Александър Севастянов - гледна точка......
Добави мнение Мнения:10
СЪДБАТА НА РУСКИЯ НАРОД СЕ РЕШАВА В ДОНБАС Александър СЕВАСТЯНОВ Какво са за нас Донецката и Луганската народни републики? Защо не можем и не бива спокойно и равнодушно да наблюдаваме как силите на народната съпротива се бият срещу армията на Киев? Защо изходът от тази битка засяга всички руски хора, преди всичко – в самата Русия? Ще се опитам да отговоря на тези въпроси. Украйна като предизвикателство за Русия Какво се случва в Украйна? Там се осъществи украинска национална революция и сега успешно приключва финалната фаза на украинската етногенеза: 1. изгражда се нова украинска етнонация; 2. на основата й се формира политическа украинска нация; 3. извършва се заздравяването на украинската национална държава. Този процес обективно представлява много голяма заплаха за руския народ и за руската държава. Основната причина за това има естествен и закономерен характер, свеждащ се до формирането на нова украинска идентичност въз основа на галицийската субетническа идентичност, която на свой ред е изцяло базирана не само върху отричането на общоруския корен при русите и украинците, но и върху фронтално и тотално противопоставяне на менталността у руси и украинци. Преди сто години казаното би се сторило безумен брътвеж както на един русин, така и на един украинец, но днес това е стопроцентово достоверна реалност. Още докато се говореше за братството и единството на руснаци и украинци, за нерушимата дружба, сътрудничество и партньорство между Русия и Украйна, се извърши радикална и необратима трансформация на самата същност на украинството. „Истинският украинец“ от времето на Николай Гогол (малоросът, хохолът, както той се самоназоваваше) бе сменен от друг „истински украинец“ - украинецът от времето на Степан Бандера, новия украинец. Триумфалното му шествие продължава неотклонно засега не повсеместно, из цяла Украйна, но от северозапад на югоизток, обхващайки нови и нови територии и хвърляйки в недоумение наблюдателите, недостатъчно „подковани“ в етнополитиката. Озовали се пред избор, поколения украинци, особено младите, предпочитат да бъдат нови украинци, бандеровци, а не стари, малороси. Трогателните илюзии относно руско-украинската дружба изчезват пред очите ни яко дим, остават завинаги в миналото. Ако Гогол и неговите герои са наши кръвни и любими братя – бандеровецът е наш жесток и непримирим враг. И той няма как да ни е брат. Етногенезата е процес, който е невъзможно да се обърне, да се насочи наобратно, освен ако не се приложи тотален геноцид. Веднъж хвърленият хайвер няма как да натикаш обратно в рибата. На съвременния украинец, дори и на живеещия в Донецк, Луганск, Харков или Одеса вече няма начин да обясниш, че той всъщност – исторически и генетично – е малорос: можеш да го отнесеш. Не е възможно да се върне назад етногенезата, затова пък може да се сложи бариера пред нея, да се ограничи пространството на нейната експанзия. Днес в Югоизточна Украйна се прави опит за такова ограничаване. От това доколко успешен ще е той, зависи съдбата не само на много милиони етнически руснаци, населяващи територията на Украйна, но и нашата общоруска съдба. Какво представляват „новите украинци“? За да разбере това, човек трябва да отиде в Западна Украйна, преди всичко в Лвов, да пообщува с „национално просветени“, пък и с обикновени украинци, да се полюбува на щедро позлатения мемориал на Бандера. Трябва с молив в ръка да прочете „Историята на УВА“ (УВА: абревиатура на Украинска въстаническа армия, създадена от Степан Бандера и съратниците му). Трябва да се запознае с трудовете на съвременни историци, апологети на новото украинство – преди всичко, на Олег Неменски. Трябва да прелисти новите учебници по история, просмукани от русофобия и изброяващи четири (!) руско-украински войни. Но което е най-важното – да отиде непременно в краеведческия музей на Лвов и старателно да проучи всичките шест зали, посветени на историята на Западна Украйна и борбата на украинците за „незалежна и самостийна“ (независима и самостоятелна) държава. Тези шест зали са истинска академия на омразата към всичко руско. Антируската пропаганда, която са водели в продължение на повече от сто години много от историческите врагове на Русия – австрийци, поляци, хитлерофашисти – с любов е събрана и подредена тук като свидетелство за изконната руска непълноценност и злонамереност. Но всичко това бледнее пред същинската украинска пропаганда по темата. За последните двайсет години през тази академия на русофобията минаха десетки милиони жители на Украйна. В тяхното съзнание здраво е вкоренена русофобската матрица, която вече е невъзможно да бъде преформатирана. Тук няма нищо случайно, привнесено, неестествено. Та нали е невъзможно да се изгради стратегия за национално-освободителна борба, борбата за национален суверенитет, ако всестранно и капитално не се обоснове собствената национална идентичност. Но и да се изгражда украинска национална идентичност, оставайки в рамките на концепцията за общоруското единство и братство, е също така невъзможно. Тъкмо обратното: оттласквайки се от целия спектър възможни съпоставки с всичко руско, противопоставяйки му се тотално, би могло успешно да се създаде собствена идентичност. В процеса по формиране на нация трябва да бъде посочен главния исторически враг, да бъде формулирана опозицията „свой – чужд“ Руснаците просто бяха обречени за тази роля, та как иначе да се обоснове отделността на малорусите? И в случая изобщо няма значение кое е истина и кое – митология. Важен е резултатът. Ето защо безогледната русофобия се оказа необходимият системен елемент от националното украинско самосъзнание, тя залегна в основата на украинската национална държава. Ако изключим обаче този системен елемент на бандеровската идеология – русофобията, която за нас, русите, е категорично неприемлива, бандеровците няма какви други претенции да изразят, тъй като те успешно действат в неизменните традиции, общи за всяко национално-освободително движение. И от гледна точка на национално мислещото мнозинство украинци, те са реални възрожденци, борци за украинския суверенитет и държавност, безстрашни герои, изковани от стомана. Минали са през горнилото на войната, включително и партизанската, оставайки непобедени (само от 1944 до 1949 г. съветската власт е била принудена шест пъти да амнистира бандеровци). Тяхна заслуга е затриването на десетки хиляди поляци, евреи, немци, руси – все исторически врагове на украинската национална държава, от тяхна гледна точка. Собствените им скръбни мартиролози също наброяват хиляди, паднали за „независима“ Украйна, за майката-кърмилница. Те не са жалели врага, но не са жалели и себе си, затова днес се възправят с героичен ореол в очите на всички, симпатизиращи на украинската национална идея. Не случайно бандеровците издигат възгласа: „На героите слава!“ – това е крайъгълният камък на техния национален мит. Днешният им триумф върху почвата на новосъздадената национална украинска държавност буди съчувствие у безброй страни и народи, подкрепящи правото на нациите за самоопределяне. Днес идеите на бандеровците са покорили буквално две трети от Украйна, превзели са (във всеки един смисъл) Киев, те извършиха национална революция, те водят национална, етническа война, градят национална държава. На бандеровците им завиждат, от тях взимат пример националистите от всички други народности. Когато гледаме по телевизията кадри от многохилядни митинги, шествия, щурмове, улични сблъсъци и други подобни „майдани“, разбираме, че вече няма как нещата да бъдат обяснени с дежурните фрази за „безчинстващи (вариант: фашизирани) елементи“. Нека погледнем истината в очите: става дума за народ. От всички възрастови групи и съсловия. Този народ открай време и дълбоко мрази руснаците и Русия. Уви, такава е истината. Особено ги мрази за онези добрини, за онези дарове, с които руснаците постоянно отрупваха украинците, превръщайки ги от селски народ в европейска нация и подарявайки им четири пети от тяхната днешна огромна територия. Всички комплекси (преди всичко – комплекса за непълноценност) на една „закъсняла нация“, присъщи на бандеровците, те по навик си изкарват на нас, руснаците. Но сега те ще ни мразят още повече, защото част от „подаръците“ си ги взехме обратно (защо да се оставя на врага онова, което е било предназначено за брата?), а друга част непременно ще се принудим да си вземем в бъдеще. Тази омраза е системен елемент от бандеровския организъм, без който той няма как да оцелее. В тази