Добави мнение Мнения:14
| Mamka im gnystna palestinska arabska.Syrovo shte budete nakazani yrodi rezani. A sega, araboliybci praznoglavci zapochvaite da pliyete.Ot vashia internationalen bradski komynizam i chygdo liybie na vsichki im doide do gysha.    |
| Neobhodim e balans v prirodata.Do edin da se vzaimno iztrepat.Samo taka shte spja spokoino che nema da mi porobat mrusnite gadove rodinata. |
| Original Title: USA – Israel – Palestine By Noam CHOMSKY САЩ – Израел – Палестина Ноам ЧОМСКИ Преди година социологът Барух Кимерлинг от Хебрю Юнивърсити изтъкна: “Страховете ни се превърнаха във факт.” Евреи и палестинци слизат до нивото на изпълнена с предразсъдъци омраза… Войната се превръща в съдба, жестока, КОЛОНИЗИРАЩА война.” Когато тази година Израел нахлу в лагерите с бежанци, колегата му, Зеев Щернхел, писа: “В колонизиращия Израел… човешкият живот е евтин.” Правителството на Израел “вече говори с открито безсрамие за война, когато истината е, че то провежда колонизираща политика, напомняща поставянето на бедните квартали, населени с негри в Южна Африка под властта на белите по време на апартейда.” И в двата случая се подчертава очевидното: няма симетрия между двете етнически групи, сриващи се до нивото на племенна омраза. Конфликтът понастоящем е концентриран в териториите, ПОД ЖЕСТОКА ВОЕННА ОКУПАЦИЯ в продължение вече на 35 години. Окупаторът е една от основните военни сили, действащ с масираната военна, икономическа и дипломатическа подкрепа на глобалната суперсила. Жертвите му са самотни и безпомощни, едва преживяващи, струпани в мизерни лагери, а в момента понасящи на гърба си и изстрадващи още по-суров терор от вид, напомнящ за “жестоките колонизиращи войни” и опитващи се да отвърнат на жестокото изтребване по същия начин. "Мирният процес" в Осло промени модалността на ОКУПАЦИЯТА, но не и основната концепция. Малко преди да се присъедини към правителството на Ехуд Барак, историкът Шломо Бен-Ами писа: "Споразумението от Осло е основано на неоколониална база, върху живот в зависимост на единия от другия за вечни времена." Скоро същият стана архитект на предложението на Съединените щати и Израел в Кемп Дейвид през лятото на 2000 год., което ПЛЪТНО СЕ ПРИДЪРЖАШЕ КЪМ СЪЩАТА БАЗА. Предложенията в Осло и Кемп Дейвид бяха обсипани с хвалби от коментаторите на Съединените щати, а палестинците и техният зъл лидер бяха обвинени за провала им и последвалото насилие. Но това е нагла ИЗМАМА, както писа Кимеринг и други сериозни коментатори. Вярно, двойката Клинтън-Барак направи няколко стъпки към решение в стил “Бантустан”. Малко преди Кемп Дейвид, палестинците от Западния бряг бяха ЗАТВОРЕНИ в около 200 разпръснати райони и двойката Клинтън-Барак се записа в историята с предложеното “подобрение” – консолидиране на три анклава (нещо като разширени концлагери с малко по-свободен режим!) под контрол на Израел, фактически разделени един от друг и от четвъртия анклав, Източен Ерусалим, центърът на палестинския живот и на комуникациите в района. Не беше изчистено положението с петия кантон, Газа, с изключение на това, че населението там фактически също беше превърнато в затворници (концлагеристи). Разбираемо е защо не могат да се намерят карти в официалните медии на Съединените щати, както и каквито и да било подробности за двете предложения. Никой не може сериозно да се съмнява, че ролята на Съединените щати ще продължи да бъде от решаващо значение. Следователно от критично значение е да се разбере каква е била тази роля досега и как се е възприемала отвътре, от самите американци. Версията на “гълъбите” (американските сенатори за мирно уреждане на проблема) – така, както са представени от редактора на “Ню Йорк Таймс” от 7 април т.г. – хвалят речта на президента: тя била “откривала нови възможности”, демонстрирала “ново оценка” на проблема. Първият съществен елемент на речта е “незабавно прекратяване на палестинския тероризъм”. Малко по-късно идва “замразяване, а после изтегляне на еврейските поселища и договаряне на нови граници”, за да се приключи с окупацията и се допусне установяване на палестинска държава. Ако палестинския терор се прекрати, израелците ще бъдат окуражени (подтикнати) да погледнат по-сериозно на “историческото предложение на Арабската лига за пълен мир и признаване в замяна на изтегляне на Израел от окупираните територии”. Но първо палестинските лидери трябва да покажат на света, че те са “легитимни дипломатически партньори”. Реалният свят е много отдалечен от това самообслужващо представяне – всъщност, преписано от 80-те години, когато Израел и Съединените щати отчаяно се опитваха да избегнат предложенията за преговори на Палестинската организация за освобождение (ПОС) и политическо решение, придържайки се плътно към позицията против преговори с ПОС, против “допълнителна палестинска държава…” (Вече имало палестинска държава – Йордания) и никаква промяна в статуса на Юдея, Самария и Газа освен в съгласие с основните насоки на израелското правителство. (Има се предвид коалиционният план на Перес-Шамир от май 1989 година, подкрепен от Буш Първи в плана “Бейкър” от декември 1989 година.) Нищо от това не бе публикувано или коментирано в официалните медии на Съединението щати, но за сметка на този нелицеприятен факт в същите медии изобилстваха коментарии, осъждащи палестинците за терористичните акции в Израел, които подкопават хуманните усилия на Съединените щати и съюзници. В истинския свят първата и най-сериозна бариера на “новото виждане” винаги е била и остава позицията на Съединените щати на едностранчива подкрепа на Израел. В “историческото предложение” на Арабската лига няма почти нищо ново. То повтаря основните условия на Резолюцията на Съвета за сигурност към ООН