Отиди на страница:
| ЗНАЧИ ЗАСЕЛНИЦИТЕ, ВЛЕЗЛИ В ДОМА НА ПАЛЕСТИНСКОТО МОМИЧЕНЦЕ И МУ ОТМЪСТИЛИ У ТЯХ ! |
| ....Basi glupostite deto se pishat...tova ne e snimkata na palestinskoto momiche...koeto e na 14 godini i za koeto oshte ne e dokazano koi go e ubil...zaselnicite...voinicite ili samite palestinci v sumatohata, tova e snimkata na 8 godishnoto evreyche deto go ubiha palestincite prednia den zaedno s mayka mu i bashta mu....i oshte edin voinik s tyah. Gorkite palestinci....te ne praviat nishto losho....a vij israelskite zaselnici i voinici sa takiva kruvopiici....i ubivat deca i nevinni grajdani.  |
| ОТ ДНЕВНИКА НА ЕДНА ПОЧТИ 4-ГОДИШНА Ханан Микаел Ашрауи Когато утре ми свалят превръзките, аз чудя се, дали ще виждам пещта наполовина? Ябълката - само половина? Лицето мамино наполовина Със моето останало око? Аз не видях куршума, Но усетих на болката взрива в главата си. Ала не е наполовина този образ – войникът с пушката огромна в нетрепващи ръце и изразът в очите му, тъй непонятен. Щом мога да го видя ясно с очи затворени, не е ли знак това, че всички ние имаме резервни две очи в главата си, за да заместят тез, които губим. След месец на рождения си ден аз ще получа ново стъклено око. Дали ще виждам всичко кръгло и издуто по средата? Както когато гледах през моите кристални топчета света и виждах го неузнаваем. Чух за момиченце на девет месеца, загубило едното си око и чудя се дали и в нея е стрелял същият войник, моят войник, търсещ момиченца, които гледат го в очите. Аз съм голяма вече, почти четиригодишна, видяла съм достатъчно света. Но тя е само бебе, което още нищичко не знае. |
| ИЗРАЕЛСКО ТВОРЕНИЕ Лий Хайнрих За Народа на Палестина Защо ли ме мразиш? Мрази себе си, защото ти ме създаде. Вграждайки в душата ми пълна безнадеждност, помитаща понятията за реалност. И след като научи ме на омерзение не сал към тебе, но и към цял един народ, ти искаш да живея с тебе, само за да спя в легло от тръни, което ти постла за мене. Нима е редно – ти да пиеш млякото, a за мене – мръсната вода? Разбери, Че всеки нов ритник по мене и всяко непристойно изразяване на злъчни мисли, поражда нова омраза в мене, а омразата обича себе си. И днес убих аз себе си и тебе с мене. Ти казваш, «Не разбирам, защо аз трябва да умра?» Аз те мразя. Трябва ли да ти се извиня? Защо? Ти си прав, обаче. Ти не трябваше да умираш. Но тогава пак ще повторя – ти не трябваше да ме създаваш. Превод от английски, Приятел на Арабската Поезия |
| ОБЕЩАНИЯ Поема от Айшиа Муслех Сърцата си оставихме, погребани под развалините, между разрушените селски пътища и градските колиби. Със обещанието непременно да се върнем – да извървим отново пътищата, които толкоз често изминавахме към скъпите места, които днес наричаме свой дом. Спомените от това, какво било е някога, спомени, които никога не са ми принадлежали, се трансформират във отколешни легенди. Аз вземам облаци от моята Родина от джоба на Махмуд Даруиш и ги издухвам с устни отдалеч дано целувката ми да достигне там. Превод от английски, Приятел на Арабската Поезия |
| ПОСВЕЩАВА СЕ НА ПОРЕДНИЯ МЪЧЕНИК Свята връзка Поема от Лилайи Ще се ожениш ли за мен? Попита я той във зори. Обожавам те… Аз ще защитя твоите потъмнели от болка очи с моите, с миглите и веждите. Вземи в ръце остатъка от дните ми и ги гледай как растат. Положи моята издържливост на твойте колене и живота ми обичай… Аз ще те прегръщам силно каквато е любовта ми към теб, ще се взирам до болка в тебе, ще утоля жаждата си с теб ще те вдишвам и ще живея. С твоето докосване, леко като вечността, с твоя глас, като пролетна молитва, с твоите нозе, като дива мащерка. И аз… едно саморасло човечество, обсебено от твоята следа, от горчивия вкус на носталгията стаена на твоите устни, от двойката гълъби, свили гнездо в нощта на твоите плитки. Аз те обожавам… До смърт и до края на вечността. Неговото име е Шахид* Нейното, Палестина. *Мъченик, на арабски Превод от английски, Приятел на Арабската поезия |
| ПАЛЕСТИНА, НАШИЯТ ДОМ Манал Рамадан, 13-годишен палестински поет 19 януари, 2002 г. Какво е дом? Домът е място, където хората се чувстват защитени със техните семейства и приятели. Домът е място, където всички ние живеем цял живот, до края. Палестина е нашия дом. Но нашия дом го рушат. Ти можеш да чуеш плача и писъците на малките момченца и момиченца. Докато другите деца спят в топлото легло и знаят, че всеки път, когато се събудят, очите им ще срещнат един прекрасен ден, щастлив тъй както всеки друг - ний спим със сълзи в очите, с едно желание само – да няма утре бомби и ние да сме заедно. Ний всеки ден се молим да спрем да виждаме как се пролива кръв. И всеки ден се молим, да няма вече сълзи в нашите очи, когато лягаме да спим. Защо е нужно да ни съдят по нашите лица, по дрехите, с които се обличаме? Защо е нужно нашите семействата да се страхуват за свойте близки, които са далеч от тук? Нали ний всички сме дошли от Бога, могъщия Създател, нали сме всички негови творения, изпратени тук не да воюваме, а да живеем заедно. Не искаме омраза в този свят, не искаме ний врагове, децата трябва да са в безопасност - така замислен е светът. О, няма ли кой да спре този ужас и болката на толкова семейства, сълзите хорски да изтрие? Не е така било замислено да бъде. Ще дойде ден и ние ще живеем в мир и Палестина ще бъде тук, където сме. Но засега ний само трябва да стискаме очи, да се поддържаме един друг и да се молим. Нуждаем се от помощ в таз борба, не е по силите на нас самите - ний искаме омразата да спре и да живеем в мир в дома си. Превод от английски, Приятел на арабската поезия |
