трезвите анализи на онова, което се е случило

"Като няма хляб, да ядат пасти..."

Хорхе като че ли не го разбра. Ако можеше да вижда, щях да кажа, че е погледнал смаяно своя събеседник.
— Аз ли? — запита той.
— Да, излъгали са те. Дяволът не е властелин на материята, дяволът — това е арогантността на духа, вяра без усмивка, истината, която никога не бива обзета от съмнение. Дяволът е мрачен, защото знае накъде се е запътил и като върви, отива винаги нататък, откъдето е дошъл. Ти си дяволът и като дявола живееш в мрака. Не успя да ме убедиш, ако изобщо си имал такива намерения. Мразя те, Хорхе, ако можех, щях да те подкарам надолу по платото, гол, със заврени в задника ти птичи пера, с лице, изрисувано като на жонгльорите или шутовете, та да станеш за присмех на целия манастир и никой да не се страхува от теб. Бих искал да те намажа с мед и да те овалям в перушина, да те вържа с въженце, да те разкарвам по панаирите и да казвам на всички: този ви говореше за истината и ви казваше, че истината има вкуса на смъртта, но вие не вярвахте на словата му, а на зловещия му вид. А аз ви казвам, че в безкрайния въртоп на възможните неща Бог ви разрешава да си представите и свят, в който този мним тълкувател на истината е само един смешен кос, повтарящ слова, които е научил много отдавна.
— Минорите, ти си по-лош и от дявола — възрази Хорхе. — Ти си шут като светията, който ви създаде. Ти си като твоя Франциск, който „de toto corpore fecerat linguam“[6], който проповядваше и даваше представления като палячовците, който объркваше скъперника, като му пъхаше в ръцете златни монети, който принизяваше предаността на монахините, като рецитираше „Miserere“[7] вместо проповед, който просеше на френски и подражаваше с късче дърво на свирача на цигулка, който се преобличаше като скитник, за да обърка лакомите монаси, който лягаше гол на снега, разговаряше с животните и тревите, превръщаше тайнството на рождеството в селско представление, призоваваше витлеемския агнец, подражавайки на блеенето на овца… Хубава школа, няма що…