връзка е глупаво да се занимаваме със самоанализи, а още по-малко – със самобичуване, да търсим някаква мнима вина на руснаците пред украинците. Поразеният от гангрена крайник се ампутира, за да бъде спасен целият организъм. Лекарите наричат това „цена на загубата“. Цената на загубата за нас е войната с бившия брат. Една война, която не сме търсили и не сме искали, но ще ни се наложи да водим напълно сериозно. Или война – или капитулация Ако победят „западняците“, ако Украйна се запази като единно цяло, на нея й е съдено да мине през тотална чистка на каквито и да било прояви на „рускост“, през тотални лустрации (комитет по лустрация към правителството на Украйна вече е създаден от майдана), вкарване в затвора, изхвърляне от страната на всички руснаци и изобщо – през мащабен етноцид на руското население. В крайна сметка, след десетина години върху цялата територия на Украйна от Лвов до Одеса ще укрепне една не просто недоброжелателна, а крайно антируска, враждебна спрямо нас по всички направления на вътрешната и външната си политика държава. Тя ще се превърне в основен механизъм за натиск на Запада върху Русия, а когато укрепне, ще поиска от нас не само Крим, но и Кубан, част от Воронежка, Курска, Ростовска област. Трябва да е ясно: такава държава по принцип вече се е появила, Западът я подкрепя и тя ще се утвърди при всички случаи, няма да изчезне в небитието, нито ще промени същността си: антируската си основа. Въпросът опира само до нейната големина и могъщество. До границите й, с две думи. Разбира се, в наш интерес е тази големина и могъщество да бъдат минимални. Такива, че Украйна дори да не си и помисля да воюва с нас. Тази заплаха трябва да бъде блокирана в зародиш. Затова всичко, което би могло да се откопчи обратно от състава на нова Украйна, трябва да бъде откопчено още днес. Това е жизненоважно за нас. Да, украинците са в неотменимото си право да имат собствена държава. Но не за сметка на руснаците, не в наш ущърб. „Върнете онова, което не ви принадлежи и си живейте спокойно“ – такъв би трябвало да е руският отговор на украинските претенции. Затова на всички вкупом и на всеки поотделно трябва да е ясно: всякакви разговори за „единна и неделима Украйна“ са или лицемерно, никому ненужно дипломатстване, или нечувана глупост, или съзнателно предателство спрямо руските национални интереси. Днес никаква федерация и дори конфедерация на територията на Украйна не отговаря на нашите интереси, нещо повече – тя им е крайно противопоказна. Отговаря им само едно нещо: разделянето на Украйна като първи етап, отделянето на целия й Югоизток. А като втори – присъединяването към Русия на онези области, които е възможно и превръщането на другите в буферна проруска държава. Така и само така! – трябва да разбираме своя дълг и своята отговорност пред бъдещите поколения руснаци. Всяко друго решение е предателство на собствения руски народ. По дяволите старите клишета! Нека си признаем честно: за изминалите след 1991 г. десетилетия нашите политици и дипломати изпуснаха, направо проспаха Украйна. Нещата можеха и да не бъдат толкова трагични, толкова кървави, толкова необратимо фатални, с такива тежки последици за икономиката и имиджа на Русия. Но на кормилото както в самата Русия, така и в руското посолство, и в консулствата в Украйна и Крим седяха и седят хора, които хал хабер си нямат от етнополитика. Те не усетиха дълбинните процеси, зреещи в тази страна. Пък и не се интересуваха от тях. Тези дребни поборници на големия бизнес не отстояваха държавните интереси на Русия, нито националните интереси на руския народ, а нечии лични и корпоративни интереси, нищо друго. Затова проспаха всички заплахи, провалиха цялата руска политика в тази извънредно важна за нас страна, по-важна от която и да било друга страна в Европа. Всичката кръв, която се проля и която тепърва ще се пролее в Украйна и във връзка с нея – лежи на съвестта на тъпите и бездарни чиновници с тяхното мизерно политикономическо мислене, усвоено в съветските вузове. Глупостта и невежеството на онези, които уж градяха руско-украинските отношения от наша страна е толкова голяма и покъртителна, че надминава всякакви представи. Тези хора със сигурност не са имали и понятие какво е това етногенеза, по какво етнонацията се различава