Далечните за софиянци западни полета
Отиди на страница:
| Поразходих се из града – нещо като инспекционно-туристическа обиколка… За някой от Марс всичко е изненадващо. За мен – не. Вече съм му свикнал. Първият път е изненада, вторият – навик. Поне жените така казват… Така и видяното в града. На десетия ден взех да свиквам с много неща, които бяха неприемливи в първите. Махваш с ръка и казваш: “Карай! Може пък да е по-добре – щом им харесва. А им харесва – иначе ще го променят!” Например, външния вид на града. Който се съставя от обществените части и домовете ни. Е, тук става интересно. Дори по централната част се рони мазилка. Или се е ронила – не е падала пред мен, но надали някой с шпатула е обирал големите бело-сиви петна по фасадите. /Долни етажи – излъскани, някакви магазини в тях. Горните – циганска фуста. Уточнение – и тук по центъра са опразнени магазини и на витрината пише, че се дават под наем…/ Трева покрай оградите, трева и по тротоара. /Има промяна – тази година тревата е нова – под грижите на майката-природа./ Има някакви комунални работници, вярно, обаче…Абе, гледах как слагаха тръби за канализация по улицата. И, разбира се, разбиха тротоара. После минаха работници и сложиха плочки. На купчина. После дойдоха други и ги подредиха. Накрая /дали накрая?/ трети ги циментираха. Без легло, ей така – намацаха отгоре и помежду им със смес. И как работеха…Петима бяха в бригадата. Двама редят плочките /най-много 15 пред вход/, трима пушат и си лафят. Така се води борба с безработицата. Макар да казват, че белослатинските чиновници и фиктивни работници са само една пета от безработните в града… До ДСК стои трап, очакващ да се превърне в основа на голяма сграда. Чака – от 1987 година. 36 години…Трапът и тая година си е там – само по-обрасъл. И заобиколен с ограда – грижа за гражданите… На “Сладница” – хубав дом, с мозаечна пътека, веранда, даже мозаечно пано на фасадата. На половината. Другата е в пукнатини / над три метра е едната/, лющи се. Ах, да – и на красивата мозаечна веранда – чувалче с картофи. И какво му се чудя? На Попишкото шосе, до стария мост, има панелен блок. На партера има балкон, разбира се. И на него – нацепени дърва. За по-лесно – отваря човекът вратата и взема топливо. Пък и лесно за охраняване. Градски вид? Ха! На партера? Метър над земята – балкон.И не е единствения – това е нещо като марка на местните архитекти… На Попишкото шосе – надстройват къща. Долният етаж – от единички. Горният – четворки. И – НИКАКВА КОЛОНА! Нито на долния етаж, нито някаква странична, допълнителна. Кой е разрешил тоя строеж – като от детски кубчета? До сами моста е стара хубава къща. Купена от някакъв циганин. И обрасла с трева и храсти. Змиярник също. Вече не се вижда от храстите. На номер 18 – малка, хубава, чиста къщичка. С подстригана трева отпред. Няма нужда да питам какви хора живеят там – личи си. Не, опитват се хората в града нещо да направят, ама пуста селяндурщина, кръстосана с пазарната демокрация! От Китката – ония двадесетина дъба, които бяха градски знак, една китка грамадни дървета – нищо не е останало. Разубедиха ме да ходя – тъжно. Изсекли ги. Бизнес – нищо лично, нищо човешко! Отидох... По-добре да не бях. Над града има паметник – Перката. Навремето два съветски самолета, управлявани от кьор-кютук пияни пилоти, се сблъскали. И нали всеки град трябваше да има нещо за братята – направиха паметника. Името му Перката го описва. Само че и там ми казаха да си спестя ходенето. Покрит е с надписи. Пролетта група младежи ходили, чистили…Сега е пак така. --------------------- Сайтът на Генек |
