Държавен антитероризъм срещу обществените свободи - Към постоянно извънредно положение

четвъртък 28ми януари 2016, от Жан-Жак Гандини

След три месеца извънредно положение [1] равносметката изглежда съвсем хилава: един обвинителен акт за терористична дейност, който при това беше анулиран, и никакво досъдебно производство. И докато най-големите експерти настояваха за повече технически, човешки и финансови ресурси, френското правителство се отнесе пренебрежително, като даде цялата власт на една дезориентирана полиция, в ущърб на ефикасността и основните свободи.

НИЦА, 19 ноември 2015 г., 4.30 сутринта. Агенти от специализиран отряд на Националната полиция взривяват вратата на апартамента на семейство тунизийци. Взривът ранява шестгодишната им дъщеря в главата и в шията. Агентите напускат мястото сконфузени, сбъркали адреса. На 21 ноември в 20.30 часа в Сент Уен л’Омон отряд униформени полицаи нахлува в арабския ресторант „Пепър грил“. Заповядват на няколкото клиенти, които вечерят кротко, да сложат ръце на масите. В сутерена издънват врати пред очите на собственика, който напразно им подсказва да използват бравите. На 22 ноември малко преди полунощ в Сен Сен Дени полицаи разбиват вратата на мъж с брада, приел исляма. Опустошават апартамента му и си отиват, без да кажат дума.

На 24 в Дордон домът на семейство производители на биозеленчуци, симпатизиращи на либертарианството, е обискиран на разсъмване заради подозрения, че три години по-рано са участвали в протест срещу проекта за летище в Нотр Дам де Ланд. Според заповедта на префекта има „сериозни основания да се мисли, че в помещенията им може да има скрити оръжия или предмети, за които може да се предполага, че са свързани с действия с терористичен характер“. На 8 декември министърът на вътрешните работи признава, че е станало „недоразумение“ и отменя заповедта, с която е разпореден домашен арест за главата на семейството. Човекът бил принуден да се явява четири пъти на ден в полицейското управление по скалъпено обвинение от бившия му работодател, директор на пречиствателна станция в Екс ан Прованс. „Този, брадатият, кой е?“, питат тревожно полицаи по време на обиска, като виждат гравюра с образа на… Леонардо да Винчи.

Тези, както и стотици други случаи, са изброени в блога „Vu de l’intérieur“ (Поглед отвътре) на журналист от Монд, който създаде „наблюдателен пункт на извънредното положение“, и от сдружение „Квадратурата на мрежата“ [2]. Те контрастират с представената от вътрешното министерство картина на задоволство. За един месец, между 14 ноември и 15 декември, 360 души бяха поставени под домашен арест, 334 – подложени на разпит, от тях 287 – под наблюдение от органите на реда. Извършени са 2700 обиска през деня и през нощта, без надзор на правосъдието, силите на реда са конфискували 431 оръжия, от тях 41 бойни. Предприе¬ти са 488 съдебни дирения, от които 354 свързани с оръжия и наркотици. След това безпрецедентно разгръщане на сили отделът за борба с тероризма на парижката прокуратура е дал ход само на две дознания до 15 декември. Хилава равносметка [3].

Със силата и внезапността си атентатите в Париж от 13 ноември предизвикаха шок и депресия в страната. Въпреки това трябваше ли тази ситуация да доведе до въвеждане на извънредно положение? Президентът на републиката побърза да отговори: „Това е акт на война срещу Франция и нейните ценности“.

Седмица по-късно, позовавайки се на закона от 3 април 1955 г., той внесе в парламента „Закон за извънредното положение“, чийто срок може да бъде продължен с три месеца от 26 ноември. На 20 ноември текстът беше одобрен от депутатите почти с пълно мнозинство. За да убеди след това сенаторите да не сезират Конституционния съвет, премиерът излезе с аргумент, който най-малкото беше оригинален: „Вчера в Националното събрание бяха гласувани мерки – мисля си за електронната гривна за проследяване – aз съм за истината, в известен смисъл те не са конституционно издържани. (… Иска ми се да напредваме бързо.“ [4] В суматохата френските власти информират Генералния секретар на Съвета на Европа, че приетите мерки „подсказват необходимостта от частична отмяна на някои права, гарантирани от Европейската конвенция за правата на човека“, нещо, което нейният член 15 позволява.

