На продан ще са и обособените части като дворове и неизползвани сгради, но там купувачът няма да има право да открива друго лечебно заведение.

— Добре сме ви заварили, бре момчета! — рече барба Анагностис, като вдигна ръка. — Приятна веселба! Яжте и пийте, с божията благословия, ала не викайте; срамота е. Мъртвецът слуша; слуша бре, момчета!
Кондоманольос обясни:
— Дойдохме да опишем, санким, имота на покойната, да го раздадем на бедните в селото. Изядохте каквото изядохте, изпихте каквото изпихте, стига! Да не сте посмели да се юрнете и да го ударите на грабеж, нещастници, че видите ли? — каза той и размаха заканително тоягата си.
Зад тримата първенци се показаха десетина жени, рошави, боси, дрипави. Всяка от тях носеше или празен чувал под мишницата, или някой кош на гръб. Приближаваха се крадешком, стъпка по стъпка, мълчаливо.
Барба Анагностис се извърна, видя ги, кипна:
— Ей, циганки такива! — извика им той. — Назад! Какво? Юруш ли дойдохте да правите? Първо ще опишем всичко едно по едно на книга, а сетне ще ги раздадем както си му е редно, по право, на бедните. Назад, ви казвам, да не вдигна тоягата!
Учителят измъкна от пояса си продълговатата бакърена мастилница, разгъна един дебел лист хартия и се отправи към дюкянчето, за да почне оттам описа.
Но тъкмо в този миг се разнесе някакъв страшен шум — гърмяха газени тенекии, търкаляха се макари, блъскаха се и се разбиваха на парчета филджани. А от кухнята се носеше оглушително дрънкане на тенджери, чинии, вилици.
Спусна се старият Кондоманольос, като размахваше тоягата си. Но къде по-напред да свари! Старици, мъже, деца, излизаха тичешком през вратите, прескачаха през прозорците и оградите, тупваха от терасата и мъкнеха каквото им беше попаднало: тигани, тенджери, дюшеци, зайци… Някои пък бяха извадили от пантите им прозорците и вратите и ги носеха на гръб. Мимитос беше задигнал и той чехлите на покойницата, вързал ги беше с една връв и ги беше провесил на шията си — сякаш мадам Ортанс го беше яхнала през раменете и си отиваше и само чехлите й се виждаха…
Учителят свъси вежди, затъкна отново мастилницата в пояса си, сви неизписания лист хартия и без да каже дума, с голямо наскърбено достойнство, прекрачи прага и си отиде.
А горкият барба Анагностис викаше, умоляваше, размахваше тоягата си:
— Засрамете се, бре момчета, засрамете се, ами че мъртвецът слуша!
— Да отида ли да повикам попа? — рече Мимитос.
— Кой поп бре, серсемино? — извика Кондоманольос разярено. — Ами че тя, бре, беше от франгите, не си ли виждал как се кръстеше? С четири пръста, нечестивата! Хайде да я закопаем в земята, че да не засмърди и омърси селото!
— Започва вече да червясва, на, честен кръст! — каза Мимитос и се прекръсти.
Барба Анагностис поклати тясната си благородническа глава:
— Чудно ли ти се вижда бре, перко? Ами че човекът е пълен с червеи още от часа на раждането си, ала не ги виждаме; а те, щом видят, че почваме да смърдим, излизат от дупките си — бели, бели, като ония в сиренето!
Първите звезди се появиха и увиснаха високо във въздуха, трептящи като сребърни звънчета; цялата нощ звънна.
Зорбас откачи клетката с папагала над леглото на умрялата. Осиротялата птица беше притихнала изплашена в един ъгъл; гледаше, гледаше, не можеше да разбере; скри глава под крилото си и се сви.
Когато Зорбас откачи клетката му, папагалът скочи; понечи да заговори, но Зорбас протегна ръка:
— Мълчи — каза му той ласкаво, — мълчи… Ела с мен.
Наведе се Зорбас, загледа се в умрялата; гледа я дълго време, гърлото му се сви; понечи да се наведе да я целуне, но се въздържа:
— Хайде на добър час — прошепна той.
Взе клетката и излезе на двора. Забеляза ме, приближи се.
— Хайде да си вървим… — каза ми той тихо и ме хвана под ръка.
Изглеждаше спокоен, но устните му трепереха.
— Всички ще поемем по този път… — казах аз, за да го утеша.
— Хубаво утешение! — изсъска той саркастично. — Да си вървим!
— Чакай, Зорбас, сега ще я вдигнат; чакай да видим… Не може ли да издържиш?
— Ще издържа… — отвърна той задавено.
Постави клетката на земята и скръсти ръце.
От стаята на мъртвата излязоха гологлави барба Анагностис и Кондоманольос и се прекръстиха, зад тях четирима от хоро играчите, все още с априлските рози над ухото, кефлии, полупияни, носеха за четирите й ъгли външната порта, върху която беше просната мъртвата. Зад тях следваха свирачът на лира с лирата си, десетина направили главата мъже, които още дъвчеха, и пет-шест жени с по някоя тенджера или стол в ръце. Мимитос вървеше последен, с пробитите чехли, преметнати през врата му.
— Убийци! Убийци! Убийци! — викаше той и се смееше.
Топъл, влажен вятър духаше и морето се разлюти; вдигна свирачът лъка си — радостен, като ромон бликна в топлата нощ гласът му:
„Слънце мое, защо избърза да залезеш толкоз рано…“
— Да вървим! — каза Зорбас. — Всичко свърши…