| УРОК ПО РИСУВАНЕ Низар Каббани Синът ми си донесе кутията с боички и ме помоли да му нарисувам птица. Аз четка потопих във сивата боя и начертах квадрат с ключалки и решетка. Учудване изпълни в миг очите му, "...Но туй затвор е, татко, не знаеш ли ти как птица се рисува?" И казах му, ""Прости ми, сине, че съм забравил формите на птиците." Синът ми си донесе кутията с боички и ме помоли да му нарисувам житен клас. Аз хванах молива и нарисувах револвер. Синът ми се надсмя над моето невежество и настоя, "Нима не знаеш, татко, каква е разликата между житен клас и револвер?" Аз казах му, "Мой сине, аз знаех някога и формата на житен клас, и формата на хляба, и формата на розата. Но във това сурово време дърветата в гората тръгнаха след хората от съпротивата и розата облече униформа. В това време на въоръжени житни класове, на птици със оръжие, култура със оръжие, религия с оръжие не можеш ти да купиш хляб, без да намериш вътре пистолет, не можеш да откъснеш роза, без да насочи тръни тя в лицето ти, не можеш да си купиш книга, която да не експлодира между пръстите ти." Синът ми седна на ръба на моето легло и ме помоли да му прочета поема. Една сълза отрониха очите ми върху възглавницата. Синът ми я докосна с устни и изумен прошепна, "Но туй сълза е, татко, не поема!" А аз му казах, "Когато порастеш, мой сине и докоснеш образците на арабската поезия ти ще откриеш, че словата и сълзите са близнаци и че арабската поема една сълза е само, изхлипана от пишещите пръсти." Синът ми си донесе кутията с боичките и ме помоли да му нарисувам Родина. А четката затресе се във моите ръце и аз потънах в бездна, удавен от ридания. |
| “РОМАНС” С ЕДИН ИЗРАЕЛСКИ КОМАНДИР Набила Харб Първо съприкосновение - когато неговите ботуши нахлуха през изкъртената ми врата... (Аз ти ОТКАЗВАМ, ти не ще ме чуеш да крещя, ти не ще добиеш нито сведения, ни сълзи от мене). Кучка, той изшептя, и нагря железата. Тук той ми задава въпрос - тук и тук - и кожата наду се като плод презрял. Ревниво, той изтръгваше имена, Кой? Кой? И кой? Кой постави бомбите за нас на пътя за Дамаск? Тогава аз изплюх имена - по едно име за всеки шип обгорил звезди в плътта ми. Тука, казах, е Акка, а тука е Хайфа. Допри го отново до мен... Аз имам стотици да ти дам. Аз не ще скрия едно селище, едно дърво, един камък... Ела по-близо с тази жица - Виж дали ТИ можеш да нарисуваш върху мене картата на МОЯТА страна. "Толкова за твоята страна." (Това бяха последните му думи.) С ребра закърпени и кости сраснали, когато се събуждам с писък, нощта покрива ме отново и аз вече зная как да яздя нощната кобила от мрак до зори. Но сега, изреалецо, ти ще чуеш моето хлопане на вратата. Все още, аз отказвам и на тебе, и на твоите - аз не флиртувам със страданието, дори твоето... Моето изпълнение ще бъде бързо. Затова виж, Командире, израелски романс не е по вкуса ми, твоите ценности никога не ще бъдат мои, така както МОЯТА земя не може никога да бъде твоя. Ако аз се сгодя за смъртта сега, ти, Командире, ще бъдеш мой свидетел в пресечките между рая и ада. Преди да се разделим, кълна се, ще натопя ръцете си в твоята кръв. |
| Moledet, ще ми обясниш ли с какво израелската армия и заселниците са по-добрички от терористите, след като и те убиват невинни. |
| Лицемери , а защо нищо не написахте под десетките новини за невинни израелски жертви на палестинските атентати? За мъртвите израелски бебета? |
| Неизвестен съставителю на антологии, Мисля, че един път вече те помолих да пуснеш поема от някой от доблестните палестински бойци, като оня, дето се взриви в дискотеката и разкъса 20 младежи, или като оня, другия доблестен борец за свобода, дето взриви автобус със 17 цивилни. Много ще ми е интересно, ако издириш и техни поеми. Оставам в очакване. |
| Йезуит, защо се взривяват палестинците? Езикът на израелската пропаганда Чарли Рийз (За “Мънди”, 15 април 2002 год.) Пропагандният език на Израел заблуждава много американци по отношение на Близкия изток, тъй като не го разбират. “ТЕРОРИСТ” е ВСЕКИ палестинец, който е против израелската окупация на земята му. “БОЕЦ” е ВСЕКИ, убит от израелтяните. Ако те убият, то, според тяхното определение, ти си “боец”, дори и да си само на шест месеца, на десет или на осемдесет години. Израилтяните убиват САМО бойци, така че всички от повече от 70-те (седемдесетте) палестински деца на 15 години и по-малко, избити от тях, са бойци. Голяма част от цивилизованите страни не определят съпротивата на един потиснат народ като углавно престъпление. За съжаление, пресата често възприема езика на пропагандата. Медиите съобщават, че израелците били убили 20 бойци. В действителност те тиражират нещо, за което не знаят нищо - нито един от журналистите не е видял труповете на докладваните избити бойци. Последните може да са палестински монахини или пацифисти. Един добър репортер докладва само онова, което знае. Всъщност израелците съобщават, че са умъртвили 20 палестинци. Напоследък една от представителните блондинки на канал Фокс Нюз агресивно изиска от палестински представител да обясни защо Арафат не бил произнесъл реч на арабски срещу палестинските камикадзе. Когато най-сетне палестинецът успя да се вмести сред пороя от празни думи, той обясни онова, което всеки от нас отдавна знае - Арафат е осъждал самоубийствените атаки срещу Израел в няколко речи на арабски. Палестинският представител допълни отговора си с две дати. Важното за нас, манипулираните жертви на подобни телевизионни предавания, е, че дамата не знае арабски и, следователно, не следи арабските телевизионни и радиоканали – откъде тогава е убедена, че Арафат не е произнесъл подобна реч на арабски? Отговорът е, че тя упорито и отблъскващо манипулира слушателите с една от лъжите на израелската пропаганда. Възможно е американците да вярват на подобни лъжи от наивност. Може би ще помогна, като им обърна внимание на факта, че всички правителства лъжат - някои лъжат в определени случаи, други лъжат в по-голяма част от случаите, трети лъжат непрекъснато. Израелското правителство е пример на лъжец от световна класа. Можете да сте сигурни, че всичко, произлязло от израелското правителство, е изцяло или частично лъжа, или – ако случайно е истина – е подадено извън контекста с цел объркване, друга форма на манипулация. Членовете на израелското правителство са най-егоцентричните хора на света. За тях всяка смърт на израилтянин е неприемлива, но ако израелската армия избие неограничен брой палестинци, то това е напълно в реда на нещата. Колко ниска цена за тях има животът на