| Утре пътувам. И, може би, това са последните ми бележки за града. Поне както аз го видях. И изживях. Минах покрай детската градина “Радост”. Ама че радост – при това детска – без едно място за игра! Никакви люлки, никакви пързалки. Гледам внука си на изпращаните филми. Канадска детска площадка. С играчки /!/ – никой не ги краде, с големи устройства за забавление. Играй и възприемай света! Е, навремето имаше детска градина в центъра, сред хората. Там, дето сега е бетонираният парк. Играеха си децата, минаваха родители и близки, сядаха в сянката на дърветата, в събота и неделя никой не затваряше входа. Истината е, че видях един замиращ град. Това, което е построено нейде преди десетина години /най-вече гараж-магазин-кафене-бирхалета и други производни/ е потънало в трева. А построеното преди това вече е поглъщано от храсти. За зелените диви гори тук и там – да не говоря. Излизайки от дома ми /по-скоро този на майка ми и брат ми/, внимателно заобикалям историческите останки от грамадна яма насред улицата. Няма шега – в началото на ХХI век доста улици са без канализация. И стопаните сами си копаят отходни ями, а “златарката”, наричано другаде лайновозка, идва да обръмчи и осмърди района. Тръгвам по “Любен Каравелов” към центъра. Стар асфалт, издържал толкова време просто, защото няма какво да минава отгоре му. Тротоари, полузаети от автомобили. Кой, кога, къде е казал на шофьорите, че ако двете им гуми са на платното, могат да паркират на тротоара? Читалището. Триетажна голяма сграда. Едно време имаше театрална сцена, възможности за кино /плюс “Дако Даковски” и лятното/. Сега вътре е Бюрото по труда. Колко ли чиновници са нахакани в старата сграда? Затова пък знам за общината. Тя сега е в бившия хотел “Скът”. Откри го навремето баба Кака Цола. Шест хотелски етажа, ресторант, дискотека, механа, кафене… Сега там е общината. Шест етажа? Ами да, казват ми, 120 /с букви – сто и двадесет!/ човека къде да се настанят? Даааа, така се решават проблемите с безработицата. И с шефовете. Защото какъв шеф си, ако нямаш подчинени? Пък и мястото в йерархията се определя от броя подгъзурковци /както викаше баба ми/. На центъра е съдебната палата. Съд, прокуратура, следствие – в бившата сграда на ТПК. Отпред – полицай. Около тридесетинагодишен, а с шкембе като Килиманджаро. Да, затова не ловят полицаите бандити – трябва да ги гонят. А с тия кореми – как? Хайде, аз съм на…така де, производство съм от средата на миналия чак век. И мога /макар да не е красиво – ама коя ще ме гледа?/ да пусна шкембе. Но този младеж? Викам на комшията, че може да идем за риба. “Да, бе – отговаря ми – къде?”. И наистина – малката, но красива навремето река Скът я има май само на картата. Да де, тече нещо през града. Но дали е река? Обрасла с храсти, потънала в тиня, стеснила коритото си до половин метър…Това не е оная Скът. Аз само ще спомена за вировете, където ходехме да се къпем. И на първо място – Овчия. Малко водопадче, бистра вода, дълбочина нейде около три метра /знам я – веднъж се давих!/. Чисто, романтично, приятно. Беше! Сега имало рибарник. И съсипана околна среда. Така е по цялата река – водата се използва за рибарници, риба в реката няма. Пазарна икономика – каква екология, какви деца, каква красота? Страх ме е да отида до Агиното бранище, да видя Китката /над двадесет дъба, сплетени в едно/, да се изкача до Перката, да се разходя до бившето ни лозе. То първо падна жертва на криворазбраната демокрация. Циганите обраха всичко в района и повечето хора решиха да зарежат тая работа. Хълмът беше покрит с малки къщички, че и с големи вили – направо си живееха хората в тях зиме и лете. Сега се виждат руини. И някои остатъчни сенки от ония трудолюбиви хора. За гарата не говоря. Обявиха връзката Червен бряг – Оряхово за нерентабилна. Че и релсите прибраха. А може и циганите да довършиха касаплъка на държавата. Стадионът. Отборът игра в Б група, после във В. Може и за добро да е. Но стадионът си е същата поляна с малко пейки. Игрищата наоколо му – едно очертано и маса нелегални – просто ги няма. Няма и играещи деца. Срещам преди две години тогавашния секретар на кметството и му викам: “Иво, бях на гробищата. Цял ден рязахме храсти около гроба на баща ми. Наоколо е джунгла. И баща ти е там, треволяци са го покрили. Нали си секретар – пуснете циганите на помощи дето са, да поизчистят! Срам пред мъртвите!”