от януари 1976 година, подкрепена буквално от целия свят, включително и от арабските държави, Палестинската организация за освобождение, Европа, Съветския блок – фактически, от всички от значение. Израел се противопостави на тази резолюция, а Съединените щати й наложиха вето, изритвайки я по този начин в архивите на историята. Резолюцията от 1076 година призоваваше за политическо решение на конфликта на базата на международно-признати граници “ със съответните разпореждания и спогодби…които да гарантират… суверенитета, териториалния интегритет и политическата независимост на всички държави в района и тяхното право да живеят в мир на базата на сигурни и признати граници”. Всъщност тази резолюция е равностойна на резолюция 242 на ООН (както официално е тълкувана и от Съединените щати), която само е разширена с по-ясното изискване за създаване на палестинска държава. Подобни инициативи от арабските държави, Палестинската организация за освобождение и Европа оттогава досега бяха неотменно блокирани от Съединените щати и в по-голяма част от случаите, нефигуриращи в публичните коментари на официалните медии. Политиката на отхвърляне от страна на Съединените щати може да се проследи назад до февруари 1971 година, когато египетският Президент Садат предложи на Израел пълен мирен договор срещу изтеглянето му от египетската територия, присвоена през 1967 година. В предложението за мир изобщо не се споменаваше за палестинска държава или за съдбата на другите окупирани територии. Лейбъристкото правителство на Израел определи предложението на Садат като оригинално, но го отхвърли, тъй като намерението му беше да разшири еврейските поселища до североизточен Синай. Много скоро то пристъпи към осъществяване на намеренията си, налагайки се с изключителна бруталност, предизвикала войната от 1973 година. Израел и Съединените щати разбраха, че мирът е възможен само ако е в хармония с официалната политика на Щатите. Но докато лидерът на израелската Лейбъристка партия, Езер Вайцман (станал по-късно президент), заяви, че крайният резултат от това предложение няма да разреши на Израел “да съществува в съответствие с мащаба, духа и качеството, които сега въплътява”, израелският коментатор Амос Елон писа, че Садат е предизвикал “паника” в политическото ръководство на Израел, обявявайки съгласие да подпише “мирно споразумение с Израел и да се съобразява с независимостта и суверенитета на Израел в сигурни и признати граници”. Кисинджър успя да блокира мира, пускайки в действие личното си предпочитание за онова, което той нарече “патово положение”, а именно: никакви преговори, само сила. Предложенията за мир на Йордания също бяха отхвърлени. Оттогава официално Съединените щати се придържаха външно към международния консенсус за оттегляне от окупираните територии – докато Клинтън дойде на власт. Той ефективно отмени резолюциите на ООН и изискването за съобразяване с международните норми. На практика обаче, политиката на Съединените щати по отношение на Близкия изток следваше насоките на Кисинджър – тоест, приемаше настояването за преговори само в краен случай (както Кисинджър се принуди да направи след войната от 1973 година - за която носи голяма част от основната отговорност - при условията , оповестени от Бен Ами). Плановете за палестинците следваха насоките, формулирани от Моше Даян, един от лидерите на израелската Лейбъристка партия с известни симпатии към съдбата на палестинците. Той посъветва кабинета Израел да разясни на бежанците следното: “Ние нямаме решение на проблема, вие ще продължавате да живеете като кучета, и ако някои напускат, ние ще преценим докъде ще доведе този процес”. Предизвикан, той отговаря с цитат от Бен Гурион: “ който пристъпи към ционисткия проблем от морална гледна точка, не е ционист”. Моше Даян би могъл също да цитира и Хаим Вайцман, според който съдбата на “няколкото стотици негри” в еврейската Родина “не е от значение”. Не е учудващо, че водещият принцип на окупацията е постоянно и деградиращо унижение, разнообразявано с мъчения, терор, унищожение на собственост, изселване, и подкрепа на еврейските поселища, както и отнемане на критични, животоподдържащи ресурси – например, вода. Разбира се, този вид политика изисква решителна подкрепа от страна на Съединените щати, която обхвана и годините на Клинтън-Барак. “Правителството на Барак завещава на това на Шарон изненадващо наследство”, докладва израелската преса по време на преминаването на властта от едното правителство на другото. “Изненадващото наследство” се състои в най-големия брой къщи на еврейски заселници в териториите от времето, когато Ариел Шарон беше Министър на строителството и заселването през 1992 година преди споразумението в Осло”. Средствата за това разгърнато строителство на чужда територия се осигуряват от американския данъкоплатец, приспан с лъжливи приказки за “визиите” и “великодушието” на лидерите на Съединените щати, спъвани от терористи като Арафат, който предаде “нашето доверие”… може би отчасти и от някои израелски екстремисти, което реагират неадекватно на престъпленията на палестинците. Как трябва да действа Арафат, за да спечели отново нашето доверие се обяснява накратко от Едуард Уокър, официален правителствен представител, отговорен за Близкия изток при Клинтън. Непочтеният Арафат трябва да обяви ясно и точно следното: “Ние поставяме бъдещето и съдбата си в ръцете на Съединените щати”. Точно това поведе кампанията за подкопаване на правата на палестинците в продължение на трийсет години. По-сериозните коментатори признават, че “историческото предложение” в основната си част повтаря плана Сауди Фахт от 1981 година – подкопан, както обикновено се твърди, от отказа на арабите да приемат съществуването