палестинците илюстрира присъдата на израелски съд над израелски заселник. Той е бил глобен и осъден на обществено полезен труд няколко дни. Защо? Защото умъртвява 10-годишно палестинско дете по следния начин - събаря го на земята, стъпва с подкованата си обувка на врата му и го бие до смърт с дръжката на пистолета си. Равин от дясното крило сега открито и най-безочливо заявява, че животът на един евреин е много по-ценен от живота на някакъв си неверник (гоя). Президент Буш, приемам, че, може би, по-голяма част от наивните американци настояват всеки да нарича палестинските камикадзе “убийци”. Аз няма да ги наричам така. Те са мъченици. Тези млади палестинци вършат точно онова, което са вършили много млади хора по света през вековете - доброволно жертват живота си за свободата на Отечеството си. Ако ги наричат убийци, защото убиват цивилни ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНА, то тогава бащата на гоподин Буш е масов убиец. Неговата война и санкции са умъртвили десетки хиляди невинни мъже, жени и деца в Ирак. Буш-син очевидно планира да надмине баща си. Да си припомним филма “Непростен” - “ Синко, ние всички сме убийци”. Иронията тук е, че докато Буш неспирно крещи на Арафат да спре насилието, самият той отказва да сложи край на МНОГО ПО-ГОЛЯМОТО НАСИЛИЕ, упражнявано от Израел над палестинския народ. В случай, че не е забелязал, в окупираните територии измират практически ежедневно – да използвам любимата му фраза – невинни мъже, жени и деца в резултат на държавния тероризъм на Израел! Вместо да играе самооправдателни eзикови игри, Буш би трябвало да посвети енергията си за спиране на избиването на хора по света от когото и да било – включително и от нас. Той трябва ясно и недвусмислено да подкрепи борбата на палестинците за свобода. Този е единственият начин за гарантиране на сигурността на самите израилтянци. И трябва да се откаже от ужасяващата идея, според която убиването на хора по света може да се спре само с още по-мащабни избивания. |
| Йезуит, защо се взривяват палестинците? НЕКА СВЕТЪТ (и"Йезуит"!) УЗНАЕ ИСТИНАТА! Напоследък “Орландо Сентинел” публикува въпросник върху Близкия изток, в която международният статус на Израел като държава “над закона”, защитавана от Съединените щати, е добре очертан. Въпрос – Коя е единствената страна в Близкия изток, притежаваща атомно оръжие? Отговор – Израел. В. Коя е единствената страна в Близкия изток, която отказва да подпише договора за ограничаване на ядреното оръжие и отхвърля международните проверки? О. Израел. В. Коя страна в Близкия изток заграбва с военна сила територия на суверенни народи и продължава да ги окупира, независимо от резолюциите на ООН? О. Израел. В. Коя страна в Близкия изток непрекъснато нарушава международните граници на друга суверенна страна с военни самолети, артилерия и обстрел от морето? О. Израел. В. Кой съюзник на Съединените щати в Близкия изток години наред изпраща убийци в други страни, за да избиват политическите им врагове (практика, която с право се нарича “износ на тероризъм”)? О. Израел. В. В коя страна от Близкия изток военни офицери с висок ранг са признали публично, че са били екзекутирани военнопленници? О. Израел. В. Коя страна в Близкия изток отказва да подвежда под съдебна отговорност войници от армията си, признали, че са екзекутирали военнопленници? О. Израел. В. Коя страна в Близкия изток създава 762,000 бежанци и отказва да им разреши да се върнат в домовете, фермите и бизнеса си? О. Израел. В. Коя страна в Близкия изток отказва да изплати компенсации на хората, чиято земя, банкови сметки и бизнес е конфискувала? О. Израел. В. В коя страна в Близкия изток беше убит дипломат на ООН от висок ранг (Count Folke Bernadotte)? О. Израел. В. В коя страна от Близкия изток поръчалият това убийство стана впоследствие Премиер? О. Израел. В. Коя страна от Близкия изток взриви дипломатическа сграда на Съединените щати в Египет и нападна кораб на Съединените щати в международни води, избивайки 33 и ранявайки 177 моряци на Съединените щати? О. Израел. В. Коя страна от Близкия изток нае шпионин, Джонатан Полард (Jonathan Pollard), да открадне засекретени документи и да ги предаде на Съветския съюз? О. Израел. В. Коя страна първо отрече каквато и да било официална връзка с Полард, а после гласува, за да го направи свой гражданин, и непрекъснато изисква от Съединените щати да го освободи? О. Израел. В. Коя страна на планетата Земя разполага с второто по сила лоби в Съединените щати според последния преглед на списание “Форчън” на лобистите във Вашингтон? О. Израел. В. Коя страна от Близкия изток отказва да изпълни 69 резолюции на Съвета за сигурност на ООН и е защитена от още 29 благодарение на ветото на Съединените щати? О. Израел. В. Коя страна Съединените щати заплашват да бомбардират, защото “ резолюциите на Съвета за сигурност на ООН трябва да се изпълняват”? О. Ирак. Израел отказа да подпише Договора срещу разпространение на ядрените оръжия – върху други страни, които се осмелиха да направят същото, Съединените щати изляха порой от упреци и клевети. Но какво стана в този случай? Израел трябваше ли да понася такива – или други – дипломатически атаки за отказа да подпише? Според Алуф Бен (Aluf Ben) “ Щатският департамент публично подкрепи политиката на Израел по отношение на ядрените оръжия и изрази разбиране на аргументите на Израел, а именно, че националната му сигурност изисква да не подписва такива договори.” Алуф Бен спокойно уверява “ние ще продължим изцяло да поддържаме тази политика на Израел”. Източник – Orlando Sentinel, 11 юли 2001 година. Израелците булдозират 14 палестински къщи в бежански лагер в Газа. Съединените щати наричат този акт “провокативен”. Всъщност, става въпрос за военно престъпление. Всъщност, онова, което Израел прави с палестинците е правилно охарактеризирано от Международния червен кръст като военно престъпление, а от ООН – като “оскърбление на цивилизацията”. Но, заспали американци, внимавайте, подвеждат ви. Вие нямате представа какъв пробив за щатския департамент на Съединените