Свет чужой славы
Добави мнение Мнения:6
| Память о Великой Победе Российское государство цинично превращает в орудие присяги на верность политике современных правителей 9 мая 1945 года был Великий Всенародный Праздник. Кончилась война. Живые оплакивали павших. Никто и никогда не сможет описать ужасов той войны. Меру этого ужаса понимали миллионы погибших все последние мучительные годы, месяцы, дни, часы, минуты их жизни. Эти страдания могли описать только они сами. Не опишут. Счастье 1945 года – это счастье человека, выжившего в аду. И то, что это был ад, понимали все выжившие. Выходным днём 9 мая пробыл только 4 раза – до 1948 года, потом снова стал рабочим. Власти, в первую очередь Сталин, боялись народной памяти о войне. Боялись, потому что знали: переживший войну народ знает правду. В том числе правду о том, кто и как победил на войне. Кто и как заплатил за Победу. Окопная правда была выше правды государства. Эту правду знали десятки миллионов людей. Они умирали каждый год, многими тысячами. Они – свидетели – уносили с собой свои безыскусные свидетельства правды. Выходной день был возвращен 9 мая только в 1965 году, на 20-летие Победы. В 1967 году был зажжён Вечный огонь над Могилой Неизвестного Солдата у Кремлевской стены. Закадровый текст телевизионной «Минуты Молчания» меняли несколько раз. Самый первый был написан как молитва. Но советское государство, меняя ритуал, не переиначило смысл Дня Победы как Дня Памяти Павших, Дня Славы и Скорби. Миллионы участников и свидетелей войны не дали бы этого сделать. Ни одну войну после 1945 года СССР не вёл именем Великой Отечественной войны. Прикрылось Великой Отечественной войной Российское государство, когда выяснилось, что собственной славы и чести у него недостаточно. И решило воспользоваться славой и честью предшествующего поколения. На место участников Великой Отечественной войны, на место всех воевавших и страдавших народов СССР Российское государство поставило себя. И не абстрактно себя, а вполне конкретных первых лиц нынешнего государства. Для единственной цели – оправдать их современную недостойную политику, в том числе политику вражды, политику войны. Российское государство решило украсть смысл Дня Победы и подменить его другим смыслом – лживым и бесчестным. Российское государство решило стать участником Великой Отечественной войны – десятилетия спустя, когда в руководстве страны не осталось ни одного фронтовика. На поля современных горячих и холодных войн Российское государство решило положить Великую Победу. Её символы, знаки, славу. Линия фронта этих новых войн никак не совпадает с линиями фронтов Великой Отечественной войны, Второй мировой войны. Теперь фронт борьбы Российского государства с «фашизмом» проходит на бескрайних полях внешнеполитических афер государства, в том числе кровавых афер. Российское государство нагло поставило знак равенства между Великой Отечественной войной и преступными войнами XXI века, которые само же и начало. Российское государство пытается прикрыть и оправдать свои преступления Великой Победой народа 1945 года. В государственной системе России и около поселились гопники, ведущие и обслуживающие совсем другие войны, с необычайной легкостью бросающиеся словом «фашизм». Оппоненты Российской Федерации в любых политических конфликтах теперь называются «фашистами». Тот, кто не согласен с политикой Российской Федерации в международной сфере, теперь называется «фашистом». Союзники СССР в борьбе с фашизмом, вместе с нашей страной, вместе с нашим народом выстрадавшие Великую Победу и принесшие на алтарь свои жертвы, теперь называются «фашистами». Тот, кто выступает за мир против войны, если эту войну ведет Российская Федерация, теперь называется «фашистом». Только потому, что человек не согласен с подходами Российской Федерации к вопросам войны и мира, с её политическими и военными авантюрами. Белое и чёрное, цвета и знаки поменялись местами. Победу народа, политую кровью и слезами, вызвали служить на политическую потребу дня. Мобилизовали, переодели в другую форму и отправили на новый фронт. Символы истории меняют свой изначальный смысл. Георгиевская лента – огонь и дым войны – лента скорби и славы, лента воинских орденов и медалей, превращена из высшего знака воинской доблести в политический флажок, маркер современных политических войн. Её используют