Нация, която няма доверие на своите банки, а вярва на анонимни чиновници в Брюксел повече, отколкото на опитните и авторитетни свои собствени специалисти (в БНБ, в КФН, в съда и прокуратурата), страда от робски синдром.

За това постижение заслужават най-високи държавни награди управителят на БНБ

Ще унищожим прекрасен човек, истински професионалист, с когото всяка друга нация щеше да се гордее.

...
Само че докато бай ти Пачо чуе, докато дойде, вълкът взе бая мегдан и мина отсреща. Прегази едно деренце с козата барабар и влезе в един редкаш. Спря се там, а ние с бай Пачо — от обратната страна. Вълкът вече разпрал козата и тя свършила, влачи я като мърша за врата. След него — Катерин. Ама нито бърза, нито лае.
— Бре — вика бай Пачо, — мамка му и кучето занемяло ли е, какво му стана?
— Чакай — викам — и сега ще видиш какво му е станало!
Спряхме и гледаме: Катерин наближава вълка, ама не тича, не — кротичко си ходи и мълчи. Вълкът се обръща и го гледа и той кротко, няма да му щрака със зъбите, нищо. Ни кучето лае, ни вълкът му нещо прави! Разбраха се, мамка им! Намигнаха ли си, нещо с очите ли се разбраха, не мога да ти кажа, но вълкът остави козата и се дръпна настрана, път стори на Катерин, а Катерин наближи до козата и — захвана да се гощава. Ръфа със зъбите като вълк и лапа ли, лапа… Лапа и ръфа. Бай Пачо, както си гледаше раззинат, така си остана. Толкова да не му се вярваше! И нищо друго не рече, само са врътна назад и вика:
— Ти чакай!
Отиде до колибата, имаше там една мартина, ей с такива дебели патрони, като речеше „гя-я-яу-у“ оглушаваше гората с екот и гръм. Аз не знаех, че за нея отива, ама го видях, като се връщаше. Държи мартината — зарезана, а лицето му, бяло-пребеляло, като платно.
— Ще го трепя — вика — мамка му стара и издайника, да се съюзи то с вълците! Само че е много далече, та ще го чакам да се върне и тогава ще го прасна между двете очи да не гъкне.
Седнахме, чакахме Катерин да се нахрани.
Мило му, значи, пак.
— То с козата вече се е свършило, ама нека преди смъртта си да се наяде, все пак колко време честно и верно ни е служило — утешаваше се бай Пачо.
— То служи — казвам му тогава аз, — служи то, бай Пачо, ама като не му даде ти царевично брашно за бъркушка, огладня, разбра, че от службата файда нема, и стана на вълците ортак.
— Не, не е огладняло то, ами е нахитряло и узряло. Там е работата, че е нахитряло… Какво ли си е рекло: „И да чувам, и да не чувам, козите, чеверме няма да ми дадат да ям, ами я чакай да се оправя сам“. Така си е рекло, затуй ще го трепя — вика, — няма да му простя!
Ще го трепе, ще го трепе, ама не вдига пушката, а Катерин се наяде, отстъпи на вълка и тръгна. Мина дерето, запря се там, локна водица и тръгна пак.
— Хайде, бай Пачо, трепи, докато те е яд, инак — не знам!
Дигна той пушката, прицели се, размисли се и я свали.
— Ама е предател — викна, — мамка му стара бе, как да го оставим? Хайде, едната коза махни, ама утре пак ще направи същото.
Дигна пак пушката и — ба-а-а-ау! С гръмването Катерин подрипна, преметна се, претърколи се два-три пъти и напери ногите.
— Погреби го! — нареди ми бай Пачо. — Хитро беше животното, една дупка заслужава!
Погребах го и му дори заплаках, че такова куче с такъв глас нито бех водил, нито ще водя. А едни очи! Като та погледне, само дето не говори. Две главни му кръстосах, турих му, значи, кръст.
Изпрати после бай Пачо друго, ново куче, с него и чувал царевично брашно, и заръча:
— Направи му, вика, една копаня и го храни!
Сетил се, ама късно-о-о! А пък новото куче лапа порциона, ей такива кълки отпра и от дебело мързеше го вълците да гони. И на топа на устата кой? Пак байчо ти Ангел.
Та да ти кажа, сбъркал съм се и на кучетата с храната съм нащрек: даваш ли малко — стават на вълците ортаци, прехраниш ли ги — надебеляват и не гонят.
Затова с храната съм нащрек!