от политическата нация и какво представлява националната държава. Те не знаят и не искат да знаят, че етнополитическите проблеми по принцип не се решават с политикономически методи. Тези жалки неграмотници винаги са мислели, уповавайки се на силата на парите и запасите от газ, че „можем да се разберем“ с украинците, без да проумяват, че е можело да се разберем някога с малорусите, но няма шансове да се разберем с бандеровците. Затова Кремъл успешно „се разбираше“ с Кучма и Литвин, с Тимошенко, Симоненко или Янукович, но резултатът всеки път се оказваше не в наша полза. Отделните скептици (към които спадахме и ние с Константин Затулин, с когото публикувахме статията „Лъжата на века“ по повод ратифицирането на договора за дружба и сътрудничество) не бяха чути „горе“. През това време украинската етногенеза се осъществяваше с пълен ход и Украйна не само набираше сили за наша сметка, но и стремително се бандеризираше. Закономерната последица от този процес – победата на майдана и падането на Киев, диктатурата на украинските националисти – се оказа за изпадналия в заблуда Кремъл пълна изненада. Тези жалки неграмотници вярваха, че както и преди си имат работа с „най-братския“ народ и „най-дружеската“ страна, които само мъничко са пообъркали историческия си път, но е нищо работа това да се оправи. Майданът се превърна за тях в шок, в задънена улица, лиши ги от перспектива. И днес обаче те виждат в него всичко – интриги на Запада, игри на алчни олигарси, наивност на заблудени маси – само не и това, което е в действителност: украинската национална революция. Главната грешка на черномирдини и зурабовци е благополучното сриване и унищожаване на руското движение в Украйна, което още през 90-те години имаше значителен потенциал. Но за Москва и „Газпром“ по-важно беше благоразположението на официален Киев и сътрудничеството със СБУ и „Нафтогаз“, отколкото правата и интересите на руснаците зад граница. Москва не съумя да направи от руското движение влиятелна и могъща сила, плацдарм за прокарване на националните ни интереси. И ето че сега, когато се усети необходимостта от него като от въздух, се сетиха – само че от подобно движение няма и помен! А междувременно, опирайки се умело на руското движение, Украйна отдавна можеше да бъде превърната във федерация, ако не и в конфедерация. И тогава проблемът за разделянето й днес можеше да бъде решен с леко движение на ръката, безкръвно, като отделянето на Крим. Но вече е късно; сега оптималният резултат е възможен само с цената на пролята кръв и то – много кръв. Това е нашата война Както изглежда, понастоящем Кремъл се кани да повтори своите грешки. За посланик в Киев е върнат Зурабов, веднъж издънил се, меко казано. МИД в лицето на Лавров блее нещо за единна Украйна, сякаш не разбира, че за нас това е смъртоносно решение. Федерализацията на Украйна е заявена като наше максимално политическо искане. Кремъл публично размишлява в духа на вредната пошлост: лошият мир е по-добър от добрата кавга и той, така да се каже, е готов да продължава политиката си на добросъседство с Украйна, да я подхранва с газ и заеми, без да вижда очевидното – в случая алтернатива на войната изобщо не е мирът, а безславната капитулация с всичките й неизбежни за победения последици. Но Кремъл е обречен да повтаря своите грешки и да търпи стратегически поражения едно след друго, докато не каже сам на себе си и на целия свят високо и ясно: „Това е нашата война!“. Александър СЕВАСТЯНОВ, академик от Петровската академия на науките и изкуствата, есперт на тв програма „Руският въпрос“ Следва Превод Надя Попова |
| СЪДБАТА НА РУСКИЯ НАРОД СЕ РЕШАВА В ДОНБАС Александър СЕВАСТЯНОВ Продължение от бр.4 Украйна загуби. Ще спечели ли Русия? Трябва да отдадем дължимото на нашето правителство: в кал до уши в резултат на „майданната“ революция, Русия по изненадващо светкавичен и правилен начин реагира на глобалното си стратегическо поражение. Възползвала се от хаоса в управлението на съседната държава, тя й взе Крим, с което възстанови историческата справедливост и сбъдна полувековната мечта на целия руски народ. Взе й го гениално, хирургически чисто: без нито един изстрел, без човешки жертви, за което – поклон доземи и уважение на Кремъл и лично на президента Путин. Това беше