люди, ни дня не проведшие не только на фронте, но и просто в армии. Не рисковавшие жизнью, не проливавшие кровь. Дошло до шарфов и бантов с символикой георгиевской ленты. Скоро появятся, наверно, галстуки и бог знает что ещё. Празднование Дня Победы на глазах становится днём славы невоевавших. Ещё хуже – празднование Дня Победы становится поводом для международных провокаций. Ленту честной солдатской славы сделали политическим знаком незаконных вооруженных формирований, ведущих незаконную войну. Группу гопников-провокаторов на мотоциклах приличное государство не захотело видеть на своей территории – и тут же это государство МИД России обвиняет в «глумлении над памятью павших в Великой Отечественной войне». Где ветераны Великой Отечественной войны – и где эта «поехавшая» на политическом цинизме гопота, прикормленная прислуга нынешней власти? Какое они имеют отношение друг к другу? Это – не солдаты одной армии. Прах и славу павших, последние года жизни живых участников войны возненавидевшее окружающий мир Российское государство решило поднять на щит своей борьбы со всеми несогласными с ним. Российское государство вывалилось из истории, вырвало из неё самый святой, политый кровью народа, кусок и размахивает им, требуя признания любых своих действий именем Великой Победы. Вот это и называется предательством и глумлением. У этого государства нет своих святых, только грешники. И святых решили украсть у другого поколения. У тех, кто сраму не имут. У тех, кто уже не может защитить себя, своё имя и славу. Это – политическая оккупация Памяти. Но такая циничная эксплуатация истории – это ещё и очень опасное для всего народа действие. День Победы – это часть кода народа, часть его самоидентификации. Перекодирование Дня Победы – это сильный удар по сознанию народа, целью которого является подмена не только символов, но и самого сознания, мировосприятия, системы ценностей современного человека. Российскому государству нужны солдаты на его новых войнах, нужна армия, не знающая правды истории. Такой армией Российское государство хочет сделать ныне живущий российский народ, послать его на новые войны. Для оправдания этих войн нужно очень сильное основание – основание, лежащее даже за рамками рационального, основание, затрагивающее самые основы народного сознания, сам его первообраз. Такое основание Российское государство нашло в народной памяти о Великой Отечественной войне, о Великой Победе. Памятью народа о Великой Отечественной войне и Великой Победе Российское государство решило воспользоваться в своих нынешних политических целях. У народа решили украсть память и подменить её фальшивыми политическими лозунгами, присягой на верность не Родине, а Путину. По существу – это попытка подмены народа. Это – моральное преступление, не имеющее срока давности. Чтобы сохранить себя, чтобы остаться народом, чтобы не предать павших и живых, народ должен сопротивляться этой политической чуме. День Победы, Память о павших, Скорбь и Слава Великой Отечественной войны неприкосновенны. Попытки использовать их для оправдания современной политики отражают ту бездну, в которую падает утратившее мораль и честь государство. Построить новое государство на месте рухнувшего возможно. А память можно только сохранить. Родник Великой Победы важно сохранить чистым. В нём – жизненная сила народа, которая нужна, чтобы пережить и выжить. Лев Шлосберг http://gubernia.pskovregion.org/number_739/02.php |
| Адаш, не ти ли писна от препостване на глупости, манипулации и откровени тъпни? Да беше казал нещо свое - все ще е по-добро от тоя скрап, дето го сипеш... Или при вас за собствен акъл не плащат? ---------------------- Сайтът на Генек |
Оппоненты Российской Федерации в любых политических конфликтах теперь называются «фашистами». Тот, кто не согласен с политикой Российской Федерации в международной сфере, теперь называется «фашистом». Союзники СССР в борьбе с фашизмом, вместе с нашей страной, вместе с нашим народом выстрадавшие Великую Победу и принесшие на алтарь свои жертвы, теперь называются «фашистами».  |