на Израел. Отново фактите нямат нищо общо с тази измислица. Планът от 1981 година беше подкопан от реакцията на Израел, определена дори от официалните израелски медии като “истерична”. Шимон Перес предупреди, че планът “Фахд” (Fahd) “заплашва самото съществуване на Израел”. Президентът Хаим Нерцог заяви, че “действителният автор” на този план била Палестинската организация за освобождение и че този план е дори по-краен от Резолюцията на Съвета за сигурност към ООН от януари 1976 година, която също била “подготвена от” Палестинската организация за освобождение, когато той бил представител на Израел в ООН. Тези твърдения едва ли отговарят на истината (въпреки че Палестинската организация за освобождение публично подкрепи и двата плана). Изявления от този тип обаче доказват отчаяния страх на част от израелските “умерени” политици от евентуално достигане до политическо решение с непрекъснатата и решителна подкрепа на Съединените щати. В такъв случай основният проблем както в миналото, така и сега е Вашингтон, който упорито поддържа през годините отказа на Израел от политическо решение в условията на широк международен консенсус, повторен отново в “историческото предложение на Арабската лига”. Настоящите леки отклонения в познатата от години политика на Съединените щати за Близкия изток, политика, базирана на отхвърляне на политическо решение на кризата, са тактически и засега минимални. Тъй като са заплашени плановете за нападение на Ирак, Съединените щати допуснаха минаването на резолюция на ООН, призоваваща Израел да се изтегли “незабавно” от новоокупираните територии – значението на “незабавно във случая е “толкова скоро, колкото е възможно”, както го обясни държавният секретар Колин Пауъл. Палестинският тероризъм трябва да се прекрати “веднага”, но много по-крайният тероризъм на Израел, провеждан в продължение вече на 35 години, може да продължи още известно – неопределено – време. Израел веднага ескалира агресията, което се посреща от Пауъл с изявлението: “Доволен съм, че министър-председателят (на Израел) ускорява операциите си”. Голямо е подозрението, че пристигането на Пауъл в Израел се забавя нарочно, за да се даде възможност на Министър-председателя да “ускорява операциите” според вижданията си. Позицията на Съединените щати може отново да претърпи някаква козметична промяна – пак поради тактически причини. Съединените щати позволиха преминаване и на още една резолюция на ООН, призоваваща за”визия” за палестинска държава. Този жест, посрещнат с похвали, не достигна нивото на Южна Африка преди 40 години, когато режимът на апартейд там действително приложи на практика своята “визия” за щати, управлявани от местните негри; щатите се оказаха поне жизнеспособни, а бяха и легитимни. Тази идея като форма на неоколониална зависимост беше предвидена от Съединените щати и Израел и за окупираните палестински територии. Междувременно Съединените щати продължават да “ескалират терора” – възползвам се от думите на Президента – като осигуряват Израел със средства за терор и разрушения, включвайки нова доставка на най-модернизирани хеликоптери от арсенала си. (Робърт Фиск, “Индипендънт”, 7 април). Такива са стандартните реакции на жестокостите, извършвани от един клиентелистки режим. Ще цитирам многозначителен пример. В първите дни на настоящата Интифада Израел използва хеликоптери на Съединените щати, за да атакува цивилни обекти, избивайки 10 палестинци и ранявайки 35 – едва ли някой ще приеме шаблонното оправдание, включващо изтърканата от употреба дума “самозащитата”. Клинтън реагира с предложение за споразумение за ”най-голямата покупка на военни хеликоптери от Израелските въздушни сили през последното десетилетие”. (“Ха'арец”, 3 октомври, 2001 година). Покупката включваше и резервни части за атакуващите хеликоптери “Апачи”. Пресата помогна, като отказа да оповести фактите в публичното пространство. Няколко седмици по-късно Израел започна да използва хеликоптерите на Съединените щати за избиване на неудобни палестински лидери. Едно от първите действия на администрацията на Буш беше да изпрати хеликоптери “Апачи Лонгбау”, най-смъртоносните атакуващи хеликоптери, налични в момента. Този акт бе съобщен накратко в дъното на страницата за новини в бизнеса. Обвързването на Вашингтон с “ескалиране на терор” беше илюстрирано отново през декември, когато Съединените щати отхвърлиха с вето Резолюция на Съвета за Сигурност към ООН, призоваваща към прилагане на плана “Мичъл” и изпращане на международни наблюдатели, за да контролират намаление на насилието - най-ефективният, общопризнат метод за тази цел. По отношение на Близкия изток този призив е рутинно отхвърлян от Израел и редовно блокиран от Съединените щати. Отхвърлянето с вето стана по време на период на относително спокойствие от 21 дни – което означава, че по това време беше убит само един израелски войник и бяха проведени 16 нахлувания на израелската армия в райони под палестински контрол (Греъм Ъшър, “Мидл Ийст Интърнашънъл” от 25 януари 2002 година). Десет дни преди ветото Съединените щати бойкотираха - и по този начин провалиха – международна конференция в Женева, която още веднъж подчерта, че Четвъртата Женевска конвенция е валидна и за окупираните територии в Близкия изток. Това означава, че буквално всичко, вършено от Съединените щати и Израел там, представлява “сериозно нарушение” или “военно престъпление”, казано по-простичко. Конференцията изрично декларира, че финансираните от Съединените щати израелски поселища са незаконни и осъди практиката на “преднамерено избиване, подлагане на измъчване, незаконно депортиране и присвояване на собственост… провеждана безразборно в грубо нарушение на закона”. Като договаряща страна на