акт от висока класа. Обаче по-нататъшното поведение на Кремъл засега буди единствено недоумение, а не уважение. Опитите на близки до властта политолози да го обяснят и оправдаят с дипломатически и икономически аргументи, не са убедителни. Какво се случва днес в Украйна? Какъв момент изживяваме? В Украйна се решава съдбата на руския народ в необозрима перспектива. И ето защо. Първо, вече е напълно очевидно, че имперският път е затворен за Русия. Без да се възсъедини с цяла Украйна, тя няма да си върне имперското значение. Но само пълен идиот би могъл днес да се надява на такова възсъединяване. Логиката на украинската етногенеза не допуска и най-малкото предположение за подобна възможност. Второ, вместо имперски път може да се случи само едно от две неща. Или това ще е път на руска национална държава, съпътстван от „презареждане“ на руската етногенеза и укрепване на руската нация. В този случай единството на руския народ ще расте и укрепва, а отделните му (включително и отделените от държавни граници) части ще се сливат в едно цяло в съответствие с вечния принцип: една нация – една държава. Това – в случай на верен избор, в случай на победа и успех. Или раздробяването на руския народ ще нараства и ще се наблюдава в анклавите, населени с различни руски субетноси, които след време ще задействат всеки своя собствена етногенеза, което рано или късно ще доведе до раздробяване на руската държавност. Това – в случай на погрешен избор и като негово следствие – на неуспех, поражение. Първата вярна крачка за нас в решаването на тази дилема беше Крим. Тази крачка бе направена безпогрешно и роди надежда именно за създаване на руска национална държава в класическия й вариант, за победа. Но Крим е само поставяне, а не решаване на проблема. Това е спечелена битка, но не и спечелена война. След като си казал „а“, трябва да кажеш и „б“. Не бива да се ограничаваме с Крим. Ако дадем на откупка цялата останала Украйна на бандеровците, за да умиротворим тях и покровителстващия ги Запад, утре ще ни бъде нанесено поредното стратегическо поражение, след което току-виж ни се наложило да връщаме обратно и Крим. За съжаление, нещата не са толкова прости, колкото изглеждаха доскоро, докъм средата на 90-те години, когато ние, руските националисти, готвехме картата „Руската Русия. Карта на компактното разселване на руския етнос“, върху която нанасяхме идеалните граници на руската държава. По онова време бяхме убедени, че от неудържим стремеж за възсъединяване с Русия ще бъде обхваната цяла Новорусия и Левобрежието на Украйна. Но през всички тези двайсет и повече години подмолно се е извършвало преразпределяне на силите на противоборстващите страни: бандеровската и проруската. Първата е укрепвала, втората е отслабвала, лишена от подкрепата на Русия. И сега видяхме, че на Харков, Запорожие, Одеса, Днепропетровск не им стигат собствените сили за национално въстание, подобно на обхваналото Донецк и Луганск. Поради това тези два региона придобиха за нас особено важно значение – значението на пробен камък и в същото време – на последен рубеж. Ако те устоят, ако победят, ако успеят да защитят своята независимост, да се отделят от Украйна – значи има шанс този процес да продължи и да бъде постигната историческа съдбоносна победа. Ако не – значи младата бандеровска Украйна, побеждавайки на своя територия, ще мине в настъпление, а нас ни очаква историческо поражение, разруха и угасване. Донецк и Луганск са нашият днешен Сталинград Но тяхното настояще и бъдеще будят още по-голяма тревога, защото в тях е заложено и нашето бъдеще – на цяла огромна Русия, на целия руски народ. Ще се превърнат ли тези републики в локомотив на широко и спасително за руснаците движение? Или ще погребат под развалините на своите надежди и нашите мечти? Донбас е руска земя Защо точно Донецк и Луганск се оказаха най-силни и последователни в стремежа си към Русия? Първо и преди всичко – защото според статистиката това са най руските области на югоизток. Както е известно, етническият фактор е най-важният резерв на съзнателната сила, на твърдостта и мъжеството. Според последното преброяване на населението от съветско време, през 1989 г. в Донецка област руснаците са съставлявали 43, 6% от населението, в Луганска – 44, 8 %. След тях се