Тогава ще вкараме нашата малка лодка в някое тихо заливче и ще поставим палатката, а после ще сготвим скромната си вечеря и ще се нахраним. Сетне иде време да напълним и запалим лулите, да поведем тих и непринуден разговор. Постихне ли разговорът, водата приплисва край лодката и реката подема чудна приказка за далечни времена и тайнствени неща, тихо тананикайки старата детска песничка, която тя пее от хиляди години насам и ще пее още хиляди години, дорде гласът й стане немощен и хрипкав — една песен, както се струва нам, научили се да обичаме постоянно променящия се лик на реката и свикнали да почиваме в нейните леко разлюлени гърди, която ние сякаш разбираме, макар и да не можем разказа с думи какво гласи тя.

И тъй, ние седим в реката, близо до брега, а месецът, който също я обича, се килва ниско, за да й отправи братска целувка, а после я притиска в сребърните си обятия. Ние гледаме как струят водите, винаги пеещи и шепнещи, устремени нататък, към своя повелител океана, докато накрая гласовете ни замират, лулите загасват и ние — най-обикновени и посредствени млади хора, биваме преизпълнени от тъжни и нежни мисли и вече не изпитваме желание да разговаряме. Тогава се разсмиваме, изправяме се, изтърсваме пепелта от угасналите лули и си пожелаваме „лека нощ“.