щати е произнасянето дори и на най-мека критика на някое от безбройните жестокости на Израел. “Провокативен”. Уау. Golly Gee whiz. Старият Джордж Буш обеща да осигури лидерство и ето ти го истинското лидерство, наричащо едно военно престъпление “провокативно”. Това все пак е крачка напред в сравнение с Уорън Кристъфър. Когато той беше Държавен секретар, израелците си направиха удоволствието с една от периодичните си и безпричинни артилерийски атаки срещу села в Южен Ливан. Група от 100 ливански жени и деца търсят закрилата на лагер на ООН. Но това не ги спасява. Израелците обстрелват целенасочено и лагера, както се доказа от последвалото разследване на ООН. Всички жени и деца бяха убити заедно с миротворци на ООН Късове и части от плътта им с изтичаща от тях кръв висяха като гротескни украшения от разбитите сгради и взривените дървета. w-w-w . pbs . o-r-g / newshour / bb / middle _ east/ lebanon2 _ 4-18 h-t-m-l Знаете ли какво каза Кристъфър? “Съединените щати призовават и двете страни към въздържане.” Питам се как точно Кристъфър очаква разкъсаната плът на ливанските жени и деца да се въздържа. Може би смята, че не трябва да кърви така обилно. Тогава за пръв път се засрамих от факта, че съм американец и слушам как този студенокръвен международен адвокат с лице на плъх да игнорира една жестокост ръкава на скъпото му сако. Един ден американците ще се събудят и ще отхвърлят ционистката пропаганда, която ги приспива повече от 50 години и внезапно ще се почувстват като странници в непозната земя – използвам заглавието на един научно-фантастичен роман. Тогава най-сетне те ще прозрат простичката истина – Израелците изтикаха палестинците от собствената им страна и конфискуваха земите и богатствата им. Израелците отказаха да допуснат (и все още отказват!) връщането на палестинските бежанци , независимо от резолюциите на ООН, които настояваха за това. През 1967 година израелците нападнаха и превзеха Западния бряг, Газа и Източен Ерусалим. От тогава те управляват окупираните територии независимо от резолюциите на ООН срещу действията им. Също през 1967 год. Израел нападна в международни води кораба на Съединените щати “Либърти”, убивайки 34 и ранявайки 171 души, а въпреки това не се стигна до държавно разследване! Сега, след като преднамерено влачиха тъй-наречените “мирни преговори в продължение на десет години – как е възможно един прост въпрос “Кога ще се изтеглите от териториите, които окупирате незаконно?” да отнеме цели десет години? – драмата в Близкия изток наближава връхната си точка. Израелците пробваха метода на икономическото задушаване.Опитаха се да принудят палестинците да приемат разкъсана на анклави псевдострана. Избиваха децата им, убиваха лидерите им. Изкореняваха овощните им градини и отказваха на палестинците правото на пътуване. Между другото, къде сте вие, защитници на околната среда, когато Израел извършва екологични престъпления?Не знаете ли колко години са нужни на едно маслинено дърво да достигне зрялост и да започне да дава плод? Смятах, че ви боли за околната среда. О, извинявайте – не става въпрос за палестинската околна среда, нали? Грешката е моя. Следващата фаза, разбира се, е Израел да снеме просмуканите си с кръв ръкавици и директно да извърши едно супер клане в опит да прогони палестинците или да пречупи духа им. Това точно очакват палестинците. Те се подготвят вътрешно за него. Те знаят , че Израел е избрал точният политик, Ариел Шарон, който с желание ще го направи. Палестинците смятат, че ще могат да поемат удара. Ако от руините се надигнат оцелели и заявят на израелците “Вие можете да ни заровите тук, но не можете да ни прогоните от нашата страна!”, то тогава израелците ще се изправят пред един прост, но непреодолим факт – липса на идея как да продължат отсега-нататък, тоест, те нямат повече възможности за избор. И тогава те ще изритат Шарон и ще го заменят с някого, който най-сетне ще говори по същество. Ужасно е онова, през което преминават палестинците, а новият удар – когато дойде – ще бъде много по-ужасен. Както виждате, администрацията на Буш предпочита да остане на колене. По-голяма част от Конгреса дори се страхуват да направят и това. Те предпочитат да лежат по корем. Ако не можете да намерите в себе си смелостта да говорите срещу злото, финансирано с вашите данъци, то поне следете как палестинските деца и младежи ви показват ден след ден как истинските мъже и жени живеят и гинат с чест. |
| Йезуит, защо се взривяват палестинците? Генерал Kарл фон Хорн, главнокомандващ умиротворителните сили на ООН (UNTSO) в Палестина в края на 50-те и началото на 60-те години, в книгата си ”Войници на мира”(” Soldiering for peace”, изд. Cassell, London, 1966) …Израелската информационна служба беше много ефективна и цялата израелска преса, в тясно сътрудничество помежду си, създаваше една изкривенa и изродена версия на действителните събития. Това се разпространяваше от професионални експерти чрез всички възможни канали, както насочена към собствения народ, така и към техните симпатизанти и помагачи в Америка и останалия свят. Никога в живота ми иначе не бих повярвал, че истината може да се изкриви по такъв циничен и високопрофесионален начин… …Нашето основание за съществуването ни като умиротворители се градеше на обективност и безпристрастност. Точно тези качества обаче ни създаваха най-големи трудности. И това беше разбираемо. Постоянно чувах в откровените ни разговори с израелски офицери и служители как те открито отхвърляха идеята за обективност. Тяхното изрично констатиране -”Вие сте или с нас или против нас” обяснявaше защо аз бях за тях един непоправим ”против нас”, когато се опитвах да бъда напълно обективен. Бях виждал същото да се случва на други много пъти преди това, като започна от цялата редица мои предшественици до обикновения наблюдател по границата, които по време на службата си си навличаха гнева на арабите или израелците, точно защото тяхната безпристрастна версия се различаваше много от тази на двете страни. Още по-срамна беше израелската тенденциозност, когато