високо ниво Съединените щати са задължени от официален договор да преследват извършителите на подобни престъпления, дори и ако сред тези извършители е собственото им правителство. Всичко това премина в пълна тишина. Съединените щати не са се оттеглили нито от официалното признание за приложимостта на Женевската конвенция в окупираните от Израел територии, нито от заявеното от тях осъждане на нарушенията на Израел, “окупиращата сила” (потвърдено от Джордж Буш Първи, когато той беше представител на Съединените щати в ООН). През октомври 200 година Съветът за сигурност потвърди консенсуса по този въпрос, “призовавайки Израел, окупиращата сила, да съблюдава съвестно законните си задължения според Четвъртата Женевска конвенция”. Този текст беше гласуван с 14:0 гласа. Клинтън се въздържа, очевидно нежелаещ да спре с вето един от съществените принципи на международния хуманитарен закон, особено в светлината на обстоятелствата, при които той влезе в сила., а именно, да криминализира формално престъпленията на нацистите. Всичко това обаче също беше бързо препратено в най-тъмното и отдалечено чекмедже на паметта – още един принос към “ескалирането на терора”. Докато не се допусне дискутирането на такива въпроси и последствията от тях не се разберат, безцелно е да призоваваме за “ангажиране на Съединените щати в мирния процес” и перспективите за евентуално истински конструктивно действие ще останат мрачни и отдалечени. |
| За Бай Ганьо: Original Title: USA – Israel – Palestine By Noam CHOMSKY САЩ – Израел – Палестина Ноам ЧОМСКИ Преди година социологът Барух Кимерлинг от Хебрю Юнивърсити изтъкна: “Страховете ни се превърнаха във факт.” Евреи и палестинци слизат до нивото на изпълнена с предразсъдъци омраза… Войната се превръща в съдба, жестока, КОЛОНИЗИРАЩА война.” Когато тази година Израел нахлу в лагерите с бежанци, колегата му, Зеев Щернхел, писа: “В колонизиращия Израел… човешкият живот е евтин.” Правителството на Израел “вече говори с открито безсрамие за война, когато истината е, че то провежда колонизираща политика, напомняща поставянето на бедните квартали, населени с негри в Южна Африка под властта на белите по време на апартейда.” И в двата случая се подчертава очевидното: няма симетрия между двете етнически групи, сриващи се до нивото на племенна омраза. Конфликтът понастоящем е концентриран в териториите, ПОД ЖЕСТОКА ВОЕННА ОКУПАЦИЯ в продължение вече на 35 години. Окупаторът е една от основните военни сили, действащ с масираната военна, икономическа и дипломатическа подкрепа на глобалната суперсила. Жертвите му са самотни и безпомощни, едва преживяващи, струпани в мизерни лагери, а в момента понасящи на гърба си и изстрадващи още по-суров терор от вид, напомнящ за “жестоките колонизиращи войни” и опитващи се да отвърнат на жестокото изтребване по същия начин. "Мирният процес" в Осло промени модалността на ОКУПАЦИЯТА, но не и основната концепция. Малко преди да се присъедини към правителството на Ехуд Барак, историкът Шломо Бен-Ами писа: "Споразумението от Осло е основано на неоколониална база, върху живот в зависимост на единия от другия за вечни времена." Скоро същият стана архитект на предложението на Съединените щати и Израел в Кемп Дейвид през лятото на 2000 год., което ПЛЪТНО СЕ ПРИДЪРЖАШЕ КЪМ СЪЩАТА БАЗА. Предложенията в Осло и Кемп Дейвид бяха обсипани с хвалби от коментаторите на Съединените щати, а палестинците и техният зъл лидер бяха обвинени за провала им и последвалото насилие. Но това е нагла ИЗМАМА, както писа Кимеринг и други сериозни коментатори. Вярно, двойката Клинтън-Барак направи няколко стъпки към решение в стил “Бантустан”. Малко преди Кемп Дейвид, палестинците от Западния бряг бяха ЗАТВОРЕНИ в около 200 разпръснати райони и двойката Клинтън-Барак се записа в историята с предложеното “подобрение” – консолидиране на три анклава (нещо като разширени концлагери с малко по-свободен режим!) под контрол на Израел, фактически разделени един от друг и от четвъртия анклав, Източен Ерусалим, центърът на палестинския живот и на комуникациите в района. Не беше изчистено положението с петия кантон, Газа, с изключение на това, че населението там фактически също беше превърнато в затворници (концлагеристи). Разбираемо е защо не могат да се намерят карти в официалните медии на Съединените щати, както и каквито и да било подробности за двете предложения. Никой не може сериозно да се съмнява, че ролята на Съединените щати ще продължи да бъде от решаващо значение. Следователно от критично значение е да се разбере каква е била тази роля досега и как се е възприемала отвътре, от самите американци. Версията на “гълъбите” (американските сенатори за мирно уреждане на проблема) – така, както са представени от редактора на “Ню Йорк Таймс” от 7 април т.г. – хвалят речта на президента: тя била “откривала нови възможности”, демонстрирала “ново оценка” на проблема. Първият съществен елемент на речта е “незабавно прекратяване на палестинския тероризъм”. Малко по-късно идва “замразяване, а после изтегляне на еврейските поселища и договаряне на нови граници”, за да се приключи с окупацията и се допусне установяване на палестинска държава. Ако палестинския терор се прекрати, израелците ще бъдат окуражени (подтикнати) да погледнат по-сериозно на “историческото предложение на Арабската лига за пълен мир и признаване в замяна на изтегляне на Израел от окупираните територии”. Но първо палестинските лидери трябва да покажат на света, че те са “легитимни дипломатически партньори”. Реалният свят е много отдалечен от това самообслужващо представяне – всъщност, преписано от 80-те години, когато Израел и Съединените щати отчаяно се опитваха да избегнат предложенията за преговори на Палестинската