Да се завърнеш в бащината къща
Добави мнение Мнения:6
| ..... и никой да не те чака там… Не съм вярвал, че аз, мъж почти на 50, техничар до мозъка на костите си, доста мълчалив и дори скучен, според жена ми, ще седна пред компютъра не за да работя, а да пиша писмо. Преди 16 години заминах за работа в чужбина, бързо се устроих и взех при себе си и семейството си. Малко след това почина баща ми и майка ми остана сама. Никога не се оплака, не ме упрекна, не ми намекна, че няма кой да се грижи за нея – аз съм единствен син. Често се чувахме и тя всеки път казваше колко е добре и колко всичко й е наред. И само въпросът „Скоро ли ще си дойдете?" издаваше, че всъщност е тъжна и много самотна. С ръка на сърцето мога да кажа, че се грижех за нея, мислех я, не съм я изоставил, не съм я забравил нито за миг. Най-големият ми грях е, че не удържах на думата си. Всяка година си идвах в България през август, когато цялата фирма излизаше в отпуска, и това беше нашето време. Обикаляхме приятели и роднини, пътувахме на места, които й напомняха младостта с баща ми, а като напреднаха годините й, я водех по лекари и санаториуми. Ходехме заедно на кино, разхождахме се, канехме гости. Тя ме глезеше с гозби и сладкиши, които обичах от дете. Винаги ме изпращаше до входа на кооперацията и не идваше до летището... за да не виждам сълзите й. Аз пък все й обещавах, че този път ще направя всичко възможно да си дойда по Коледа или най-късно за Великден, а не чак през следващия август. Ето това обещание не спазих и се чувствам ужасно виновен. Да, дойдох си в началото на декември миналата година, но не за да прегърна майка си, не за да усетя аромата на нейния прочут кекс с канела, не за да ме посрещне с греяно вино и орехи, а за да я изпратя в последния й път. Не можех да се побера в кожата си от болка и безсилие. Единствената ми утеха беше, че мама беше умряла като праведен човек, спокойно, без да боледува, в съня си. Но това не намали тежестта в сърцето ми, не успокои съвестта ми, не потисна усещането ми, че съм останал сам. И този път се върнах през август, както обичайно. Но когато се изправих пред заключената врата, усетих как мъката ме задушава. Не чух стъпки в коридора, не ми замириса на печени чушки, нито на печени сливи... Мислех, че таванът ще падне върху главата ми. Трябваше да минат дни, за да посегна към вещите на майка си, но така и нищо не посмях да разместя, дори събраните вестници. Искам да кажа на синовете, които живеят далеч от родителите си: Връщайте се често, колкото и да ви е трудно, и дръжте на дадената дума. Защото идва ден, когато имаме и време, и възможности, но нямаме най-важното – любим човек, който да ни посрещне. Повярвайте, няма по-страшно изпитание от това да се изправиш пред заключената врата на бащиния си дом. Един син Натисни тук |
| Тази тъжна история е до болка позната на стотици хиляди българи. Винаги съм завиждал благородно на германци, шведи, белгийци, французи и хора от много други националности, които отиват в чужбина да работят временно или да учат там и след това с огромна радост се връщат да живеят в страните си. За съжаление това не е случаят с българите, по разбираеми причини. Същото мога да кажа за румънци, сърби, албанци, даже и гърци. Във всеки случай не познавам лично нито един българин, който да е изкарал повече от 10 години в чужбина и то със семейството си и да се е върнал в България. Това не означава, че няма такива, които се връщат, но вероятно са много малко. | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: GreenEyes |
