскет ТЖ, с неговите 35 г. на престола, преминали в не по-малко сложна външнополитическа обстановка и при наличието на не малко коварни съпартийци, живеещи с идеята, че короната им приляга повече. |
.| Титулът на българския владетел от създаването на Дунавска България до приемане на християнството В провеждането на своята централизаторска политика българските владетели разчитат най-много на приближените си комеси, таркани и жупани. Именно тази политика поставя началото на формирането на българската народност, тъй като, по думите на В. Пол, етногенезиса на ранносредновековните народи не е въпрос на обща кръв, а преди всичко на споделени традиции и институции(1). Пътят на постигане на това, обаче, е дълъг и труден. Все още се спори дали Кубратова Велика България е държава или военно-племенен съюз. До създаването на Велика България налице е едно многовластие, сред българските и сродните с тях племена, изразяващо се в липсата на единно управление. Този факт прави впечатление и на византийците и затова Прокопий Кесарийски твърди, че “...тези варвари имали много вождове”. Необходимостта от защита интересите на господстващата върхушка и съгласуването на военните сили за отбрана от външни неприятели, изискват създаването на силен и действен централен апарат на властта. Именно с цел да укрепи властта си над родово- племенната аристокрация, Кубрат нарушава принципа на избираемостта и оставя престола на синовете си. След тази промяна византийците започват да наричат Кубрат “господар на България”. По този начин се налага династичния принципна управление. Факта, че хронистите Теофан и Никифор, говорят за относително постоянни граници на “Велика България”, тоест за обединение на българските племена, най-вероятно в началото на трийсетте години на VІІ век, е доказателство за определена стабилност на дадена държавност. Мощта на нейните владетели явно е сериозна, щом след разпадането на “Кубратова България”, те създават две нови държави. Това са Дунавска и Волжко-Камска България, които се явяват наследници на “Велика България” и на нейната държавна организация. Тези факти, макар и косвено подсказват, че едва ли е приемливо становището, за приемането на “Велика България”, като военно- племенен съюз. Сключеният договор между Кубрат и византийския император Ираклий, косвено потвърждава ранга на “Велика България” като държава. Тогава по свидетелство на патриарх Никифор, благоразположението на Кубрат е възнаградено с патрицианско достойнство. В ранновизантийският период, подобна титла е давана на “варварските” владетели. Това е доказателство за признаване на българската държавност, макар продиктувано от политически причини. Още тогава българският владетел е върховен главнокомандващ, а и вероятно главен жрец. Изключително важен с оглед етническата принадлежност на древните българи и представата им за властта е въпроса за титула на владетеля в предхристиянска България. Смята се, че българските владетели носят титлата “хан/кан”, както е при тюркските народи от Централна Азия. Така обикновено се наричат племенните вождове от по-нисък ранг. От тази гледна точка тюркската титла кан се доближава смислово до старобългарската “княз” и къснолатинската “rex”. От друга страна, ръководителите на големи племенни съюзи с обширни територии носят титула “хаган-каган”, тоест “хан на хановете”, “господар на господарите”(2). Титулът каган е засвидетелстван и относно българския владетел. Дуклянският презвитер, като описва бунта на боилите срещу княз Борис-Михаил, пише, че начело на българите “стоеше някой си на име Борис, когото наричаха на своя език каган, което на нашия език значи император”(3). Може със сигурност да се твърди, че основателя на Дунавска България, Аспарух, и приемниците му не носят хагански/кагански титул, понеже подобна титла не е засвидетелствана нито в български домашни паметници от езическия период, нито във византийски извори. В периода на заселването, а и след него, на българите на Балканския полуостров, във византийските извори няма установен ред за обозначаването на българския владетелски титул. Те обикновено говорят са него като архонт, хегемон, господар и водач. Продължителя на Теофан споменава веднъж за Омуртаг и го нарича “василевс на българите”, но този случай е изолиран най- вероятно целта му е да подчертае заслугата на българския владетел при потушаването на бунта на Тома Славянина във Византия(4). Титлата “кесар”, която българския владетел Тервел получава след помощта, оказана на Юстиниян ІІ, за повторното му възкачване на византийския престол, също не е присъща на българските владетели. “Кесар” най-вероятно е персонален титул на Тервел, тъй като друг български владетел не носи тази титла(5). Западните хронисти наричат българския владетел “крал на българите” но тъй като израза се използва за различни независими владетели, той също не може да даде ясна представа за идеята за властта, влагана в титула, на