За да научите историята на Втората световна, трябва да преборите своя мързел и да търсите документи Автор: Олег-Сандро Панфилов Превод от руски: Павел Николов Извинете ме за патетичното заглавие, но то не е предназначено за изследователите, а за обикновените хора, които сега търсят истината за Втората световна война. Веднъж чух случайно един руски историк да казва, че „ няма да знаем истината за войната дотогава, докато съдим за нея по мемоарите, а не по документите“. През цялото съветско време пропагандата се стараеше да скрие неприятните документи и да премълчи тези факти, които биха предизвикали у хората много въпроси. Например къде от улиците на градовете и селата са отишли стотиците хиляди инвалиди. Или защо генералите и офицерите си живееха охолно, а преминалите през войната войници и до ден днешен се тъпчат или в комуналки, или в едностайни „хрушчовки“. В началото на 90-те години ми провървя да разговарям няколко часа с Виктор Астафиев, който беше дошъл да види свои роднини в Душанбе. Той току-що беше започнал да работи над своя последен роман, който беше нарекъл „Проклети и убити“. Повечето епизоди в тази книга са от личния му фронтови живот. Често писателите разказват по-добре, отколкото се чете текстът им. Виктор Петрович бавно, правейки паузи, разказваше как е вървял по заледените трупове но своите другари, които загинали преди отстъплението. Отново и отново ги изпращали в атака: те губели хора, отстъпвали, снегът и студът покривали телата с ледена корица, по която отново ги карали да настъпват. Той вървял по ледената корица и виждал лицата на своите загинали приятели. Нищо подобно не бях чувал по-рано – нито по съветската телевизия, нито в киното. Тогава разбрах, че трябва да търся истината за войната сам. Израснал съм през тези години, когато съветската телевизия разказваше за войната така, че човек изобщо не можеше да разбере – защо мъжествените войници са отстъпвали две и нещо години? Показваха ни филми, в които немците приличаха на идиоти и отново се появяваше въпрос – защо тези кресливи и дребни човечета са гонили непобедимата съветска армия чак до Волга? И защо на плакатите, в учебниците и в киното „коварните врагове“ изглеждаха като клоуни, а съветските хора всяка минута вършеха подвизи – хвърляха се с гранати срещу картечниците, взривяваха толкова много танкове, колкото едва ли би могла да произвежда промишлеността на хитлеристка Германия? А партизанските отряди? А „Млада гвардия“? А накрая Щирлиц, Максим Максимович? Лъжеха ни и ние вярвахме. Така трябваше, така беше по-спокойно. Само малцина се опитваха да разберат откъде дядо им има толкова златни часовници или откъде баба им е взела толкова килими, които периодично продава на битпазара – с елени, гълъбчета, ангели и алпийски езера. Ние все още мразехме немците и дразнехме моя съсед Артур, а неговите родители – поволжските немци Роза и Карл – плачеха тихо от безпомощност, докато не заминаха за Германия. Цялата страна се гордееше само с победата, с окичените с ордени и медали ветерани, почитайки ги и уважавайки ги само един път в годината – на 9 май. След това, разбира си, ги забравяха. Колегите на Макс Ото фон Щирлиц бяха първите немци, в чието лице съветските хора видяха умни, образовани и даже остроумни хора. Идеолозите от ЦК на КПСС разбраха, че е време да се свърши с омразата и да се убеди населението на СССР, че и немците са хора. Но нашият умен разузнавач Щирлиц все едно направи всичките за смях. Съветската власт вече не можеше да сдържа информацията, която се натрупваше сред населението: тихо, по кухните хората обсъждаха проблеми, за които през 50-60-те години даже да се помисли беше страшно и опасно – защо докараното от Германия оборудване вече не работи, защо немците искат да им връщаме културни ценности – значи сме ги откраднали, защо „мерцедесите“ са по-добри от „москвичите“. Народът стигаше до извода, който тогава се разпространяваше в неопасния жанр на вица, „защо победителите живеят по-лошо от победените“. За тези 70 години се появи само малко светлинка, когато беше открехнат леко военният архив, но и до ден днешен историците събират троха по троха историята на наистина неизвестната за мнозина война. През цялото това време хората се радваха на подвизите изключително според хвалебствените мемоари и произведенията на пропагандата. Този малък период на откровение завърши с идването на Путин и пропагандата се развихри с нова сила – сега 9 май стана едва ли не най-главният празник в безславната история на Русия. През 2005 година бяха измислени раираните лентички, които неизвестно защо се превърнаха в символ на Деня на