организация за освобождение (ПОС) и политическо решение, придържайки се плътно към позицията против преговори с ПОС, против “допълнителна палестинска държава…” (Вече имало палестинска държава – Йордания) и никаква промяна в статуса на Юдея, Самария и Газа освен в съгласие с основните насоки на израелското правителство. (Има се предвид коалиционният план на Перес-Шамир от май 1989 година, подкрепен от Буш Първи в плана “Бейкър” от декември 1989 година.) Нищо от това не бе публикувано или коментирано в официалните медии на Съединението щати, но за сметка на този нелицеприятен факт в същите медии изобилстваха коментарии, осъждащи палестинците за терористичните акции в Израел, които подкопават хуманните усилия на Съединените щати и съюзници. В истинския свят първата и най-сериозна бариера на “новото виждане” винаги е била и остава позицията на Съединените щати на едностранчива подкрепа на Израел. В “историческото предложение” на Арабската лига няма почти нищо ново. То повтаря основните условия на Резолюцията на Съвета за сигурност към ООН от януари 1976 година, подкрепена буквално от целия свят, включително и от арабските държави, Палестинската организация за освобождение, Европа, Съветския блок – фактически, от всички от значение. Израел се противопостави на тази резолюция, а Съединените щати й наложиха вето, изритвайки я по този начин в архивите на историята. Резолюцията от 1076 година призоваваше за политическо решение на конфликта на базата на международно-признати граници “ със съответните разпореждания и спогодби…които да гарантират… суверенитета, териториалния интегритет и политическата независимост на всички държави в района и тяхното право да живеят в мир на базата на сигурни и признати граници”. Всъщност тази резолюция е равностойна на резолюция 242 на ООН (както официално е тълкувана и от Съединените щати), която само е разширена с по-ясното изискване за създаване на палестинска държава. Подобни инициативи от арабските държави, Палестинската организация за освобождение и Европа оттогава досега бяха неотменно блокирани от Съединените щати и в по-голяма част от случаите, нефигуриращи в публичните коментари на официалните медии. Политиката на отхвърляне от страна на Съединените щати може да се проследи назад до февруари 1971 година, когато египетският Президент Садат предложи на Израел пълен мирен договор срещу изтеглянето му от египетската територия, присвоена през 1967 година. В предложението за мир изобщо не се споменаваше за палестинска държава или за съдбата на другите окупирани територии. Лейбъристкото правителство на Израел определи предложението на Садат като оригинално, но го отхвърли, тъй като намерението му беше да разшири еврейските поселища до североизточен Синай. Много скоро то пристъпи към осъществяване на намеренията си, налагайки се с изключителна бруталност, предизвикала войната от 1973 година. Израел и Съединените щати разбраха, че мирът е възможен само ако е в хармония с официалната политика на Щатите. Но докато лидерът на израелската Лейбъристка партия, Езер Вайцман (станал по-късно президент), заяви, че крайният резултат от това предложение няма да разреши на Израел “да съществува в съответствие с мащаба, духа и качеството, които сега въплътява”, израелският коментатор Амос Елон писа, че Садат е предизвикал “паника” в политическото ръководство на Израел, обявявайки съгласие да подпише “мирно споразумение с Израел и да се съобразява с независимостта и суверенитета на Израел в сигурни и признати граници”. Кисинджър успя да блокира мира, пускайки в действие личното си предпочитание за онова, което той нарече “патово положение”, а именно: никакви преговори, само сила. Предложенията за мир на Йордания също бяха отхвърлени. Оттогава официално Съединените щати се придържаха външно към международния консенсус за оттегляне от окупираните територии – докато Клинтън дойде на власт. Той ефективно отмени резолюциите на ООН и изискването за съобразяване с международните норми. На практика обаче, политиката на Съединените щати по отношение на Близкия изток следваше насоките на Кисинджър – тоест, приемаше настояването за преговори само в краен случай (както Кисинджър се принуди да направи след войната от 1973 година - за която носи голяма част от основната отговорност - при условията , оповестени от Бен Ами). Плановете за палестинците следваха насоките, формулирани от Моше Даян, един от лидерите на израелската Лейбъристка партия с известни симпатии към съдбата на палестинците. Той посъветва кабинета Израел да разясни на бежанците следното: “Ние нямаме решение на проблема, вие ще продължавате да живеете като кучета, и ако някои напускат, ние ще преценим докъде ще доведе този процес”. Предизвикан, той отговаря с цитат от Бен Гурион: “ който пристъпи към ционисткия проблем от морална гледна точка, не е ционист”. Моше Даян би могъл също да цитира и Хаим Вайцман, според който съдбата на “няколкото стотици негри” в еврейската Родина “не е от значение”. Не е учудващо, че водещият принцип на окупацията е постоянно и деградиращо унижение, разнообразявано с мъчения, терор, унищожение на собственост, изселване, и подкрепа на еврейските поселища, както и отнемане на критични, животоподдържащи ресурси – например, вода. Разбира се, този вид политика изисква решителна подкрепа от страна на Съединените щати, която обхвана и годините на Клинтън-Барак. “Правителството на Барак завещава на това на Шарон изненадващо наследство”, докладва израелската преса по време на преминаването на властта от едното правителство на другото. “Изненадващото наследство” се състои в най-големия брой къщи на еврейски заселници в териториите от времето, когато Ариел Шарон беше Министър на строителството и заселването