Георги Марков - писмо до Димитър Бочев
Добави мнение Мнения:12
| Писмото на Георги Марков до Димитър Бочев 02.1977 г. Лондон Драги Митко, Извинявай, че малко забавих отговора си на последното ти писмо, но просто нямах време да седна да ти пиша, пък и вече намразих всякакъв вид писмовна дейност, след като трябва да прекарвам вероятно две трети от времето ми, дадено от природата – върху пишеща машина. Благодаря ти много за желанието ти да бъдем заедно, което много би ме радвало, но не се обадих на Захариев, нито имам намерение да му се обаждам. Причината е, че докато не ме изгонят от Би Би Си, по-добре да стоя тук, защото смяната, както знаеш добре, ще бъде най-проста илюстрация на нашата поговорка („Пременил се Илия – пак в тия”  . Второ, струва ми се, че между мене и всички тия радиоорганизации съществува точно същия вид разминаване, което съществуваше между мене и българските партийни организации.От много отдавна вече не вярвам в „свобода на словото“, която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в „независимия” вестник ТАЙМС, или в независимото Би Би Си? Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, но както и в „Работническо дело“, трябва да се съобразиш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите – едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки. Всичко това, което ти говоря, ти вече си го познал. И всичко това аз имам твърдото намерение да напиша в един или няколко романа. Защото нито хората от Радио София, нито хората, които стоят зад тукашните радиостанции, ги е грижа за България и българите. Просто хората си изкарват хляба, както биха могли да го изкарат с отглеждането на таралежи, например. Единственото, което вълнува и едните, и другите, е сигурността, която работната площадка им дава, т. е. повишенията, пенсиите, разните други удобства, плюс суетата да се наричаш радиожурналист, което при всички случаи звучи по-добре отколкото „таралежовъд“. Така че всяко решение, което те взимат, всяко мнение, което те изразяват, няма нищо общо с истината, правдата, борбата за доброто и съвършенството на човека, любовта, красотата. Не! Никаква друга кауза, освен своята проста и ясна кауза – да си циментираш положението и да не си създаваш неприятности. Все повече ме смайва впечатлението, че истинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а главно (може би дори единствено) това мръсничко, подличко, егоистично добре маскирано, добре гарнирано чувство да си осигуриш твоето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от тебе да му чистиш пипалата. Все по-силно съм убеден, че светът съвсем не се дели на добри и лоши хора, на леви или десни, на вярващи или невярващи, а главното деление, което има значение за нас, е на хора, които могат, и на хора, които не могат. С други думи – на творци и на паразити. Има различни видове творчества, както има и различни видове паразити. Селянинът, който сее на нивата, е творец, жената, която ражда и отглежда деца, е творец точно толкова, колкото Айнщайн, Бетовен и Достоевски са творци. Този, който прави обувки, е творец, клоунът на сцената е творец, бръснарят на ъгъла е творец и т. н.. Но оттук започва най-голямата драма на хората. Творците и особено талантливите от тях никога не се съюзяват. Първият белег на един талант или на един гений е неговото несъгласие с другите. Много пъти съм казвал, талантът е независимост. И затова всички истински творци поради вътрешната си сигурност, поради устройството си винаги са в пълно разногласие по всички големи въпроси. В замяна на това паразитите или ако щеш посредствениците се обединяват, подреждат се в стройни редици и създават могъщата армия на администрацията и бюрокрацията. Тъй като те нямат творческата сигурност и смелост, тъй като по даденост са страхливи и несигурни, те намират подкрепа в своето общество, в своята администрация, която трагично им дава власт над творците. Администраторите най-много ненавиждат през живота си творците и творчеството, защото всяко нещо, създадено на този свят, им казва, че те не могат да създават, че те са просто паразити. Никой не е изливал повече злоба и завист спрямо творческата част на света от тия