От Интернет
Добави мнение Мнения:1
| Живот на кредит: психологът, журналист и сценарист Инна Ганзеева си спомня за своя полет, едва не завършил с катастрофа. «Аварийните и Бърза помощ един през друг отиваха да приберат труповете, защото нямахме шанс да кацнем нормално» "Прелиствам снимките на тези, които са летели с този злополучен полет, и сълзите ми капят... Красиви хора, всички се усмихват... На техните роднини пожелавам само невероятни душевни сили, за да преживеят острата болка на загубата. Свещи, пафосни траурни речи, чупене на китки и плач не обичам. Болката е винаги безшумна... А и на близките на загиналите сега не им е до съболезнования по Фейсбук, на тях просто им е зле. Спомних си ето какво... Летях по маршрута Москва-Якутск с брат ми и баща ми. Полетът е скучен, дълъг, повече от шест часа, и нищо не предвещаваше... Изведнъж стюардесата влезе с лице, бяло като сняг и каза с металически глас, че един от пътниците го е стегнало сърцето, и ще извършим екстрено кацане в град Ухта. Тя натъртваше всяка дума, а аз погледнах баща ми и разбрах, че няма пътник с проблеми със сърцето, просто ние няма да долетим до целта. Както после се изясни, запалил се беше единият двигател, било е взето решение първо да се извършат няколко кръга около Ухта, докато се изразходва горивото, а после... Възможността за кацане се обсъждаше в рамките на научната фантастика. На земята ни чакаха колите на аварийната служба, на кмета на града и на Бърза помощ. Както честно си признаха после, те един през друг идваха да приберат труповете, понеже ние нямахме никакъв шанс да кацнем нормално. И ето, седя си аз и слушам биещото си като на зайче сърце. Първата ми реакция - минутен шок, а после - истерия и вътрешен вик: "А аз пък защо? Защо аз съм в този самолет? Господи, чуй ме, де!" Паниката пронизва тялото ти и те обзема напълно животински страх и ужас. После видях отчуждено - съсредоточения поглед на тате, обърнах се към прозорчето и започнах превъртам всичко... всичко, като в евтините холивудски филми, от раждането ми, през училището и университета, та до качването ми на проклетия самолет. Времето като че ли се забавя, то става течно, като в "Матрицата"... Виждам всяка своя крачка и изведнъж разбирам, че все пак ние, хората, сме потресаващо глупави. Ние пилеем като баровци отреденото ни време на тази земя, не правим нищо ценно, не молим за прошка вовреме тези, които сме обидили наистина, не се обясняваме в любов заради страха да бъдем отблъснати, отлагаме за после най-заветните си мечти и копнежи, за после... Така някак си. Животът, значи, е дълъг... Ще си сменя работата догодина, после ще отида на околосветско пътешествие, после ще изгоня враговете от изстисканото си сърце, ще ги пусна на свобода и ще изгоря в себе си чувството за вина... После... А после няма изобщо... Утре може да ме няма мен, или вас... Тогава така ме зашеметиха тези 30 минути полет на горящия самолет... Ще прозвучи кощунствено и зло, но оттогава у мен се появи усещането, че живея на кредит. И когато излизах с памучените си крака от проклетия самолет, дадох на себе си и на Бог тежка клетва, че отсега нататък ще живея осмислено и осъзнато, ще помня за краткостта на живота и обезателно няма да живея живота си напразно. Милион пъти след това наруших това си обещание... И всеки път, когато виждам в новините съобщение, уви, за поредната ужасяваща катастрофа, изказвам съболезнования на роднините на загиналите... а после си спомням за своя полет... за кръговете над Ухта... за целия си живот, протекъл като кинолента пред очите ми и за даденото Му обещание..." Оригиналът тук - Натисни тук  | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: moni |
Добави мнение Мнения:1