през 1992 година преди споразумението в Осло”. Средствата за това разгърнато строителство на чужда територия се осигуряват от американския данъкоплатец, приспан с лъжливи приказки за “визиите” и “великодушието” на лидерите на Съединените щати, спъвани от терористи като Арафат, който предаде “нашето доверие”… може би отчасти и от някои израелски екстремисти, което реагират неадекватно на престъпленията на палестинците. Как трябва да действа Арафат, за да спечели отново нашето доверие се обяснява накратко от Едуард Уокър, официален правителствен представител, отговорен за Близкия изток при Клинтън. Непочтеният Арафат трябва да обяви ясно и точно следното: “Ние поставяме бъдещето и съдбата си в ръцете на Съединените щати”. Точно това поведе кампанията за подкопаване на правата на палестинците в продължение на трийсет години. По-сериозните коментатори признават, че “историческото предложение” в основната си част повтаря плана Сауди Фахт от 1981 година – подкопан, както обикновено се твърди, от отказа на арабите да приемат съществуването на Израел. Отново фактите нямат нищо общо с тази измислица. Планът от 1981 година беше подкопан от реакцията на Израел, определена дори от официалните израелски медии като “истерична”. Шимон Перес предупреди, че планът “Фахд” (Fahd) “заплашва самото съществуване на Израел”. Президентът Хаим Нерцог заяви, че “действителният автор” на този план била Палестинската организация за освобождение и че този план е дори по-краен от Резолюцията на Съвета за сигурност към ООН от януари 1976 година, която също била “подготвена от” Палестинската организация за освобождение, когато той бил представител на Израел в ООН. Тези твърдения едва ли отговарят на истината (въпреки че Палестинската организация за освобождение публично подкрепи и двата плана). Изявления от този тип обаче доказват отчаяния страх на част от израелските “умерени” политици от евентуално достигане до политическо решение с непрекъснатата и решителна подкрепа на Съединените щати. В такъв случай основният проблем както в миналото, така и сега е Вашингтон, който упорито поддържа през годините отказа на Израел от политическо решение в условията на широк международен консенсус, повторен отново в “историческото предложение на Арабската лига”. Настоящите леки отклонения в познатата от години политика на Съединените щати за Близкия изток, политика, базирана на отхвърляне на политическо решение на кризата, са тактически и засега минимални. Тъй като са заплашени плановете за нападение на Ирак, Съединените щати допуснаха минаването на резолюция на ООН, призоваваща Израел да се изтегли “незабавно” от новоокупираните територии – значението на “незабавно във случая е “толкова скоро, колкото е възможно”, както го обясни държавният секретар Колин Пауъл. Палестинският тероризъм трябва да се прекрати “веднага”, но много по-крайният тероризъм на Израел, провеждан в продължение вече на 35 години, може да продължи още известно – неопределено – време. Израел веднага ескалира агресията, което се посреща от Пауъл с изявлението: “Доволен съм, че министър-председателят (на Израел) ускорява операциите си”. Голямо е подозрението, че пристигането на Пауъл в Израел се забавя нарочно, за да се даде възможност на Министър-председателя да “ускорява операциите” според вижданията си. Позицията на Съединените щати може отново да претърпи някаква козметична промяна – пак поради тактически причини. Съединените щати позволиха преминаване и на още една резолюция на ООН, призоваваща за”визия” за палестинска държава. Този жест, посрещнат с похвали, не достигна нивото на Южна Африка преди 40 години, когато режимът на апартейд там действително приложи на практика своята “визия” за щати, управлявани от местните негри; щатите се оказаха поне жизнеспособни, а бяха и легитимни. Тази идея като форма на неоколониална зависимост беше предвидена от Съединените щати и Израел и за окупираните палестински територии. Междувременно Съединените щати продължават да “ескалират терора” – възползвам се от думите на Президента – като осигуряват Израел със средства за терор и разрушения, включвайки нова доставка на най-модернизирани хеликоптери от арсенала си. (Робърт Фиск, “Индипендънт”, 7 април). Такива са стандартните реакции на жестокостите, извършвани от един клиентелистки режим. Ще цитирам многозначителен пример. В първите дни на настоящата Интифада Израел използва хеликоптери на Съединените щати, за да атакува цивилни обекти, избивайки 10 палестинци и ранявайки 35 – едва ли някой ще приеме шаблонното оправдание, включващо изтърканата от употреба дума “самозащитата”. Клинтън реагира с предложение за споразумение за ”най-голямата покупка на военни хеликоптери от Израелските въздушни сили през последното десетилетие”. (“Ха'арец”, 3 октомври, 2001 година). Покупката включваше и резервни части за атакуващите хеликоптери “Апачи”. Пресата помогна, като отказа да оповести фактите в публичното пространство. Няколко седмици по-късно Израел започна да използва хеликоптерите на Съединените щати за избиване на неудобни палестински лидери. Едно от първите действия на администрацията на Буш беше да изпрати хеликоптери “Апачи Лонгбау”, най-смъртоносните атакуващи хеликоптери, налични в момента. Този акт бе съобщен накратко в дъното на страницата за новини в бизнеса. Обвързването на Вашингтон с “ескалиране на терор” беше илюстрирано отново през декември, когато Съединените щати отхвърлиха с вето Резолюция на Съвета за Сигурност към ООН, призоваваща към прилагане на плана “Мичъл” и изпращане на международни наблюдатели, за да контролират намаление на насилието - най-ефективният, общопризнат метод за тази цел. По отношение на Близкия изток този призив е рутинно отхвърлян