осакатени нещастници, които са си присвоили правото да управляват другите. Те се боят от творците, защото творецът не се подчинява лесно, той не е добър служител, той не е примерен чиновник, който казва сладникаво усмихнат „да, сър!” И затова на тебе ти е ясно например защо всяка дребна редакторска маймунка, колкото и бездарна да е, която почука на вашата врата (или на тукашната), има огромни предимства пред такива като мене. Защото те не се интересуват какво всъщност предават за България, не се интересуват да вникнат дълбоко в нуждите на ония, които слушат оттатък, да отговорят най-пълно на техните очаквания… а просто да си изслужат времето за пенсия и след това да имат приятни старини в някое крайморско топло заливче. Когато пристигнах тук, на Запад, бях много изненадан да открия, че почти всички хора, които срещнах, и тукашни, и емигранти всъщност се бореха и мечтаеха да получат в живота нещо, което аз бях захвърлил в България – пари, гарантирано положение, слава. Почти всички и англичани, и германци смятаха, че аз съм бил луд и че е абсолютно морално да лежиш на гърба на цял народ и да си живееш като привилегирована гадина. Този морал така ме порази, че тогава разбрах, че обществената съвест на Запад е или мръсна политическа игра на деня, или куп лайна, че тя не е искрен отклик на нищо, защото малцината честни и искрени донкихотовци, които милеят за човешкото достойнство, нямат достъп нито до радио, нито до телевизия, нито до вестници. Ако търговските интереси на Запад повеляват, те са в състояние да започнат да свирят съветския химн редом със собствените си национални диарии. За мой и твой ужас, това е действителността. Това е все същият конфликт между партията и отделните творци. Ако комунизмът някога дойде на Запад, уверявам те, че техните диктатури ще бъдат далеч по-отвратителни от нашите – източните. Но ако не дойде, причината за това ще бъде, че техните обществени форми са по-съвършено неморални и по-солидни укрепления за посредствеността и бездарието, основите на несправедливостта са много по-дълбоки и парфюмът на демагогията (за да прикрие миризмата на лайната) – много по-силен. Знам, че въпросът ти е естествено – А ЗАКЪДЕ СМЕ НИЕ? КАКВО ДА ПРАВИМ НИЕ? Най глупавото би било да се лъжем, че нещата не са такива, каквито са. Най-непростимото би било да се гръмнем. Отговорът е много прост – ние трябва да продължаваме да бъдем точно това, което сме били – луди. Защото това е формата на живот, която най-добре ни приляга, защото ние сме родени за нея и защото е най-висша привилегия на природата – ДА НЕ БЪДЕШ КАТО ТЯХ. И струва ми се, че цялата красота на живота, че ако щеш целият му смисъл (нали красотата е смисъл), като че е заложен в лудостта на лудите. Всичко наистина голямо и красиво, което и природата и хората са създали досега, е изблик на тази лудост, която според мен е самата същност на МОЖЕНЕТО. Пиши, ако чувстваш, че можеш да пишеш, рисувай, ако мислиш, че можеш да рисуваш, кови, ори, пей, прави нещо, което усещаш, че можеш да правиш, и не се извинявай, че някой не ти е дал микрофона си, че не искат да те печатат. Когато творбите ти станат безспорни, конформистката същност на ония, другите, ще заработи в твоя полза, те ще те приемат като СВОЙ, ще те пуснат по радиото, по телевизията, навсякъде, паметник ще ти издигнат, за да докажат, че онова, което ти си направил, е ТЯХНО. Те винаги са си присвоявали всичко голямо от историята, всичко, което лудите са създали. И затова можеш да си обясниш такива странни картинки, че музикално глухи охкат и ахкат по Бетовен, литературно слепи хора хвалят до небесата Достоевски и цели шайки от нищожества честват коленопреклонно Ботев (и дори наум не им минава да се опитат поне мъничко да бъдат като него). Ето това е конфликтът! Най-големият, най-дълбокият, единствен сериозен конфликт. И в този конфликт такива като мене нямат микрофоните, нямат вестниците, издателствата, киното. Всички те са от другата страна, където комунистически, капиталистически, националистически и господ знае какви още микрофони стоят редом и се борят, за да наложат под един или друг цвят властта на нищото. Трагично, ние не можем без един компромис – този, който ти дава залъка. Но само при условие, че този компромис ще ти помогне да продължаваш да бъдеш това, което си. Драги Митко, Ето ти горе-долу картинката на нещата, така както аз я виждам. Тя не е безнадеждна. Тя е реална, което значи, че вътре, дълбоко в себе си съдържа надежда. След като ти изпонаписах всичко, което чувствах, позволи ми сега да спра, да пожелая на тебе и на Клавдия здраве и любов и предполагам, че скоро пак ще си пишем. Най-сърдечно твой Жоро |