моментално заклеймяваха обективността като антисемитизъм, един подходящ етикет, който можеше да се залепи на всеки войник на ООН, чийто безпристрастен доклад не натежаваше към страната на израелците. Понякога си навличахме също и гнева на арабите в нашите преговори с тях, но те никога не проявяваха такава непримиримост, която демонстрираха евреите. Арабите също можеха да ни създават трудности, да проявяват нетърпимост, да бъдат понякога съвсем невъзможни, но техните правила на поведение стояха на едно безкрайно по-високо и по-цивилизовано ниво(от това на израелците). Мисля, че ние всички в UNTSO бяхме стигнали до този извод. Странното беше, че едва ли имаше един-единствен между нас, който да не беше дошъл в Божи Гроб с най-положителни чувства и съчувствие спрямо израелците и техните амбниции за развитието на страната им. Никога в живота ми не съм срещал една нация, която с такава невероятна способност превърна благоразположението към себе си в разочарование и често в чисто отвращение.Изглеждаше ни като че ли държавата Израел беше обхваната от демон, който можеше да превърне всеки потенциален приятел във враг. Сигурен съм, че ще бъда злобно нападан за това, че пиша тези мои впечатления толкова откровено, но за съжаление те отговарят на истината. Ние, които се отправихме към Израел, знаехме много малко за арабите, но доста за евреите и техните големи страдания през Втората световна война. Никога не съм бил и не съм антисемит. Винаги, още от детските ми години, съм имал евреи сред най-близките ми приятели. Имам добри приятели също и в Израел, прекрасни семейства, които ме подкрепяха и ме посрещаха добре в техните домове, даже когато бойкотът против мен беше в апогея си. Голяма част от нашия персонал също имаха близки приятели в новата държава, далеч от преди да дойдат в Ерусалим, и рядко членове от една организация, а това беше наистина една интернационална такава, са започвали работата си с такова благоразположение към една държава, създадена след толкова ужасни страдания. Къде сгрешихме? Винаги разговарях с членове на щаба за това, когато някой завършваше службата си. Винаги се повтаряше една и съща история. Почти всички бяха дошли с честни намерения да подпомагат двете страни, но с едно особено и съзнателно благоразположение към народа на ”бедния, малък Израел”. След 2 или 3 години ежедневни контакти със служители, войници и обиновени хора от двете страни, ставаше една забележителна промяна в отношението. За мен беше тъжен, но многозначителен факт, че когато ги питах кои са били техните най-неприятни преживявания по време на службата им в UNTSO, техният отговор беше винаги един и същ - ”Постоянното коварство и измами на израелците”… ---- |
| Йезуит, прочети какво мисли професор Чомски по въпроса, белким ти се отворят очите! САЩ – Израел – Палестина Ноам ЧОМСКИ Преди година социологът Барух Кимерлинг от Хебрю Юнивърсити изтъкна - “Страховете ни се превърнаха във факт.” Евреи и палестинци слизат до нивото на изпълнена с предразсъдъци омраза… Войната се превръща в съдба, жестока, КОЛОНИЗИРАЩА война.” Когато тази година Израел нахлу в лагерите с бежанци, колегата му, Зеев Щернхел, писа - “В колонизиращия Израел… човешкият живот е евтин.” Правителството на Израел “вече говори с открито безсрамие за война, когато истината е, че то провежда колонизираща политика, напомняща поставянето на бедните квартали, населени с негри в Южна Африка под властта на белите по време на апартейда.” И в двата случая се подчертава очевидното - няма симетрия между двете етнически групи, сриващи се до нивото на племенна омраза. Конфликтът понастоящем е концентриран в териториите, ПОД ЖЕСТОКА ВОЕННА ОКУПАЦИЯ в продължение вече на 35 години. Окупаторът е една от основните военни сили, действащ с масираната военна, икономическа и дипломатическа подкрепа на глобалната суперсила. Жертвите му са самотни и безпомощни, едва преживяващи, струпани в мизерни лагери, а в момента понасящи на гърба си и изстрадващи още по-суров терор от вид, напомнящ за “жестоките колонизиращи войни” и опитващи се да отвърнат на жестокото изтребване по същия начин. "Мирният процес" в Осло промени модалността на ОКУПАЦИЯТА, но не и основната концепция. Малко преди да се присъедини към правителството на Ехуд Барак, историкът Шломо Бен-Ами писа - "Споразумението от Осло е основано на неоколониална база, върху живот в зависимост на единия от другия за вечни времена." Скоро същият стана архитект на предложението на Съединените щати и Израел в Кемп Дейвид през лятото на 2000 год., което ПЛЪТНО СЕ ПРИДЪРЖАШЕ КЪМ СЪЩАТА БАЗА. Предложенията в Осло и Кемп Дейвид бяха обсипани с хвалби от коментаторите на Съединените щати, а палестинците и техният зъл лидер бяха обвинени за провала им и последвалото насилие. Но това е нагла ИЗМАМА, както писа Кимеринг и други сериозни коментатори. Вярно, двойката Клинтън-Барак направи няколко стъпки към решение в стил “Бантустан”. Малко преди Кемп Дейвид, палестинците от Западния бряг бяха ЗАТВОРЕНИ в около 200 разпръснати райони и двойката Клинтън-Барак се записа в историята с предложеното “подобрение” – консолидиране на три анклава (нещо като разширени концлагери с малко по-свободен режим!) под контрол на Израел, фактически разделени един от друг и от четвъртия анклав, Източен Ерусалим, центърът на палестинския живот и на комуникациите в района. Не беше изчистено положението с петия кантон, Газа, с изключение на това, че населението там фактически също беше превърнато в затворници (концлагеристи). Разбираемо е защо не могат да се намерят карти в официалните медии на Съединените щати, както и каквито и да било подробности за двете предложения. Никой не може сериозно да се съмнява, че ролята на Съединените щати ще продължи да бъде от решаващо значение. Следователно от критично значение е да се разбере каква е била тази роля досега и как се е възприемала отвътре, от самите американци. Версията на “гълъбите” (американските сенатори за мирно уреждане на проблема) – така, както са представени от редактора на “Ню Йорк Таймс” от 7 април т.