от Израел и редовно блокиран от Съединените щати. Отхвърлянето с вето стана по време на период на относително спокойствие от 21 дни – което означава, че по това време беше убит само един израелски войник и бяха проведени 16 нахлувания на израелската армия в райони под палестински контрол (Греъм Ъшър, “Мидл Ийст Интърнашънъл” от 25 януари 2002 година). Десет дни преди ветото Съединените щати бойкотираха - и по този начин провалиха – международна конференция в Женева, която още веднъж подчерта, че Четвъртата Женевска конвенция е валидна и за окупираните територии в Близкия изток. Това означава, че буквално всичко, вършено от Съединените щати и Израел там, представлява “сериозно нарушение” или “военно престъпление”, казано по-простичко. Конференцията изрично декларира, че финансираните от Съединените щати израелски поселища са незаконни и осъди практиката на “преднамерено избиване, подлагане на измъчване, незаконно депортиране и присвояване на собственост… провеждана безразборно в грубо нарушение на закона”. Като договаряща страна на високо ниво Съединените щати са задължени от официален договор да преследват извършителите на подобни престъпления, дори и ако сред тези извършители е собственото им правителство. Всичко това премина в пълна тишина. Съединените щати не са се оттеглили нито от официалното признание за приложимостта на Женевската конвенция в окупираните от Израел територии, нито от заявеното от тях осъждане на нарушенията на Израел, “окупиращата сила” (потвърдено от Джордж Буш Първи, когато той беше представител на Съединените щати в ООН). През октомври 200 година Съветът за сигурност потвърди консенсуса по този въпрос, “призовавайки Израел, окупиращата сила, да съблюдава съвестно законните си задължения според Четвъртата Женевска конвенция”. Този текст беше гласуван с 14:0 гласа. Клинтън се въздържа, очевидно нежелаещ да спре с вето един от съществените принципи на международния хуманитарен закон, особено в светлината на обстоятелствата, при които той влезе в сила., а именно, да криминализира формално престъпленията на нацистите. Всичко това обаче също беше бързо препратено в най-тъмното и отдалечено чекмедже на паметта – още един принос към “ескалирането на терора”. Докато не се допусне дискутирането на такива въпроси и последствията от тях не се разберат, безцелно е да призоваваме за “ангажиране на Съединените щати в мирния процес” и перспективите за евентуално истински конструктивно действие ще останат мрачни и отдалечени. |
| За ЦИОНИСТА, нарекъл се Бай Ганьо: УРОК ПО РИСУВАНЕ Низар Каббани Синът ми си донесе кутията с боички и ме помоли да му нарисувам птица. Аз четка потопих във сивата боя и начертах квадрат с ключалки и решетка. Учудване изпълни в миг очите му, "...Но туй затвор е, татко, не знаеш ли ти как птица се рисува?" И казах му, ""Прости ми, сине, че съм забравил формите на птиците." Синът ми си донесе кутията с боички и ме помоли да му нарисувам житен клас. Аз хванах молива и нарисувах револвер. Синът ми се надсмя над моето невежество и настоя, "Нима не знаеш, татко, каква е разликата между житен клас и револвер?" Аз казах му, "Мой сине, аз знаех някога и формата на житен клас, и формата на хляба, и формата на розата. Но във това сурово време дърветата в гората тръгнаха след хората от съпротивата и розата облече униформа. В това време на въоръжени житни класове, на птици със оръжие, култура със оръжие, религия с оръжие не можеш ти да купиш хляб, без да намериш вътре пистолет, не можеш да откъснеш роза, без да насочи тръни тя в лицето ти, не можеш да си купиш книга, която да не експлодира между пръстите ти." Синът ми седна на ръба на моето легло и ме помоли да му прочета поема. Една сълза отрониха очите ми върху възглавницата. Синът ми я докосна с устни и изумен прошепна, "Но туй сълза е, татко, не поема!" А аз му казах, "Когато порастеш, мой сине и докоснеш образците на арабската поезия ти ще откриеш, че словата и сълзите са близнаци и че арабската поема една сълза е само, изхлипана от пишещите пръсти." Синът ми си донесе кутията с боичките и ме помоли да му нарисувам Родина. А четката затресе се във моите ръце и аз потънах в бездна, удавен от ридания. ----- |
| Тези отмъстили за своя главатар, онези пък го били тряснали като отмъщение за по-ранни грехове и така, следвайки детинската логика “ кой започна първи” ще се върнем в библейските времена, когато явно са се скарали двамата праотци на двата народа ( защото , ако не се лъжа евреите и арабите са нещо като първи братовчеди). И още много невинни жертви от двете страни ще се дадат докато не се намери някой силен лидер , който едностранно да спре кръвопролитието, дори и неговата страна да остане “неотмъстена” или докато някое голямо общо нещастие не ги вразуми. А иначе стигаме до идеята на Стария Хъш. |
| Само дето автобуса е возел военни и изобщо не е "пътнически", затова е легитимна цел в една война. А не като убитите деца в Газа.На евреите тепърва ще им се стъжнява ако не се изтеглят от окупираните територии. |
| Чудесни отговори на Ано-вци 3,5 и 8 на идиотизъма на нареклия се бай Ганьо гнусен чифут. Спорад вашия морал, ганьо чифунски, око за око, зъб за зъб. Че и цялото чейне ще ви страшот, хак ви е, защото сте агресори и колонизатори, както правилно казват дори много честни и умни евреи. Те си патят и ще плащат скъпо с невинни жертви заради престъпленията на ционистката кал. Жалко, но такава е логиката на нещата. И да му мислите, когато нещата в Щатите се обърнат, както предрече бай Добри Кожухаров. |
