- А като се прибрахте окончателно, какво заварихте?
- Аз четири години бях в Гьотинген, на един семинар по славянски филологии, място, което беше в академично отношение крайно скучно. Но наоколо имаше много интересни неща. И най-интересното нещо беше Гьотингенската библиотека, в която имаше три милиона тома. Не съм ги изчел всичките, но почетох доста сериозно. И това ми е конститутивно. А си идвах периодично и във ваканциите заварвах различни фази от драмата българска. Падаше правителството на Филип Димитров примерно; преди това имаше Луканова зима, която и до ден-днешен мисля, че не е разследвана истински и не е установена истината за нея. Защото София и големите градове бяха вкарани в икономическа блокада, която аз няма никога да простя - бебето ми беше на 6 месеца тогава. За това трябва да има виновни и те трябва да си понесат вината.
- Луканов може би си я понесе.
- Имаме различни представи за възстановяване на справедливостта. Това, че е бил убит по някакви неясни криминални причини, не възстановява справедливостта.
- А кое възстановява справедливостта?
- Справедливо наказание и разобличаване.

Демокрацията до либерализма ли я свеждате?
- Аз поддържам една теза, която много хора поддържат – че между политическия либерализъм, когато той възниква в края на XVIII век и се утвърждава през XIX век – и неговите пазарни трансформации след Втората световна война, наречени неолиберализъм, има разрив. Деформират се базови либерални идеи и ценности. По парадоксален начин сякаш се тръгва от същото – от свободата, от свободата на пазара - но се стига до съвсем други неща. Във всеки случай, неолиберализмът е доктрина, която по принцип отрича самото политическо като цяло. След като пазарът е такъв мощен и единствен регулатор, то няма нужда от други регулатори. И в този смисъл, старата теза – колкото се може по-малко държава – сега е стигнала до някакви крайности, в които всичко онова, което засяга хората като граждани и политически същества, е сведено до категории на пазара; метафорите и понятията на пазара започват да нормират и обясняват сфери, за които не са пригодени… да кажем, за политиката започва да се говори като за мениджмънт на кризи. Което постепенно подменя логиката на политическото с чужда логика. Това аз естествено не бих могъл да харесвам.
Основните понятия на неолиберализма са „оптимизация” и „контрол”. Контрол на оптимизацията. Тъй като оптимизацията означава използване на всички ресурси (предполага се, в полза на обществото), машината, която работи, трябва да работи на абсолютно максимални обороти, с пределна скорост и КПД. И тези максимални обороти, които са и ефект на конкуренция, се ускоряват по експоненциален начин със скорост, която не се знае къде и кога може да спре. За конкретния човек става страшничко - ако не си се оптимизирал, ако не употребяваш ресурсите по правилен и отговорен начин, ако не гарантираш, че те ще имат максимална възвръщаемост и печалба – тогава не ги употребяваш правилно и, съответно, системата те отсвирва. В резултат на този начин на мислене, хората са изстисквани докрай, работят на предела на биологическите си и социални сили, а от всички сфери, в които логиката на пазара не би могла да действа, са изтеглени средства. И тези сфери са системно подкопавани.

- Често забравяме историята. Когато България става независима, пред нея са задачи, които само държавата, чрез „внос” от Европа, може да изпълни. Тази първоначална роля на държавата формира цялата нация.
- Аз съм се занимавал с тези неща по-подробно. Под рубриката на една метафора, която бях изковал преди време, метафората „самоколонизация“. Тази метафора има разни аспекти. Един от аспектите е, че нито една институция в подобна ситуация не може да стане истинска институция. Защо? Институцията, разбирана психологически, е гигантски социален навик. Тя управлява стереотипни поведения на хората, които се напасват едно към друго и раждат колективно действие - по правила, по рутинни модели, по стандарти и т.н. Тя спестява на хората нуждата всеки път да решават проблеми, да мислят за тези действия, а просто правят това, което трябва, и се получава тази социална машина, институцията. Т.е., институция възниква тогава, когато действията на хората придобият инерция и рутинност. Когато една институция е внесена, тя е модел и образец. Т.е., тя не е рутинност и навик, а е норма, често пъти нормативно насилие. Тогава тя се налага отгоре, от елити и от държавата, а събужда всекидневни практики отдолу, които не са хабитуални, а са съпротивляващи се, бракониерски, изплъзващи се... В резултат на което всяка една институция в България може да има образцово нормативен характер, а употребата й отдолу да бъде съвсем друга. И прочутият лаф, че „Законът е врата у поле“, означава именно това. Че в закона може да пише всякакви неща, но ние може да употребим закона, както намерим за добре. Проблемът на нестандартните, изобретателни употреби на нормите е централен проблем на тази нация.
- Така не стигаме ли до корупцията?
- При корупцията се облагодетелстваш по един забранен от закона начин. Това е едната, назидателна и моралистична страна на монетата. Каква е другата? Другата изглежда така: при лошо регулирани доходи има компенсаторни процеси, при които хората си набавят допълнителни доходи. В този смисъл, корупцията се превръща в хабитуализирано престъпление, престъпление, на което средата гледа снизходително, тя не го осъжда. Човекът до мен гледа на това като на нещо допустимо, приемливо и нормално. Той лично може и да не го прави, обаче го допуска. В резултат на което около подобен тип нестандартни действия отсъства санкция. Не говоря за санкцията на закона, говоря за санкцията на всекидневния морал. Това прави нещата много трудни. И когато някой реагира моралистично, той самият става обект на санкция. „Хайде сега, какво толкова? Какво се правиш на важен?“ – този израз сме го чували много пъти.
- Кризата, в която сме в момента, откога е, според вас?
- Кризата истински настъпи, когато надеждата си отиде – в България тя, за съжаление, съвпадна и със световната криза от края на 2008. В момента, в който имаше хоризонт, кризите бяха временни и в този смисъл - преодолими. Но когато надеждата за истинска промяна си отиде, настъпи животът в криза. Сега никой не вижда как точно бихме могли да се оправим. Българското общество носи в себе си една огромна паразитност или мрежа от паразитни структури. Това е и организираната престъпност, и онези фирми, корпорации и холдинги, които са в сферата на, да го наречем, полулегалност. Това е икономика, която се базира на удари и на изсмукване на ресурси, на обогатяване по всякакви възможни начини, която не се старае да произвежда обществен продукт и не участва във възпроизводството на обществото. Тя е паразитна в този смисъл. Тази паразитна икономика, съпроводена от паразитния морал, който носи със себе си, е най-голямото бреме на България в момента. Някои от групировките са излезли от сферата на тъмното и са преминали в сферата на легалния бизнес, но в организацията на техните фирми и корпорации продължава да има определен манталитет, който е наследен. И всичко това няма как да помогне на развитието на България. Като се прибавят и политическите чадъри, като се прибавят корумпираните политици, като се прибавят корумпираните и непрозрачни медии с неясна собственост и борбите около тях – се получава една трудна ситуация. От което не следва, че тя е апокалиптично невъзможна, както твърдят хора като Иво Христов, пример за един от многото, които наричам „продавачи на апокалипсис“.