г. – хвалят речта на президента - тя била “откривала нови възможности”, демонстрирала “ново оценка” на проблема. Първият съществен елемент на речта е “незабавно прекратяване на палестинския тероризъм”. Малко по-късно идва “замразяване, а после изтегляне на еврейските поселища и договаряне на нови граници”, за да се приключи с окупацията и се допусне установяване на палестинска държава. Ако палестинския терор се прекрати, израелците ще бъдат окуражени (подтикнати) да погледнат по-сериозно на “историческото предложение на Арабската лига за пълен мир и признаване в замяна на изтегляне на Израел от окупираните територии”. Но първо палестинските лидери трябва да покажат на света, че те са “легитимни дипломатически партньори”. Реалният свят е много отдалечен от това самообслужващо представяне – всъщност, преписано от 80-те години, когато Израел и Съединените щати отчаяно се опитваха да избегнат предложенията за преговори на Палестинската организация за освобождение (ПОС) и политическо решение, придържайки се плътно към позицията против преговори с ПОС, против “допълнителна палестинска държава…” (Вече имало палестинска държава – Йордания) и никаква промяна в статуса на Юдея, Самария и Газа освен в съгласие с основните насоки на израелското правителство. (Има се предвид коалиционният план на Перес-Шамир от май 1989 година, подкрепен от Буш Първи в плана “Бейкър” от декември 1989 година.) Нищо от това не бе публикувано или коментирано в официалните медии на Съединението щати, но за сметка на този нелицеприятен факт в същите медии изобилстваха коментарии, осъждащи палестинците за терористичните акции в Израел, които подкопават хуманните усилия на Съединените щати и съюзници. В истинския свят първата и най-сериозна бариера на “новото виждане” винаги е била и остава позицията на Съединените щати на едностранчива подкрепа на Израел. В “историческото предложение” на Арабската лига няма почти нищо ново. То повтаря основните условия на Резолюцията на Съвета за сигурност към ООН от януари 1976 година, подкрепена буквално от целия свят, включително и от арабските държави, Палестинската организация за освобождение, Европа, Съветския блок – фактически, от всички от значение. Израел се противопостави на тази резолюция, а Съединените щати й наложиха вето, изритвайки я по този начин в архивите на историята. Резолюцията от 1076 година призоваваше за политическо решение на конфликта на базата на международно-признати граници “ със съответните разпореждания и спогодби…които да гарантират… суверенитета, териториалния интегритет и политическата независимост на всички държави в района и тяхното право да живеят в мир на базата на сигурни и признати граници”. Всъщност тази резолюция е равностойна на резолюция 242 на ООН (както официално е тълкувана и от Съединените щати), която само е разширена с по-ясното изискване за създаване на палестинска държава. Подобни инициативи от арабските държави, Палестинската организация за освобождение и Европа оттогава досега бяха неотменно блокирани от Съединените щати и в по-голяма част от случаите, нефигуриращи в публичните коментари на официалните медии. Политиката на отхвърляне от страна на Съединените щати може да се проследи назад до февруари 1971 година, когато египетският Президент Садат предложи на Израел пълен мирен договор срещу изтеглянето му от египетската територия, присвоена през 1967 година. В предложението за мир изобщо не се споменаваше за палестинска държава или за съдбата на другите окупирани територии. Лейбъристкото правителство на Израел определи предложението на Садат като оригинално, но го отхвърли, тъй като намерението му беше да разшири еврейските поселища до североизточен Синай. Много скоро то пристъпи към осъществяване на намеренията си, налагайки се с изключителна бруталност, предизвикала войната от 1973 година. Израел и Съединените щати разбраха, че мирът е възможен само ако е в хармония с официалната политика на Щатите. Но докато лидерът на израелската Лейбъристка партия, Езер Вайцман (станал по-късно президент), заяви, че крайният резултат от това предложение няма да разреши на Израел “да съществува в съответствие с мащаба, духа и качеството, които сега въплътява”, израелският коментатор Амос Елон писа, че Садат е предизвикал “паника” в политическото ръководство на Израел, обявявайки съгласие да подпише “мирно споразумение с Израел и да се съобразява с независимостта и суверенитета на Израел в сигурни и признати граници”. Кисинджър успя да блокира мира, пускайки в действие личното си предпочитание за онова, което той нарече “патово положение”, а именно - никакви преговори, само сила. Предложенията за мир на Йордания също бяха отхвърлени. Оттогава официално Съединените щати се придържаха външно към международния консенсус за оттегляне от окупираните територии – докато Клинтън дойде на власт. Той ефективно отмени резолюциите на ООН и изискването за съобразяване с международните норми. На практика обаче, политиката на Съединените щати по отношение на Близкия изток следваше насоките на Кисинджър – тоест, приемаше настояването за преговори само в краен случай (както Кисинджър се принуди да направи след войната от 1973 година - за която носи голяма част от основната отговорност - при условията , оповестени от Бен Ами). Плановете за палестинците следваха насоките, формулирани от Моше Даян, един от лидерите на израелската Лейбъристка партия с известни симпатии към съдбата на палестинците. Той посъветва кабинета Израел да разясни на бежанците следното - “Ние нямаме решение на проблема, вие ще продължавате да живеете като кучета, и ако някои напускат, ние ще преценим докъде ще доведе този процес”. Предизвикан, той отговаря с цитат от Бен Гурион - “ който пристъпи към ционисткия проблем от морална гледна точка, не е ционист”. Моше Даян би могъл също да цитира и Хаим Вайцман, според който съдбата на “няколкото стотици негри” в еврейската Родина “не е от значение”. Не е учудващо, че водещият принцип на окупацията е постоянно и деградиращо унижение, разнообразявано с мъчения, терор, унищожение