българския владетел(6). По-ясна и пълна представа за българската владетелска титла, могат да ни дадат, каменните надписи оставени от нашите предци . Титулът “Канасубиги” е засвидетелстван само за владетелите Омуртаг и Маламир (тоест между 814-836 г.). Краткотрайната поява на този титул, според Веселин Бешевлиев, се дължи на “неизвестни вътрешни причини”, които налагат на българския владетел да се обяви за началник на цялата войска. По този начин бива отстранен кавхана, който първоначално управлява войската(7). Но едва ли е възможно да се приеме разчитането на Субиги като “господар на цялата войска”, както предлага Бешевлиев. А и няма открити надписи и други сведения, за наличие на номенклатура в българската армия, от рода на древнотюркското “су баши”, означаващо началник на войската. Това е титла с по-ниско достойнсво и не може да бъде приписана на българския владетел. Проблем предизвиква и етимологизирането на думата “kava”, свързвана най- често с “кан/хан”. Веселин Бешевлиев пише, че: ”формата kava, вместо очакваната kav не е ясна” и затова формата kava вместо kav .... не може да сетълкува задоволително от гледище на тюркските езици(8). Но ако тюркските езици не предлагат сериозен материал за обяснението на висшето дворцово звание на българите, то вниманието трябва да се насочи към езици непринадлежащи към тюркската група. Някои от народите обитаващи онези части на Кавказ, където са живели българите, тоест в района на север от Кавказкия хребет, и до ден днешен наричат върховните си вождове “кана” или “кано”. Народът “начо”, обитаващ Източен Кавказ, нарича вождовете и старейшините си “кано”(9). Прокопий Кесарийски споменава за персиеца Гусаназад, който е бил канаранг, тоест пълководец управляващ областите, които са най-отдалечените на изток райони на Сасанидски Иран (обхващаща части от днешен Афганистан и Пакистан). Титулът кан, канаранг, наред с титулите мир и жупан биват свързани с районите на Кавказ, Армения, Памир-Хиндукуш и земите на изток от Каспийско море, където векове наред се говорят ирански езици. Тюрките нахлуват и завладяват тези области едва през VІ век. В следствие на това титулът на българския владетел най-вероятно не е свързан с идващото от тюркските държавни традиции “хан”, а с кана, значещо “главен”, “старейшина”, “вожд” и разпространено сред народите, населяващи Средна Азия и Кавказ и говорещи езици от голямата иранска група(10). В. Томашек изважда титлата на българския владетел “субиги” от кумано- тюркското определение “славен, велик”. Така титлата “канасубиги” ще се преведе като “велик хан”. В средновековната дипломатическа практика, титлата велик хан символно отразява могъществото на монарха и превъзходството му над заобикалящата го аристокрация(11). Но по удачно е “субиги” да се свърже с кавказките народи и често срещаните там думи “сов”(небе), “сув”(висок ,небесен), а също така с днешния кавказки израз “сувихь” (от небето) (12). Субиги се извежда и от древния език на индоариите и има значение “славен, знаменит”, което най-вероятно произхожда от първоначалното “от Бога”, в смисъл на богопомазан. Така прабългарската формула канасубиги придобива значение на “владетел от бога, славен, знаменит”(13). Сакралната позиция на владетелите в българската държава се потвърждава и от печата на кан Тервел, изработен по повод въздигането му в кесарски ранг. На печата пише: “+Богородице помагай на кесаря”. Надписа представя тривиална византийска формула. Интересно е, че за разлика от типичните византийски печати, на печата на кан Тервел, наред с надписа се открива и наличието на две звезди с по шест лъча, които най-вероятно са символ на неговата небесна власт. Родство с тази символика се открива при някои прастари шумерски печати ,на които ликът на владетеля също е придружен от две шестлъчеви звезди. След шумерите същия знак на върховната власт - звездата - се среща и в асиро- вавилонски и древноперсийски материали, но при тях се среща само по една звезда(14). У древните шумери знака звезда с шест лъча означава “небе”. Затова може да се приеме, че двете звезди представят властта на българския владетел дадена му от небето, тоест от Бога. Затова може би кесарското достойнство не преминава в наследство, понеже то не е равностойно на достойнството на“владетеля от Бога” на българите(15). Пълният титул на българските владетели, известен от каменни надписи от времето на Омуртаг и Маламир, съдържа два основни елемента: 1) прабългарската формула “канасубиги” и 2) византийската формула “от бога владетел”. Византийската формула е засвидетелствана за пръв път в надпис на Омуртаг от 822 г., но се употребява и от Маламир, Пресиян и Симеон(16). Вторият елемент от българския титул има по-голямо значение във външнополитическото представителство на българския владетел. Титулът в този си вид се среща само в материали от домашен произход. Той се запазва в този си вид чак до учредяването на царския институт и