| Моите уважения за автора и браво на svetulka за темата! Още нещо в този смисъл: ДОКАТО СА ЖИВИ Николай Хайтов Никога не съм си задавал въпроса защо съм обичал и продължавам да обичам своите родители, въпреки че те отдавна вече не съществуват на тоя свят. Но ще кажа, че аз заобичах още по-силно и сърдечно своите родители, когато те вече не бяха между живите. Защо? Преди всичко аз чак сега, в моите зрели години, откривам точно какви са били тези хора. Баща ми беше безнадеждно болен, на легло, когато реши да продаде един вол — в същност единствения ни вол, за да ме изпрати да уча. Той самият се нуждаеше от пари да си купува по-отбрани храни за неговата болест, но дори при такова състояние той не мислеше за себе си, а за мене. Даваше си вид на здрав, криеше под чергите зловещия оток на краката си и не даваше да се харчат „артък пари“ за илачи и за доктори и по този начин съкрати сам малкото време за живот, което му оставаше. Заради мене, по-точно заради моето учение, без което преспокойно можеше да минем и аз, и той, и всички. Бях тогава шестнадесетгодишен. Речи го сляп, за да различа дълбокото вълнение, когато се разделяше с вола, с който бе орал цели дванадесет години. Направи го заради мене, а пък аз не казах дори едно „благодаря“. И това неказано „благодаря“ и сега седи заседнало в моето гърло заедно с тежкото и тъжно чувство, че моят баща няма да го чуе ни-ко-га! Завърших гимназия и вече се досещах за това, което бе направил за мене баща ми, и се замислих за него с чувство на благодарност и съжаление, затова реших веднъж с първите спечелени пари да му купя ябълки, защото той имаше нужда от диетична храна, а ябълки в моето балканско село не се намираха. Хайде да купя днеска, хайде да купя утре, отлагах от днеска за утре, а утре — за другиден, докато една пролетна сутрин получих известие, че баща ми през нощта починал… И тези некупени ябълки заседнаха в моето гърло и ме давят и сега — десет и повече години от неговата смърт. Същото беше и с майка ми. Тя живя повече от баща ми, дочака да „хвана служба“ и да си направя къща. Дойде при мене да живее в гората, където бях лесничей, а след това и в града — вече остаряла, свита в своето сукманче, дребна жена с ръце, заприличали от много работа на копита. Гледаше ме в очите и не можеше да се нарадва на зелената ми униформа с дъбови листа. Работата е там, че аз се вглеждах в нея рядко. Увлечен в залисията на службата, аз не сещах как минава времето и главно — как минава то, без да седна до майка си, да й кажа нещо хубаво и топло. Срамувах ли се, стеснявах ли се? И това е вярно: в селските семейства хората някога живееха строго и сурово. Бащите не викаха майките на име, а викаха „мари“. Никакви външни признаци на милост и нежност! В такава атмосфера израснах и аз — научен да крия своите чувства, да се стеснявам да ги проявявам… Аз обичах майка си, но нито веднъж не се обърнах към нея с „мила мамо“ или „майчице“. И тези думи ми заседнаха в гърлото. Мисля си с каква сладост и охота бих й ги произнесъл сега, но няма я вече мама, за да ги чуе. И ми се иска да кажа на всички, които имат още майки и бащи, обичайте ги, докато са живи, и непременно им го кажете. Непременно! Защото утре може да е вече късно и думите за благодарност и за обич, които не сте им казали, ще заседнат, тежки и горчиви, във вашите гърди и няма да има земна сила да ги махне! Ако искате да купите ябълки на своите майки и бащи — не отлагайте нито минута. Ако искате да кажете „благодаря“ — кажете го веднага, незабавно, защото следващият миг може да ви отнеме тази радост вам и на вашите родители — завинаги! |
И ми се иска да кажа на всички, които имат още майки и бащи, обичайте ги, докато са живи, и непременно им го кажете. Непременно! Защото утре може да е вече късно и думите за благодарност и за обич, които не сте им казали, ще заседнат, тежки и горчиви, във вашите гърди и няма да има земна сила да ги махне!  |
| РОДИТЕЛИТЕ Валери Петров Закарах ги с кола към вилата, където трябваше да спят, но нещо й не стигна силата, та спрях я нейде насред път. Сега по склона жълт на Витоша как качват се, следя ги плах и се учудвам: кой се питаше дали привързан бил към тях? В едно от старите ми якета, което аз не нося сам, галантно той крепи й лакътя, макар да се държи едвам. А свила кока под панамата, с бастунчето си тя върви и гледам аз как бавно двамата напредват в сухите треви. И вече слизат зад рътлината във шума и трънак червен, и тя - по-ниска от двамината - по-първа скрива се за мен, а още миг предизвикателно косата негова стърчи, дорде изчезва окончателно и той от моите очи. |
Добави мнение Мнения:6