нареждат Харковска (33, 2%), Запорожка (32, 0%), Одеска (27, 4%), Днепропетровска (24, 2%) области, а към края на списъка са Херсонска област (20, 2%), Николаевска (19, 4%), Сумска (13, 3%) и Кировоградска (11, 7 %). Естественият завършек на тази „руска дъга“ е Приднестровието (30, 1% през 1993 г.) Тези цифри са условни, тъй като през всичките години на съветска власт се е извършвала непрестанна украинизация („коренизация“  на населението, в резултат на което като украинци са били записвани и много руснаци. Понастоящем всички посочени цифри са намалели пак по същата причина. Затова за нас те са само показател за относителната „рускост“ на един или друг регион и нищо повече. Но и по тях можем ясно да откроим лидерите – Донецк и Луганск.В това няма нищо странно, та нали целият Донбас някога е влизал в състава на руската област на Донската войска (ОВД) и едва през май 1918 г. се оказва отсечен от немски щик и даден на Украйна в лицето на гетман Скоропадски, верния немски подгласник. При това цялото казашко население на ОВД се оказва разделено приблизително наполовина, а три казашки окръга са включени в състава на създадените отново Донецка и Луганска губернии. Болшевиките, непризнаващи „гнусния“ Брестки мир, не се захващат обаче с възстановяването на ОВД в предишния му вид, понеже гледат на казачеството като на свой исторически враг и приветстват неговото разчленяване и омаломощаване. По такъв начин възниква несправедливата, насилствено наложена руско-украинска граница, която се е запазила и до днес. Обаче както етнически, така и исторически двете области – Донецка и Луганска – принадлежат на Русия. За това, че те го помнят, красноречиво говорят разгърналите се там събития. И на първо място – настойчивите искания на двете непризнати републики да бъдат приети в състава на Русия и да им бъде оказана всестранна помощ и подкрепа в героичната им съпротива срещу бандеровския Киев. Второ, Луганска и Донецка области имат обща граница с Русия. Това също е много важен фактор, който обаче отстъпва на етническия. Нали също такава обща граница с Русия имат и Харковска, и Запорожка области, но там видимата съпротива е по-слаба. Докато липсата на обща граница с Одеска област например, се усеща забележимо. Трето, това са най-богатите региони на Украйна. И просто им е омръзнало да изхранват Централна и Западна Украйна, а отгоре на всичко да понасят от тяхна страна ругатни и форсирана украинизация. Донбас вярва, че ще се изхрани и сам. Ще каже ли Кремъл „Това е нашата война!“? В двете разбунтували се области, определили с референдум своя път към независимостта, днес нещата са затегнати на възел. Кой и по какъв начин ще го развърже? И двете нови републики, Донецка и Луганска, неведнъж досега са се обръщали към Русия с молба да развърже възела. Освен това са го правили лично лидерът на опълчението в Славянск В. Пономарьов, главнокомандващият Игор Стрелков, главата на Донецка република Павел Губарев, премиерът на ДНР Александър Бородай. А какво им отговаря Кремъл? Както изглежда, той неглижира руско-украинския проблем като излишно главоболие. Взели ви Крим – чудо голямо. А с всичко останало се оправяйте сами както намерите за добре. Огромна грешка! На 6 октомври (2014 г. . бел. ред.), завърнал се от неприятно посещение в Нормандия, Путин неведнъж лансира формулировка, която според мен би трябвало да схващаме като израз на истинското му отношение по въпроса. Той упорито говореше за необходимост от мирен диалог между Киев и „привържениците на федерализацията на Украйна“. Кървавият Рубикон Кого имаше предвид? Донецка и Луганска републики, тяхното ръководство? И какво означава това? Обикновено дипломатическо лукавство? Вулгарно заблуждаване на публиката? Или самозаблуда на руския президент? Нима бунтовниците повдигат въпрос за федерализацията на Украйна? Та те не могат да си я представят дори и в най-кошмарните си сънища! Във въстаналите народни републики няма никакви „привърженици на федерализацията“. Там има само хора, които мечтаят да повторят „кримската операция в два хода“: първо да провъзгласят независимостта си, а след това да влязат в състава на Русия като нови субекти. Първата крачка бе сполучлива, втората се провали. Провали се по вина на Русия, която се измъкна от нея. Но да се върнат