е признат от Византия едва след покръстването. В надписите на кан Омуртаг буквално се копира една византийска формула с нейното адекватно съдържание. Налице е факта, че от една страна българските владетели, от началото на ІХ век се стремят по всякакъв начин да се противопоставят на проникването на византийското влияние чрез християнството, а от друга възприемат в официалната си титла византийска и при това християнска формула. Смисълът обаче, влаган в титлата на българския владетел е по-различен. Поради липсата на български книжовен език, титулатурната формула е просто една заемка. Във византийската владетелска титла такава формула не съществува. В нея е заложена идеята, според която ромейския василевс е наместник на “небесния цар Христос”(17). Най-вероятно византийската формула е превод на гръцки на домашния титул на българския владетел канасубиги и има много по-голяма стойност при представянето на България пред останалия свят, поради причината, че гръцкия език е основен в международните отношения. Затова и в надписите византийската формула е изписвана след домашния титул и името на българския владетел. По-късно, може би и заради нарасналия брой християни в българската държава в следствие на успешните войни срещу Византия, византийската формула се налага и измества българската домашна титла(18). Политическата обстановка през първите две десетилетия на ІХ век. напълно оправдават появата на титула на българския владетел, състоящ се от прабългарска и византийска формула. Нанесеното от Крум поражение над византийците през 811 г., смъртта на император Никифор І Геник на бойното поле, победата при Версиникия и обсадата на Константинопол, превръщат България в могъщ съсед на империята, който не може да се задоволи дори с едно формално подчинение. Именно новата обстановка, вероятно води до появата на византийската формула. Появата на титула в периода 822-836 г., точно когато Българската държава започва да мери ръст освен с Византия и с Франкската империя. Търсенето на божествената легитимация и използването на византийска словесна формула, едва ли е случайно с оглед на течащите процеси на централизация на държавата и на противопоставянето на християнството(20). През ІХ век в България се забелязва още една важна промяна при титулуването на владетеля. В надписа на Пресиян от Филипи е засвидетелствана формулата: “на много българи”. В друг надпис се споменава за “Симеон, архонт от Бога на българите”. Много често българския владетел е приравняван, от целенасочената византийска политика, до ранга на обикновен управител на област, между Дунава и Стара планина. Вероятно териториалното разширяване при Омуртаг и особено при Пресиян води до значително увеличаване на поданиците на българския владетел и това намира израз в титулатурната формула “на многото българи”(21). Факта, че византийците избягват да титулуват българския владетел “на многото българи”, навежда на мисълта, че тя вероятно е имала определен политически смисъл. Тази формула е заимствана от византийската императорска титла “на ромеите”. Касае се за едно почти буквално подражание, тъй като за периода на управление на кановете Омуртаг и Пресиян е все още налице ясното разграничение по етнически принцип на жителите в държавата. Едва ли българските владетели са считали за свои поданици само българите, изключвайки славяните и другите етноси, населяващи земите на българската държава(22). Според друго тълкуване българските владетели са си прикачили титлата “на многото българи”, за да е ясно кои точно българи управляват. Имат се предвид българите на Кубер, настанили се в Керамсийското поле. Предложението е интересно, тъй като тази титла се използва от времето на канасубиги Пресиян, при който българската власт се разпростира върху голяма част от Македония, включително и Битолско и отпада нуждата от разграничение(23). Най-ясно идеята за божествения произход на българския владетел личи в така наречения Балшенски надпис на княз Борис-Михаил. В него се споменава архонта на България, Борис, “преименувания Михаил, заедно с дадения му от Бога народ”(24). Аспарухова България е първата държава създадена в Европейския изток върху земите на бившата Римска империя. Там продължава развитието и доизграждането на средновековната българска държава начело със своя кан. Тази титла характерна за българската държава до края на ІХ век насочва към групата на иранските езици, а що се отнася до етимологията на титулите кан и канасубиги отново се потвърждава факта, че българите в своите корени не са тюрки. Българската държава в своя най-ранен етап трябва да отстоява независимостта си, което личи и в развитието на българската владетелска титла, насочено срещу чуждите влияния. Цялата държавна доктрина е ориентирана около свещената особа на владетеля, който е върховен главнокомандващ, висш съдия, главен жрец, законодател- олицетворение на своя народ и държава. |