| Kompleksarchetata pak sa se subrali vyv foruma na SEGA. Ne che neshto razbira ot temata no vuzmojnostta da laiat i povrushtat omrazata si iavno gi vuzbujda. Samo deto ste oburkali adresa nenavistni lumpeni s malki pishleta. Po dobre se postaraite burzo da se priberete na 4-ti kolometur ili puk da se apishete dobrovolzi pri Osama, Kadafi, Arafat i prochie. Dobre shte vie, no kazvat che na novobrancite iako im pruskat dupencata. Sigurno shte vi haresa. |
| На разните анонимци и ултраси отгоре! Абе защо толкова мразите евреите? Че са ви дали Господ да се молите? Ако не бяха те, сега едните от вас щяха да се молят на Тангра, другите на Перун и щяхте да се избивате пемежду си! Че са ви дали пророк? Ами че от каква националност и религия са Дева Мария, Йосиф, 12 -те апостоли и самия Христос?! Дали са ви и капитализъм (Ротшилд, Вандербилд и т.н. банкери), дали са ви комунизъм (Маркс, Енгелс и т.н. идеолози). Какво са ви дали палестинците бе умници? Май се чувствате гузни и затова е тази тъпа омраза! |
| Kхххххх.... Наистина е жалко, че повечето който говорят не са стъпвали през живота си в Израел, а са повлияни от семейни врели - некипели и недочели палестински автори.... Един ден Израел може да го унищожат, тогаз не можете да се спасите от еврейте! Не разбирате ли че тази страна е създадена за да спаси света от най- лошото - Еврейте и да спаси тях от света... Ами ако я няма - какво ще ги правите тия 6 мильона? Под ножа? Защо не, това са само еврей, не хора, а това е само 21 век....    |
| Gospoda radeteli za palestinskata "osvoboditelna" kauza ili po-tocho antisemitski kelemeta.Selektivnoto vi chuvstvo za "spravedlivost" ne me udivliava , ne me plashi samo me otvrushtava.Reakciite vi i izrazite koito izpolzvate sushto.Siguren sum, che vsichki vie ste zashtitavali srubskata kauza, kogato armiata na Miloshevich izvurshvashe celenasochen genocid v Kosovo.Siguren sum sushto, che ako ciganin ili musulmanin izvurshi atentat na teritoriata na BG, dori bez jertvi, vie vsichkite shte zabravite chuvstvoto si za "spravedlivost" i shte dadete volia na jivotinskoto v sebe si , koeto vprochem ne kriete dori i v foruma.Poneje kompleksite vi za malocennost ne vi pozvoliavat da dadete volia na chuvstvata si na publichni mesta/strahlivi ste/ foruma e chudesno miasto da izrazite zlobata , da izleete pomiata koiato e zapulnila bednite vi dushici.Grumkite nikove zad koito se kriete izdavat bedniashkata vi psihika na nerealizirali se lichnosti. Vsichko tova me kara samo da vi sujaliavam.Vupreki, che sum siguren, che e bezpolezno, shte vi dam malko material za mislene...ne niama da se opitvam da vi ubejdavam...prosto shte se opitam da vi nakaram da si zadadete vuprosi sami na sebe si....i ako mojete da si otgovorite na tyah. 1. Znaete li che durjavata Israel e suzdadena s reshenie na OON po predlojenie na togavashnia predstavitel na USSR - Aleksey Kosigin ? 2.Znaete li che den sled obiaviavaneto na durjavata Israel na 5.5.1948 armiite na sedem arabski durjavi sa nahluli na teritoriata i s cel unishtojavaneto i ? 3.Znaete li che ot suzdavaneto i , Israel ne e vodila nito edna napadatelna voina-vuv vsichkite se e otbraniavala zashtoto e bila napadana? 4. Znaete li che poniatieto "palestinski narod" se e poiavilo edva sled voinata prez 1967 godina?Pita se kade e bil predi tova tozi narod...i zashto nishto ne e kazano za nego v istoriata na sveta?Teritoriite na Iztochnia briag na Jordan sa zavladiani ot Jordania a ivicata Gaza ot Egypt. Zashto naselenieto jiveeshto v tezi dve strani ne naricha sebe si palestinski narod.Zashto tezi dve strani ne jelayat obratno tezi zavzeti ot Israel teritorii na nikakva cena? 5. Znaete li che oshte prez 1969 godina minister predsedatelia na Israel togava Levy Eshkol e predlojil na prezidenta na Egypt- Gamal Abdel Naser i na kralia na Jordania Husein da podpishat miren dogovor s Israel i v zamiana da si vurnat zavzetite teritorii....i dvamata sa otkazali kategorichno 6.Znaete li che ot kakto Arafat doide na vlast na teritoriata na taka narechenata Palestinska avtonomia i otgovornostta za izhranvaneto na naselenieto premina ot israelskite vlasti v rucete na palestinskoto pravitelstvo jiznenoto ravnishte na naselenieto e spadnalo s 45%? Znaete li sushto taka che Arafat ima nay-goliamoto pravitelstvo v sveta- 47 ministri?Znaete li che Arafat ima chastna bankova smetka v " Bank Apoalim" Tel Aviv?Znaete li che do predi edna godina Palestinskata avtonomia poluchvashe vseki mesec ot Israel po 70 000 000 /da, da tochno tolkova/ shekela? Kade otidoha tezi pari, zashto "palestinskia narod" ne poluchi nishto edin shekel ot tiah? 7.Znaete li che elktrichestvoto, benzina, vodata, telefonnite komunikacii i mliakoto v Palestinskata avtonomia se vnasiat ejednevno ot Israel....a ne ot niakoia ot arabskite durjavi, koito sa tolkova "zagrijeni" za blagoto na "palestinskia" narod?"Pomoshtite" koito tezi strani izprashtat sa samo za semeystvata na samoubiicite...gladuvashtite deca ot semeistavata v koito niama smoubiici ne poluchavat dori grosh. 8.Znaete li che predishnia minister predsedatel na Israel , Ehud Barak behse gotov da podpishe dogovor v Camp David s Arafat za suzdavaneto na Palestinska durjava na 100% ot zavzetite teritorii i da vurne dori iztochnata chast na Jerusalem, na koeto Arafat otvurna s "intifada"...i samoubiistveni atentati? Pod predlog che Ariel Sharon bil vliazul v djamiata Al- Aksa toi zapali oguniat na segashnata voina, vupreki che kato glava na opoziciata i kato deputat ot Kneseta Ariel Sharon imashe pravo da vliza kade si pojelae v Israel i oshte poveche v stolicata i Jarusalem. Stiga vi za dnes uroci po istoria. Shte se radvam da nameria v foruma nikoi za konstruktiven dialog na tazi tema...na antisemitskite laynari gledam s prezrenie.Dori i na tezi koito sa si napravili truda da se zapoznayat s "palestinskata" proletaro-teroristichna poezia. |
Добави мнение Мнения:14