И съвсем случайно след тази 325-та година изчезват траките и в писанията се появяват българите

И са правили бира - известното Шумерско пиво.

Когато папата го попитал защо нарисувал Адам с пъп, Микеланджело пратил папата по дяволите.

Къде ли в съвременната литература се срещат Конниците на Апокалипсиса?

Прошка и вечен приют

Богове, богове мои! Колко е тъжна земята вечер! Колко тайнствени са мъглите над блатата! Който е бродил сред тези мъгли, който много е страдал преди смъртта, който е летял над тази земя, понесъл на гърба си непосилно бреме, той го знае. Знае го умореният. И той напуска без съжаление земните мъгли, нейните блатца и реки, отдава се с леко сърце в ръцете на смъртта, защото знае, че единствена тя ще му донесе вечен покой.

Дори вълшебните черни коне се бяха уморили и носеха бавно ездачите, а неизбежната нощ вече почти ги настигаше. Усетил, че тя е зад гърба му, утихна даже неуморният Бегемот и вкопчил нокти в седлото, летеше мълчалив и сериозен, с настръхнала опашка. Нощта вече покриваше с черен шал горите и ливадите, нощта палеше печални светлинки някъде далече долу — за Маргарита и за Майстора те бяха сега неинтересни и ненужни, чужди светлинки. Нощта задминаваше кавалкадата, ръсеше я отгоре и пръскаше тук-там по натъженото небе бели звездни петънца.

Нощта се сгъстяваше, летеше редом, ловеше препускащите за наметалата, свличаше ги от раменете им, разобличаваше измамите. Когато Маргарита, полъхвана от прохладния вятър, отваряше очи, тя виждаше как се мени обликът на всички, литнали към своята цел. А когато срещу тях от края на гората се заиздига кървавочервена и кръгла луната, нетрайните вълшебнически одежди потънаха в мъглите.

Едва ли някой би познал сега Коровиев-Фагот, самозвания преводач на тайнствения консултант, който нямаше нужда от никакви преводи, в оня, който летеше най близо до Воланд, отдясно на приятелката на Майстора. Вместо оня, който напусна с окъсана циркаджийска дреха Воробьовите хълмове под името Коровиев-Фагот, сега препускаше и звънтеше тихо със златната верига на юздата тъмнолилав рицар с много мрачно лице, което никога не се усмихваше. Опрял брадичка в гърдите си, той не поглеждаше луната, не го интересуваше и земята под него, той мислеше за нещо свое и летеше редом с Воланд.

— Защо се промени така? — попита Маргарита тихо Воланд сред свистенето на вятъра.

— Този рицар си направи навремето една неуместна шега — отвърна Воланд, като обръщаше към Маргарита лицето си с припламващо око, — каламбурът, който измисли, говорейки за светлината и мрака, не беше много сполучлив. Затова на рицаря му се наложи след това да се шегува малко повече, отколкото бе предполагал. Но сегашната нощ е от онези, в които се уреждат сметки. Рицарят плати своята сметка и я закри.

Нощта откъсна и пухкавата опашка на Бегемот, свлече козината му и я пръсна на валма из блатата. Котаракът, смешник на княза на тъмата, се оказа слабичък юноша, демон паж, най-добрият шут, който е имало някога на света. Сега притихна и той и летеше безшумно, подложил младото си лице на светлината, която се лееше от луната.

Най-отстрани летеше с лъскавите си стоманени доспехи Азазело. Луната беше променила и неговото лице. Изчезна безследно отвратителният щръкнал кътник и кривогледството също се оказа фалшиво. Очите на Азазело станаха еднакви, пусти и черни, а лицето му бяло и студено. Сега Азазело летеше в истинския облик, като демон на безводната пустиня, демон убиец.

Себе си Маргарита не можеше да види, но тя добре виждаше как се беше променил Майстора. Сега, на лунната светлина, косата му се белееше; събрана и вързана отзад, тя се развяваше във въздуха. Когато вятърът повдигаше наметалото от нозете на Майстора, Маргарита виждаше на високите му ботуши звездичките на шпори, които ту гаснеха, ту припламваха. Както юношата демон, и Майстора летеше, без да откъсва поглед от луната, но й се усмихваше като на добра позната и любима и по навик, придобит в стая №118, нещо шепнеше.

И най-сетне Воланд също летеше в истинския си облик. Маргарита не би могла да каже от какво е направен поводът на коня му и си мислеше, че са може би лунни халки, а конят е само къс от тъмата и гривата на този кон е облак, а шпорите на ездача — бели звездни петна.

Eй, ти реши един проблем, дето и самият дявол не е могъл да го реши! Според богомилите, Сатанаил направил човекът от кал, ама като се опитал да му вдъхне душа през устата, човекът я изпърдял. Тогава Сатанаил му запушил задника с пръст и пак му вдъхнал душа през устата, ама човекът я кихнал. Тогава Сатанаил му стиснал носа с другата ръка, ама нямало как да му отвори устата, щото и двете му ръце били заети и се принудил да помоли Господ да монтира душата. За да се навие, обещал на Господ да му даде човека, след като му поработи известно време на земята и Господ, понеже имал яко незаети бройки в щатното, след като Сатанаил се разбунтувал и взел 1/3 от личния състав с него долу, се навил. Ама Сатанаил, нали е подъл, не ги пускал, макар Господ предвидливо да ги направил не много качествени и трайни, та затова само някои, дето са се отрекли от сатанинския свят, можели да се качат горе след края на експлоатационния ресурс.

Пък според една авторска легенда битието било създадено от Бог, който опръскал с животворна течност/сещайте се/ тапетите на Нищото докато гостувал в хола на владетеля на Нищото...