Meat 19 Юни 2014 01:42 Ама те славяните нали били само 2% ???? Робството още тогава е било неефективна институция. Възможно е "славяните" да са били 20%, но това са били просто прислужници, роби, каквато е етимологията на "славянин". Мръвка, поинтересувай се и от други езици, не само от английски, на който са изопачени много латински и други думи. 1. Да, на английски почти няма разлика в изписването и изговарянето на "роб" и "славянин" (slave - Slav), но на лaтински има, както и на съвременните наследници на латинския език (исп. esclavo - eslavo; итал. schiavo - slavo, порт. escravo - eslavo, фр. esclave -Slave) и на други езици (нем. Sklave - Slave). 2. Няма по света народ, който да е избрал своето име от словесния фонд на чужд език. Това означава, че славяните са се нарекли с дума от славянските езици (автоним, в случая и етноним), в началото по-недиференцирани и по-подобни от сега. Друг пример - с немски: немец е славянската дума за германец (виж по-долу), алемани, тедески и германци са думи на различни други езици(етноними за обозначаване на германци, но те не са автоними - германците не наричат сами себе си така), а те самите са се нарекли Deutsch-e, дума, която не съществува в никой друг език, освен немския (етноним, който е и автоним). Според друга теория славянското име на германците дошло от племето Немети - Nemetes - виж текста на английски. Но не е логично всички славянски племена да са имали контакти само с Неметите и с никакви други германски племена, та така да е възникнала думата във всички славянски езици. 3. Произход на думата "славяни" = етимология: Понеже явно се базираш само на едно опростенческо сравнение на 2 думи на английски, произлизащо (вероятно) от погрешно разбраното от византийците име на славяните, нека започнем с английски: The Slavic autonym Slověninъ is usually considered a derivation from slovo "word", originally denoting "people who speak (the same language)," i.e. people who understand each other, in contrast to the Slavic word denoting "foreign people" – němci, meaning "mumbling, murmuring people" (from Slavic němъ – "mumbling, mute" ). The latter word may be the derivation of words to denote German/Germanic people in many later Slavic languages: e.g., Czech Němec, Slovak Nemec, Slovene Nemec, Belarusian, Russian and Bulgarian Немец, Serbian Немац, Serbian, Bosnian and Croatian Nijemac, Polish Niemiec, Ukrainian Німець, etc., but another theory states that rather these words are derived from the name of the Nemetes tribe, which is derived from the Celtic root nemeto-. The English word Slav is derived from the Middle English word sclave, which was borrowed from Medieval Latin sclavus or slavus, itself a borrowing and Byzantine Greek σκλάβος sklábos "slave," which was in turn apparently derived from a misunderstanding of the Slavic autonym (denoting a speaker of their own languages). The Byzantine term Sklavinoi was loaned into Arabic as Saqaliba صقالبة (sing.Saqlabi صقلبي ) by medieval Arab historiographers. However, the origin of this word is disputed. Натисни тук За тези, които ползват руски (явно ти никога не би пожелал да си от тях и затова не е за теб): Существуют несколько версий происхождения этнонима «славяне». Основными являются четыре: 1. от двух родственных славянских слов, восходящих к общему индоевропейскому корню *ḱleu̯- «молва, известность»: слово, таким образом словѣне — это «люди, говорящие „по-нашему“ », в отличие от немцев — «немых», то есть «не владеющих нашим языком», «чужих», 2. слава, то есть славѣне — «славные». Однако данная форма (с -а- в корне) — позднее образование, зафиксированное в славянских источниках в позднем Средневековье. 3. от индоевропейского слова *s-lau̯-os «народ» (с индоевропейским «подвижным s» ), ср. др.-греч. λᾱός; 4. от топонима, видимо, названия реки (ср. эпитет Днепра Славутич, реки Слуя, Слава, Славница в разных славянских землях). Этой версии отдают предпочтение некоторые лингвисты (например, М. Фасмер) в силу того, что суффиксы -ѣн(ин) и -ян(ин) встречаются только в производных от названий мест. Данный этноним как племенной закрепился в ходе этногенеза словаков (с несколько иным суффиксом), словенцев, словинцев. Этноним «словене» как основной, кроме этих народов, носили также ильменские словене — жители Новгородской земли. Натисни тук Не си мисли и не пропагандирай, че "славянин" произлиза от "роб" на английски, т.е., че славяните нарекли сами себе си с дума от съвременния английски и че, следователно, английският е майка на всички езици. Смешно е. | |
Редактирано: 5 пъти. Последна промяна от: Посейдон |
| ПП: Статията съществува в Уикипедията разбира се и на български, но незнайно защо липсва разработена подтемата за етимологията, а не ми се търсят сега други източници: Натисни тук Но Св. София беше обяснила доста подробно точно същия приблем и то само преди около 1 месец. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Посейдон |