| Гледам темата мълчаливо се подминава, та се сетих един забавен епизод. Откъс от това писмо Димитър Бочев цитира в своето изказване на научната конференция във Факултета по журналистика при Софийския университет,състояла се на 22 март 2000 г. на тема “БиБиСи и България”, по повод 60-годишнината на предаванията на ББС за България. Той посочи, че ББС превърнаха Георги Марков в чиновник и те са неговия морален убиец. Седящите на първия ред служители на британското посолство след тези думи като по команда станаха и демонстративно напуснаха конференцията. Туй писателите не ги знаеш на къде ще избият. |
| Е, чак пък гузно да се мълчи! Просто се страхувам, че мони ще се обиди, ако му кажа, че пак не е разбрал кое трябва да е в червено. |
| Администрацията на ББС сведе Георги Марков до един редови преводач, заставен да превежда глупостите на тоя и оня вестник, което беше убийствено за него. Те не виждаха в него писателя, а само редовия чиновник. Именно по тази причина Бочев каза, че ББС са моралните му убийци. Мечтата на Марков беше да стане английски пишещ писател, но това вече на неговата възраст беше непостижимо, което допълнително смачкваше самочувствието му. Той нямаше физическо време да седне да напише нещо, истинска литература, защото не можеше да си го позволи по финансови причини. Заплащането в ББС беше меко казано мизерно, та за това трябваше да гастролира в Дойче Вели и Свободна Европа. Единствено Свободна Европа беше по-щедра в хоноруването и за това Джери искаше да напусне ББС и да се премести в Мюнхен. В края на краищата Свободна Европа имаше около 7-8 часа емисии в денонощието в сравнение с мизерните четвът и половин часови емисии на Дойче Веле и ББС, сума сумарно не повече от час в денонощието. Освен това интелектуалното ниво в СЕ беше твърде ниско и Марков лесно щеше да блесне. Естествено по стар български обичай щеше да предизвика твърде много доноси, защото той много не си мереше приказките. Дори Бочев, който е кротък човек, дето се вика на мравката път сторва, беше възнаграден с камара доноси от некадърните си колеги. |
| Гузно се мълчало. Кой и за какво да е гузен от четящите писмото? Подминавала се темата. Ми то няма тема. Има отдавна известен текст от Георги Марков. И к'во? Каква е темата? |
| пил_и_пял 12 Мар 2016 03:45 Мнения: 587 От: Bulgaria Скрий: Име,IP "Гузно се мълчало. Кой и за какво да е гузен от четящите писмото? Подминавала се темата. Ми то няма тема. Има отдавна известен текст от Георги Марков. И к'во? Каква е темата?" Тя темата е ясна - долу туй и онуй в съвремието. Но... тукинка некаква конференция се споменува... мое ли некой от актива да разкаже за подобна конференция от, примерно, 1979-а година. Много обичам да научавам за нАучни конференции.  |
| Темата е , да не се плаче на "чужд" десидентски гроб , защото не се знае как е заровен ! И не се знае дали се плаче на десидентската му глава или на пролетарския му *** ! Някакви сополанковци искали да се изучава тоталитаризма , което по принцип не е лошо , стига да го преподаваха безпристрастно , не от псевдодемократични позиции. Ама като чета какви ***** го предлагат , получили възпитание и образование при тоталитаризма - пак същата помия ще излезе : "45 години неистова борба с тоталитаризма" на смели и самоотвержени борци-десиденти , дето се крили по нужниците да пишат стихчета против власта !  И как "успешно" го гътнали през 1989г  Ще ми се да запитам тия смешници-седесари : Що ги ручахте жабетата , след като сега преживявате от огризките , които ви подхвърлят същите тия тоталитаристи , срещу които така "самоотвержено" сте се борили ??? | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Чок觧 |
Добави мнение Мнения:12