победата. Моят дядо е загинал край Смоленск, край село Барабаново. Баба ми и майка ми знаеха, че е край Смоленск, но нищо повече. Те били „под окупация“, спомените на майка ми са на 5-6-годишно момиче – за немския шоколад, вкусен и ароматен. След това още десет години – вече без шоколад, когато съветската армия освободила воронежкото село. После – оживявали, радвали се на победата, на новите обещания за настъпването на „светло бъдеще“ и постоянно повтаряли мантрата „само да няма война“. Мама и сестра ѝ се редували да ходят на училище – имали едни обувки за двете. Мнозина живеели така с обещанията на поредните вождове, а сега – на Путин. Отново израства поколение, което изобщо не знае историята, хората вярват беззаветно на Путин, който ги лъже на поразия. Изобщо нямам желание да променям убежденията на някого. Винаги ни се иска да вярваме дълго в приказките и в красивите митове – защото е приятно, а да мислим ни мързи. А когото не го мързи, може да намери много документи, способни да преобърнат опияненото от пропагандата съзнание. Като начало потърсете снимки – това са истински документи, фиксиращи събитията, без да ги изкривяват и без да се намесват политическите възгледи на фотографа. Разгледайте например снимките, направени от немски войници в окупираните руски села, и ще видите не героите от „Свинарка и пастир“ с копринените рокли и изгладените сака, а най-обикновени руски селяни – с лапти, валенки, овчи шуби и рубашки. Долу-горе така, наистина – без лапти, но с омотани обувки на снимките изглеждат пленените съветски войници. Опитайте се сега да се замислите защо е изглеждала така армията. И какво е можело да направи населението на СССР, полугладно, облечено в парцали? Имало е щампи на разрешената пропаганда и е имало скрит от очите живот. Макар че не, за него са знаели, но не са говорели, опитвали се да вярват на пъстроцветните плакати, където съседът Васка не е алкохолик, а знатен механизатор. Всички вярвали в сплотеността на съветския народ, а милион и половина руски колаборационисти в немската армия днес не ни се струва мит. Да се разбере днес истината за войната не е трудно, необходими са само желание и смелост, в известен смисъл. Не физическа, а морална, смелостта на човек, затънал в съветската идеология, изградена върху лъжи, но желаещ да знае истинската история. Неотдавна ми се случи да споря за какво са загивали съветските хора. Веднага ще отбележа, че дядо ми лежи край Смоленск в братска могила до село Барабаново. За това научих от сайт, създаден с подкрепата на германския Бундесвер. Моята опонентка заяви, че са умирали „за Отечеството“. Наложи ми се да ѝ преразкажа накратко историята на СССР от 1917 до 1941 година – два пъти глад, отнел живота на 7-8 милиона души, няколко години гражданска война, това са още 15-16 милиона, репресиите – 4,5-4,8 милиона жертви, 18 милиона души стават жертва на така наречените трудови укази. Накрая, най-трагичната и абсолютно безполезна война с Финландия през 1939-1940 година, където намират смъртта си милион и половина съветски войници и офицери. Успявате ли да пресметнете милионите? И не се учудвайте, че на немските снимки виждате истинската Русия, не плакатната, а с лапти и валенки, с овчи шуби и мръсни рубашки, на тези, които събират мърша по пътя и я носят у дома, в къщата си с продънен покрив и порутена ограда. Как мислите, сочните лозунги за победата на марксизма-ленинизма дали са се добрали до тези села? През 30-те години в СССР селското население е било почти 70 процента. Путин има от какво да се страхува. Той е изпълнен със страх пред историята, която се опитва отново да пренапише и да лъже хората така, както са правели болшевиките преди 93 години. През всичкото това време са възпитани няколко поколения хора, възприемащи пропагандата ката истина, а истината като чужда пропаганда. Кремълските идеолози ще се стараят да удължат това време, ето защо и днешният празник ще се превърне в поредния празник на голямата лъжа. На вас ви остава само да търсите истината сами. Ако, разбира се, поискате. http://pavelnik.blogspot.com/2015/05/blog-post_7.html |
През всичкото това време са възпитани няколко поколения хора, възприемащи пропагандата ката истина, а истината като чужда пропаганда. Абсолютно точно... И това възпитание (по-скоро - дресура) се преодолява много трудно... |
Добави мнение Мнения:6