обратно в Украйна – дори федеративна, дори конфедеративна – нито ДНР, нито ЛНР нямат намерение. Дори и в угода на Русия, която май би искала да натрапи на всички именно безвъзвратно остарелия вариант с федерацията. Защото кървавият Рубикон е преминат вече веднъж завинаги. И какво да прави сега Русия? Както някога в подобна ситуация е отбелязал Чърчил, – онзи, който разчита да купи мир с цената на позора, ще си получи позора, но... с цената на война. Трябва да е ясно: войната вече тече и Русия – независимо дали го иска, или не – вече участва в нея. И бандеровците, на които трябва да им отдадем дължимото заради тяхната ясна и недвусмислена позиция – го признават открито, тъй като отдавна смятат, че са в състояние на война с Русия, отдавна копнеят да си разчистят с нас сметките заради онези добрини, които сме им направили. А също и заради реалните или измислени злини. Още повече, че оттук нататък никога няма да забравят и да ни простят Крим (а и много други неща), не бива и да се надяваме. Със сегашния си отказ да подкрепим Донецк и Луганск ние се лишаваме от перспективата за победа, това е чисто капитулантска позиция. На Русия не й отива позата на щраус Не особено успешният опит да се слеят ДНР и ЛНР в единна съюзна държава „Новорусия“ вече показа, както предричах, че нито една от деветте югозападни области няма да пожелае да се подчини на друга, всяка ще отстоява суверенитета си. Едно е да станеш като Крим регион на Русия при почетни и изгодни условия. Друго – да се подчиниш на същия като теб, самопровъзгласил се суверен. Затова смътно си представям съдбата на подобни бъдещи народни републики. В случай, че Русия продължава да се дистанцира от новите микродържави, възможно е те да се обединят в конфедерация „Новорусия“, чиято столица да се променя, примерно, на три години по жребий. Или в няколко конфедерации и/или федерации (например, „Новорусия“ и „Левобрежие“ . Някои политолози, примерно, Наталия Нарочницка, вече предричат разпадането на Украйна и то на четири самостоятелни части. Това добре ли е за Русия? Изобщо не е. Защото ако днес Русия загърби тези региони, ако ги остави да се оправят сами, то утре, когато те извоюват с големи жертви суверенитета си, те ще й бъдат обидени и по същия начин ще я загърбят. Ако Кремъл махне с ръка, омаловажавайки съдбата на руснаците от югоизточната част, утре тези руснаци, обединили се в някакви си, дори и квазидържави, по същия начин обидено ще махнат с ръка, когато стане дума за Кремъл. И ще намразят предалата ги Русия не по-малко, отколкото удавилата ги в кръв Украйна. И какъв ще е резултатът? Резултатът ще е една нова и не толкова малка държава „Новорусия“, в която ще имаме нов народ – „новоруси“. Със свой елит, който няма да иска да дели властта и ресурсите си нито с Киев, нито с Москва. Ще започне процес на нова етногенеза – вече не етногенеза на руснаци и украинци, а на новоруси, които ще се захванат да градят от нулата собствена идентичност, противопоставяйки себе си на украинците и... на руснаците. И тогава историята с бандеризацията на Украйна ще се повтори отново, но вече в Новорусия с нейните нови национални герои, борци за абсолютен новоруски суверенитет и независимост както от Украйна, така и от Русия. Непристойната поза на щраус И тогава на нашата руска западна граница ще се появи вече не една, а две или повече враждебни спрямо нас държави... Те освен това ще враждуват и помежду си, но от това няма да ни е по-леко. И оттук нататък не можеш да ги вкараш в Русия дори и насила. Ето защо Русия трябва да изостави непристойната поза на щраус и да заеме активна позиция по отношение на процесите в Украйна. Не да следи вяло събитията, а да ги формира, да моделира собствената съдба и съдбата на утрешните си поданици, като подкрепя и подсилва на този етап стремежа им за отделяне от Украйна. И като им помага по всякакъв начин в това с дипломатически, икономически и военни средства. Не е важно какво ще каже по този повод нашият приятел Западът. „Людям в угоду, да не самим же в воду“ - както обичаше да казва Солженицин. (букв., „За да угодиш на хората – няма да тръгнеш самият да се давиш!“ - Б.пр.) Не е важно колко ще ни струва това (включително и на ненагледния “Газпром“!) Защото на питането: „Каква цена трябва да се плати за възсъединяването с Крим и Югоизточна Украйна?“ – правилният отговор е: „И най-високата!“ Александър СЕВАСТЯНОВ, академик от Петровската академия на науките и изкуствата, есперт на тв програма „Руският въпрос“ Превод Надя Попова . |