на собственост, изселване, и подкрепа на еврейските поселища, както и отнемане на критични, животоподдържащи ресурси – например, вода. Разбира се, този вид политика изисква решителна подкрепа от страна на Съединените щати, която обхвана и годините на Клинтън-Барак. “Правителството на Барак завещава на това на Шарон изненадващо наследство”, докладва израелската преса по време на преминаването на властта от едното правителство на другото. “Изненадващото наследство” се състои в най-големия брой къщи на еврейски заселници в териториите от времето, когато Ариел Шарон беше Министър на строителството и заселването през 1992 година преди споразумението в Осло”. Средствата за това разгърнато строителство на чужда територия се осигуряват от американския данъкоплатец, приспан с лъжливи приказки за “визиите” и “великодушието” на лидерите на Съединените щати, спъвани от терористи като Арафат, който предаде “нашето доверие”… може би отчасти и от някои израелски екстремисти, което реагират неадекватно на престъпленията на палестинците. Как трябва да действа Арафат, за да спечели отново нашето доверие се обяснява накратко от Едуард Уокър, официален правителствен представител, отговорен за Близкия изток при Клинтън. Непочтеният Арафат трябва да обяви ясно и точно следното - “Ние поставяме бъдещето и съдбата си в ръцете на Съединените щати”. Точно това поведе кампанията за подкопаване на правата на палестинците в продължение на трийсет години. По-сериозните коментатори признават, че “историческото предложение” в основната си част повтаря плана Сауди Фахт от 1981 година – подкопан, както обикновено се твърди, от отказа на арабите да приемат съществуването на Израел. Отново фактите нямат нищо общо с тази измислица. Планът от 1981 година беше подкопан от реакцията на Израел, определена дори от официалните израелски медии като “истерична”. Шимон Перес предупреди, че планът “Фахд” (Fahd) “заплашва самото съществуване на Израел”. Президентът Хаим Нерцог заяви, че “действителният автор” на този план била Палестинската организация за освобождение и че този план е дори по-краен от Резолюцията на Съвета за сигурност към ООН от януари 1976 година, която също била “подготвена от” Палестинската организация за освобождение, когато той бил представител на Израел в ООН. Тези твърдения едва ли отговарят на истината (въпреки че Палестинската организация за освобождение публично подкрепи и двата плана). Изявления от този тип обаче доказват отчаяния страх на част от израелските “умерени” политици от евентуално достигане до политическо решение с непрекъснатата и решителна подкрепа на Съединените щати. В такъв случай основният проблем както в миналото, така и сега е Вашингтон, който упорито поддържа през годините отказа на Израел от политическо решение в условията на широк международен консенсус, повторен отново в “историческото предложение на Арабската лига”. Настоящите леки отклонения в познатата от години политика на Съединените щати за Близкия изток, политика, базирана на отхвърляне на политическо решение на кризата, са тактически и засега минимални. Тъй като са заплашени плановете за нападение на Ирак, Съединените щати допуснаха минаването на резолюция на ООН, призоваваща Израел да се изтегли “незабавно” от новоокупираните територии – значението на “незабавно във случая е “толкова скоро, колкото е възможно”, както го обясни държавният секретар Колин Пауъл. Палестинският тероризъм трябва да се прекрати “веднага”, но много по-крайният тероризъм на Израел, провеждан в продължение вече на 35 години, може да продължи още известно – неопределено – време. Израел веднага ескалира агресията, което се посреща от Пауъл с изявлението - “Доволен съм, че министър-председателят (на Израел) ускорява операциите си”. Голямо е подозрението, че пристигането на Пауъл в Израел се забавя нарочно, за да се даде възможност на Министър-председателя да “ускорява операциите” според вижданията си. Позицията на Съединените щати може отново да претърпи някаква козметична промяна – пак поради тактически причини. Съединените щати позволиха преминаване и на още една резолюция на ООН, призоваваща за”визия” за палестинска държава. Този жест, посрещнат с похвали, не достигна нивото на Южна Африка преди 40 години, когато режимът на апартейд там действително приложи на практика своята “визия” за щати, управлявани от местните негри; щатите се оказаха поне жизнеспособни, а бяха и легитимни. Тази идея като форма на неоколониална зависимост беше предвидена от Съединените щати и Израел и за окупираните палестински територии. Междувременно Съединените щати продължават да “ескалират терора” – възползвам се от думите на Президента – като осигуряват Израел със средства за терор и разрушения, включвайки нова доставка на най-модернизирани хеликоптери от арсенала си. (Робърт Фиск, “Индипендънт”, 7 април). Такива са стандартните реакции на жестокостите, извършвани от един клиентелистки режим. Ще цитирам многозначителен пример. В първите дни на настоящата Интифада Израел използва хеликоптери на Съединените щати, за да атакува цивилни обекти, избивайки 10 палестинци и ранявайки 35 – едва ли някой ще приеме шаблонното оправдание, включващо изтърканата от употреба дума “самозащитата”. Клинтън реагира с предложение за споразумение за ”най-голямата покупка на военни хеликоптери от Израелските въздушни сили през последното десетилетие”. (“Ха'арец”, 3 октомври, 2001 година). Покупката включваше и резервни части за атакуващите хеликоптери “Апачи”. Пресата помогна, като отказа да оповести фактите в публичното пространство. Няколко седмици по-късно Израел започна да използва хеликоптерите на Съединените щати за избиване на неудобни палестински лидери. Едно от първите действия на администрацията на Буш беше да изпрати хеликоптери “Апачи Лонгбау”, най-смъртоносните атакуващи хеликоптери, налични в момента. Този акт бе съобщен накратко в дъното на страницата за новини в бизнеса. Обвързването на Вашингтон с “ескалиране на терор” беше илюстрирано отново през декември, когато Съединените щати отхвърлиха с