Очевидно - ще мина на работа нощна смяна

Е, как да нямаш средства за къща в селце след като селата са пустеещи?

160 километра на ден, да оставим парите, 2-3 часа допълнителен път, само щото некои не могат да решат проблема по по-адекватен начин?
Кой е достатъчно умен да измисли по-интелигентно решение на проблема?

Don

11 Април 2005 15:02
Град за един ден

Спомняте ли си Пурко, героя на Тодор Колев от незабравимия филм “Господин за един ден”? Изобразяващ паметник на селския мегдан, обгърнат в чаршаф, с набрашнено лице и вперил поглед в светлото бъдеще, за което глаголи от файтона кандидат-депутат, съпроводен от областен управител. Край него рехава тълпа от любопитни селяни, а в нозете му десетина натрапчиви прасета, които се опитват да му отмъкнат тебеширената тога. Като че ли само той липсваше вчера, иначе всички останали филмови атрибути бяха възпроизведени от старателния пиар на главния герой.
Всъщност, приповдигнатата атмосфера се усеща още от предния ден. Аз обикновено не съм много наблюдателен, но дългогодишната езда по това четвъртокласно шосе бе изработила почти безсъзнателни рефлекси как да избягвам многобройните дупки по асфалта. Карам си аз така на зиг-заг, почти по мускулна памет, избягвам демек запомнените непроходимости, а жена ми хълца – няма нужда, вика, да се правиш на Фитипалди, дупките са запълнени -. Верно, запълнени са, след малко виждам, че целият път е асфалтиран, поне 5 см дебелина, а някъде напред машина чертае осевата линия. И така 15 километра. На входа в Аврен чисто нова табела. За жалост новото е до обсерваторията, не са стигнали още 500 метра до центъра, но министърът нямало да ходи до там, та нямало нужда да се охарчва за ново покритие общината.
Опитвам да се мина по моята си улица. Не може, казват едни бараби, сега там садим цветя. Заобикалям. Спирам откъм западната страна и правя снимки. Обсерваторията като нова. Жлътнала се е съвсем правилно идеологически. Много фин нужник в двора – и той жълт. Едно време е имало канализация, но дългогодишната безстопанственост е затрупала тръбите и по-лесно се е оказало да копнат една яма насред двора. Два национални флага. Бай Петър Христов, 70 годишен, бивш партиен секретар на селото, хванал под ръка кмета и го пита – Ти помниш ли едно време? Имаше две знамена, едното нашто, другото съветското, сега не може и двете да са български. – Ти кво искаш? – пита кмета, - пак съветско ли да туря? –Не - отговаря бай Петър – онова синьото, със звездите ше туриш, европейци сме, значи.
Друго си е партийната школовка.
До късна вечер боботят камиони с асфалт и валяци. На другия ден утринната свежест се раздира от тромбонния оркестър на школото. Слънцето пече немилостиво право в очите ми, аз друг път не правя такава грешка да легна в това легло срещу прозореца, но заради гостите се подчиних на съдбата, въплътена в енергичните разпореждания на лунноликата. Учениците минават толкова близо, че тъпанът кара кафето да вибрира в чашите. Пред тях една бойка учителка върви заднешком и мята ръка и грива къде в такт, къде в полутакт с Върви, народе възродени. Раздава се команда - Сто-о-ой!, краката им изтропват в прахта и всички се обръщат към нас – Здраве желаем, госин вицепремиер!
Задавям се. От вълнение. Генералната репетиция е съвсем натуралистична. После ми обясняват, че мъжът на даскалицата е майор от запаса, което, съгласете се, е смекчаващо вината обстоятелство.
Става 10, после 11 часа. Из селото – никакво оживление. Много опозиция тука, викам си, ще се изложим пред човека, я да се обличаме и да отиваме да правим калабалък. Жените ни се изсмиват и казват, че ще правят обеда. През две – три къщи живее Спас Жеков, общински съветник, Комшу, айде, подканвам го аз, да вървим да видим телескопа. То микроскоп по му ходи, ама нейсе, мърмори Спас, събува дочените гащи и нахлузва дънките. Вървим бавно, по селски, като тежки гемиджии. Пред оградата ни оглеждат охранителни полицаи, но очевидно вдъхваме доверие, защото повече не ни удостоиха с поглед. Кметът е сложил и европейското знаме, минавам леко покрай него и му шепна – А НАТОвското къде е? Човекът пребледнява – Ма и натовското ли трябваше? – Разбира се! – издевателствам аз. – На НАТО сме членове, а на ЕВРОПА – кой знае?
На площадката дава интервюта шефът на варненската и авренска обсерватория. Звучи малко като Варненска и Преславска епархия. Строили са се областни управители, депутати, министри. Бръмчат камери и микрофони. Передают все радиостанции. В сянката се крият момиченца от танцов ансамбъл и един кичозен състав – Авренските баби – всички накичени с пендари – и бели, а че и румени.
В този момент удря 12. През портата бавно се изсулва черен мерцедес. Гумите му потъват в топлия асфалт, все още невалиран. Оркестърът свири повестка някъде отвън, така и не успяха да кажат здраве желаем. Вице премиерът слиза, заобиколен от приятели и се отправя да види своя подарък. Личи си, че одобрява избора си. Поглежда и казва – А, че то съвсем няма петна по слънцето - . Шефът на обсерваторията го коригира – Съвсем мъ-ъничко петна, г-н министър.
Кметът държи приветствен адрес. Министърът му отговаря. В интерес на истината той единствен не влага и грам политика в словото си. Прерязват лентата и разглждат отвътре сградата. Танцьорките изтрополяват едно вяло хоро. Никой не е уведомил депутацията, че ще има народни песни и танци. Докато гостите се разхлаждат в сянката на дебелите зидове, ансамбълът «Авренските баби» мрънка за какво толкова са се тъкмили.
Някои поемат към прохладата на Каплата, други – към реалността.
Ние тръгваме бавно назад. Припича. В прахоляка мързеливо се клатушка патешка колона.
И тогава някой си спомня за Пурко.
Редактирано от - Don на 12/4/2005 г/ 14:33:48