. А той спокойно ми обясни – отборът влязъл в Б група. Най-важното е да се оправи стадиона, да се намерят още играчи и по-добър треньор… Пък мъртвите – после. Така е – то за живите никой не се грижи, та… А живите са сенки. Не, живеят хората. Раждат се, растат, женят се, деца отглеждат. И къщи вдигат /някои/, и бизнес /дребен, провинциален/ се опитват да въртят. Но – липсва културата! Няма го самодейният градски театър. Ех, като се сетя за Васил Станчев – моят учител, за Илия Маринов, за цялата трупа… Има грамаден културен дом. Казват, че архитектурният план са заели от някаква американска свинеферма. Та затова е толкова особено нефункционален. Но – няма култура. Преди години имаше конкурси – художествена гимнастика, изкуствата…Останали са спомените. Е, има си куп чиновници в тоя дом. Ама нали и те трябва да ядат? Паркът е модернизиран. Бетониран. На дърво е оставена бетонна клетка и жегата потиска отгоре. Няма ги розовите храсти, няма я лятната читалня, няма фонтанът /има го – но като фигура/. И – гола площ няколко декара. Площад било. По който понякога се мерне – пресичайки го бързичко – нечия фигура. Както обикновено /за тия десет дни, откакто съм тук/ градът е като след неутронна бомба. Имоти, къщи, кооперации са на мястото си. Хора почти не се мяркат. А тези хора сега са много по-заети от преди 20 години. Налага се да полагат неистови усилия, за да оцеляват. И оцеляват – в кафенетата по центъра… Убиване на времето – както то убива хората… Така излиза, че капитализъмът /или нашенската битпазарна демокрация!/ принуждава човека на куп доброволни изяви. Най-вече към търсене на още работа. Само че – каква работа в един замиращ град? И затова белослатинчани се трудят усърдно в градинките. Понякога и по лозя нейде. Ако циганите не са ги унищожили. А виж за младите хора в Бяла Слатина ме е страх. Много! Не зная дали съм прекалено субективен, не съм сигурен дали скептичното отношение на старите хора към младите не надделява – но се стреснах от нещо, на пръв поглед прекалено лично като оценка. Интелигентността на младите хора! Да повторя… Макар че трябва да се крещи! Ей, и аз се уплаших, щом осъзнах, че лицата на децата /10 – 18годишни/ са много, много по-неинтелигентни от лицата на предните поколения. Не, не нашето – в показните спомени всички сме умни, трудолюбиви, честни, борбени. А като ги сравних с лицата на връстниците на племенника и племенничката отпреди десетина години. Просто ми се иска да кажа – затъпяват! И как няма да е? Ваканция. В осем и половина пред една баничарница няколко момчета – 16-17годишни – пият бира. Първа за деня? Или последна от вчера? Други са в кафенетата. Централната улица, направена още по наше време пешеходна част, е почти изцяло покрита с изкуствени постилки. А върху им – кафене до кафене. В 8 и нещо седят млади и малки момчета и момичета. Градът е селскостопански, всеки двор има животни. И сутрин, когато родителите са заминали – де на работа, де на градината – на децата се налага да хранят стоката /както викат в нашия край/. После – в кафенето. В ранния следобед е пълно. Вечерта вече трудно се минава. Към полунощ центърът живее. Ако това е живот. Какво им се предлага като възможност на децата? Културен живот? Спорт? Контрол от възрастните – дори полиция? Родителите, както всички техни “колеги” в България, се оправдават – заети са с оцеляването. И нямат време за децата. Като че тези деца не са именно бъдещето, за чието оцеляване трябва да се борят родителите. Деградацията започва от децата. И не свършва с тях. -------------------------------- Сайтът на Генек |
| И да добавя - може би най-лошото... Рекох да видя какво съм писал за хграда преди пет години. Викам си: да не повтарям... Не стана. на места направо преписвах. Защото е същото... С малко по-черни оттенъци. И мнго, много сивота... Която... Геният Смирненски го е казал: "...ледно тегне и души мъглата,/на живота сивата мъгла..." ---------------------- Сайтът на Генек |