вето Резолюция на Съвета за Сигурност към ООН, призоваваща към прилагане на плана “Мичъл” и изпращане на международни наблюдатели, за да контролират намаление на насилието - най-ефективният, общопризнат метод за тази цел. По отношение на Близкия изток този призив е рутинно отхвърлян от Израел и редовно блокиран от Съединените щати. Отхвърлянето с вето стана по време на период на относително спокойствие от 21 дни – което означава, че по това време беше убит само един израелски войник и бяха проведени 16 нахлувания на израелската армия в райони под палестински контрол (Греъм Ъшър, “Мидл Ийст Интърнашънъл” от 25 януари 2002 година). Десет дни преди ветото Съединените щати бойкотираха - и по този начин провалиха – международна конференция в Женева, която още веднъж подчерта, че Четвъртата Женевска конвенция е валидна и за окупираните територии в Близкия изток. Това означава, че буквално всичко, вършено от Съединените щати и Израел там, представлява “сериозно нарушение” или “военно престъпление”, казано по-простичко. Конференцията изрично декларира, че финансираните от Съединените щати израелски поселища са незаконни и осъди практиката на “преднамерено избиване, подлагане на измъчване, незаконно депортиране и присвояване на собственост… провеждана безразборно в грубо нарушение на закона”. Като договаряща страна на високо ниво Съединените щати са задължени от официален договор да преследват извършителите на подобни престъпления, дори и ако сред тези извършители е собственото им правителство. Всичко това премина в пълна тишина. Съединените щати не са се оттеглили нито от официалното признание за приложимостта на Женевската конвенция в окупираните от Израел територии, нито от заявеното от тях осъждане на нарушенията на Израел, “окупиращата сила” (потвърдено от Джордж Буш Първи, когато той беше представител на Съединените щати в ООН). През октомври 200 година Съветът за сигурност потвърди консенсуса по този въпрос, “призовавайки Израел, окупиращата сила, да съблюдава съвестно законните си задължения според Четвъртата Женевска конвенция”. Този текст беше гласуван с 14 на 0 гласа. Клинтън се въздържа, очевидно нежелаещ да спре с вето един от съществените принципи на международния хуманитарен закон, особено в светлината на обстоятелствата, при които той влезе в сила., а именно, да криминализира формално престъпленията на нацистите. Всичко това обаче също беше бързо препратено в най-тъмното и отдалечено чекмедже на паметта – още един принос към “ескалирането на терора”. Докато не се допусне дискутирането на такива въпроси и последствията от тях не се разберат, безцелно е да призоваваме за “ангажиране на Съединените щати в мирния процес” и перспективите за евентуално истински конструктивно действие ще останат мрачни и отдалечени. |
| Йезуит, ето ти поема на един, написана преди да се взриви! ПОСЛЕДНИЯТ ХИМН Абдел Разак Такрити Когато се унасям във вечния си сън, аз пея последния си химн за тебе отправяйки молитви към божеството на изтерзаната любов. Аз пея през болката, повръщането и приближаващия вечен Мрак. Ти си единствената радост в живота от страдание, което никога не свършва, единствена утеха на душа, потъпкана и смазана. Когато се унасям във вечния си сън, аз мисля си за десетте си братя и сестри. и чувствам майка си прегърнала студения ми труп, и виждам аз баща си, носещ на раменете си ковчега ми, приятелите вечни от лагера ридаещи, и моята Родина, за кой ли път свидетел на гневната процесия. Когато се унасям във вечния си сън, аз ти запявам моя химн, във тези няколко секунди аз изживявам всеки безценен миг от нашия живот. Тайните наши, целувките наши, прегръдките, нашите мечти, тъй сладки, макар светът около нас суров да бе! Помниш ли още, как сладки бяха те? Щастлив и розов свят си бяхме нарисували, закътани в уютната си стряха следяхме ний живота и смъртта. От там видяхме как млади души без бъдеще играеха на улицата, видяхме пушките, войниците, бронирани коли. Видяхме мечтите как разстрелват и надеждите измамват и аз ти обещах да не възставам срещу мракобесието. Ний двамата обичахме страната си, но се бояхме от смъртта. Когато се унасям във вечния си сън припомням си, как се възправих аз срещу подтисника. Макар че бях ти се заклел, не можех звяра вече да търпя който живота ни тероризираше. Не можех да не се съпротивлявам на тиранията, която наложил бе над нас и своя пъклен свят. Във този свят, мечтите ни зариваха с булдозери ведно със домовете ни. Надеждите ни смазваха, обсаждаха ни със страдание черно. Уви, душите ни погубени, изтръгнати от корен са. За съкрушените надежди попитай ти баща ми. Попитай ти работника, строящ за тези чужденци, колонии на свойта собствена земя хранилница! Попитай за мъките на братовчедка ми, с отнета младост, жестоко изнасилена във Сабра от банда зверове в човешки образ. Попитай за нашите изкоренени маслинови дървета, завинаги изтрити от лицето на земята! Аз смело се изправих срещу насилника, но страх ме беше. Аз знаех, че рискувам да напусна този свят. Зад мен оставях страдания и скръб, целувките на мама и нашата любов, и нашите мечти. Аз се страхувах да загубя всичко туй, да, моя любов. Аз се страхувах. Но какъв живот е животът без борба? Каква надежда имаш, ако не си я извоюваш? Със моя камък изправих се срещу убиец мощен и загивам. Не ще да видя повече очите ти със цвят на мед в тази земя на портокали и маслини, Не ще да пия повече от виното на сладките ти устни. Когато се унасям във вечния си сън, аз ти запявам последния си химн. Като се приближавам към ледената тъмнина отправям молитва на надежда към тебе, божество на любовта. Един ден сърцата ни отново да се слеят в свят по-добър там горе! Превод - Приятел на Арабската Поезия април 2002 год. |
| Йезуит, въпрос с повишена труднасот за теб - за какво са се борили, убивали, умирали българските хайдути и революционери, бе, нещастнико? |
| Йезуит и Room, дайте предложение как палестинците да защитават себе си, семействата си, домовете си, ЗЕМЯТА СИ от израелските танкове - бомби - мародерстващата садистична армия на Израел? |