| Ммм даа, Само се докосват мислите до , историческите процеси които са повлияли на отношението на украинците към руснаците. Никакъв задълбочен анализ на развитието на обществото в Украйна , от там и грешните изводи за изход. Това не е войната на Русия, това е еволюцията на Украйна. В основата на събитията днес стоят еволюционните процеси които са се извършили в съзнанието на хората там ./ Пак грешно броят аритметически , къде колко процента расияни има. Истината е че са различни хора. Украинците са свързани със собствеността и земята , свободата , расияните не са. Те са крепостни хора. Така е било от време оно. Украинците не са го забравили , както българите не са го забравили 500 години.Индустриализацията , не са им я дали московците. И така нататък и .... Грешен анализ , грешни изводи. . |
| Ммм даа, Сибила е пуснала интересни четива с много верни неща. Няма го обаче основното, а не че уж основното била "еволюцията". До "оранжевата рево;юция" Русия носи на гърба си Украйна и досега щеше да я носи. Вместо борците за "еволюция" да си поемат кръста и сега след "майданската революция" пак пищят някой да ги носи на гърба си. В случая искат Обамата, Меркел и Оланд да ги хранят, топлят и въоръжават. Истината е, че и "оранжевия" и "майданския" дъжд са дефектна външна намеса с цел да се създаде нов пиратски регион за мръсни геополитически цели(игри). Другото е спектакъл и урковците ще има да плащат сметките и много други, невинни за разлика от тях. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Gan(ю)гоТрий |
| Несъмнено са интересни, Ган. Всъщност, пуснах тези статии, защото исках да си отговорим на въпроса : Хотят ли русские войны. Много форумци твърдяха, че не искали. Но се оказа, че някои от тях искат. Искат да разрешат спора с Украйна на всякаква цена, дори и най-високата. Ама, казаха ми - авторът бил националист, бил отречен, неприет от своите. Не ми се струва да е така. Опорните му точки с официалната руска пропаганда почти напълно съвпадат. |
| Интересно, да. Авторът явно иска велика Руска империя, и се опитва да обясни защо не се случва. Надеждата е ДНР-ЛНР Донецк и Луганск са нашият днешен Сталинград Но тяхното настояще и бъдеще будят още по-голяма тревога, защото в тях е заложено и нашето бъдеще – на цяла огромна Русия, на целия руски народ. Ще се превърнат ли тези републики в локомотив на широко и спасително за руснаците движение? Или ще погребат под развалините на своите надежди и нашите мечти? |
Хотят ли русские войны. Не само руснаците, украинците, ние, а и целият нормален свят не иска война. Друго е какво иска "ненормалния" свят. Медиатори и медии облъчват ежедневно публиката с цел да приберат парите от джоба ни, както го е описал Марк Твен едно време. Ситуацията е такава, че както некадърните и алчни отрочета на соца(примерно Станишев) същото е и при капа. Почти половината световен дълг тежи на УСА и УК, а Гърция е далеко назад. "Борбата" е на чий гръб да си стоварят сметката за плащане. Това е причина за странните идиотщини по света през 21 в. Украйна е последното избрано муле. |
Това не е войната на Русия, това е еволюцията на Украйна.  Еволюцията колкото и да е странно може да бъде и ДЕГРАДАЦИЯ. Паразитите които живеят за сметка на донора някога са били нормални организми. Но благодарение на паразитизма си всички органи деградират, за изключение на кукички и смукала. Така стана и с болшевишкият Ленински проект Украйна. Пълна деградаяци и паразитизъм. Някога Най - развитата и богата республика ( може би след прибалтите - други 3 малки паразитчета ) сега има пълна деградаяция. Компенсирана от фашистка , по точно нацистка идеология. Космическа индустрия, самолетостроене, металургия и химия, военна и прочие промишлености са разрушени или в ръцете на шепа олигарси. https://www.youtube.com/watch?v=3iMQN88STeU Страната беше 2 пъти по - богата от Русия , до преврата стана 3 - 4 пъти по бедна от Русия. сега е някъде между Сомалия и Южен Судан. | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: Душко |
Добави мнение Мнения:10