Фактът, че няколко дни след кръвопролитията в Париж интервюирани граждани масово одобряваха тези мерки, не е изненада. Както изглежда, извънредното положение се прицелва на първо време в малцинствените или маргинализираните общности. В случая то определя за вътрешен враг мюсюлманите и защитниците на околната среда. Както отбеляза юристът Даниел Лошак, „необходимата пропорционалност“ в отговора на репресиите беше надхвърлена: „С все по-честото прибягване до подслушване, следене, домашни арести и обиски полицията и правосъдието оплетоха населението в огромна паяжина, рискувайки да посегнат на хора, които нямат нищо общо с тероризма, но имат нещастието да са мюсюлмани.“ (Монд, 28 ноември 2015)

„Мюсюлмани“ – мишената събужда спомена за раждането на процедурата за извънредно положение по време на колониализма. Бащинството на тази юридическо-репресивна новост принадлежи на Морис Буржес-Монури, министър на вътрешните работи в правителството на Едгар Фор. Намерението му е било да разшири правомощия¬та на полицията в отговор на нападенията по време на „Вси светии“ през 1954 г., поставили началото на войната за независимост на Алжир. Тогава не се обявява военно положение, защото това предполага полицейската власт да се прехвърли на военните. Което би означавало да се признае на борците от Фронта за национално освобождение (ФНО) статут на войници и по този начин да се приеме, че е налице състояние на война. „Оказа се наложително да се създаде юридическа рамка, която, от една страна, да не посяга на традиционното упражняване на властта от гражданските управленски структури, и от друга, да ги подсилва и да насочва вниманието им по начин, който да ги прави по-приспособими към събития с характеристики на обществени катаклизми, криещи опасност за обществения ред или за националния суверенитет. Рамката бе наречена извънредно положение“. Законът е приет на 3 април 1955 г. с 379 гласа „за“ и 219 „против“, въпреки предупреждението на депутата социалист Франсис Валс от департамента Од: „Историята ни учи, че всички извънредни закони – от неоправданите мерки, приети веднага след серията анархистки атентати през 1893-1894 г., до Закона за обсадното положение, приет с презумпцията за защита на Републиката, но използван през 1852 г. за Наполеоновия преврат, а през 1871 г. за смазване на Комуната – по-късно са се отклонявали от първоначалния си замисъл“ [5].
Концепция за правосъдие по предсказания

СЕГАШНАТА рамка буди още по-силна тревога, защото подменя понятието „деяние“ с „поведение“. Във връзка с процедурата за домашен арест, например, текстът гласи буквално: „Трябва да са налице сериозни основания да се мисли, че поведението на личността представлява заплаха за сигурността и за обществения ред“. Посочват се „лицата, които са привличали вниманието на полицейските или на разузнавателните служби със своето поведение, с контактите си, с приказките си“. В името на една концепция за правосъдие по предсказания законът преследва хора не защото подготвят престъпление, а защото се предполага, че могат да извършат такова.

Логиката на подозрението, основано на прогноза, противно на логиката на обвинението, основано на доказателства, се прилага вече и в Закона за превантивното задържане, приет на 25 февруари 2008 г. Отменянето му е сред неизпълнените предизборни ангажименти на Франсоа Оланд. Г-жа Мирей Делмас-Марти припомня, че този текст е почерпил вдъхновение от германски закон от 1933 г. – един от малкото от времето на хитлеризма, които не са отменени. Излязъл от употреба, той беше съживен и обявен за действащ от Конституционния съд на Германия през 2004 г. след атентатите от 11 септември 2001 г. Професорката по право казва, че е била „шокирана“ от френския закон от 2008 г., „защото позволява да се отнема свободата на личността за неопределено време, не въз основа на стриктно формулирани основания за криминални деяния, а въз основа на „усещане за опасност“, т. е. на концепция, която не може да бъде дефинирана. Запитах се как стигнахме до това положение и защо Конституционният съвет почти го обяви за действащ, след като малко преди това Европейският съд оспори този механизъм в едно германско дело“ [6].

Съвсем далеч от тези тревоги, през декември правителството на Манюел Валс се обърна към Държавния съвет с питане по повод на две искания. Първото се отнася до предложение на председателката на Националния фронт Марин льо Пен, одобрено също от Никола Саркози и Лоран Вокие от „Републиканците“ (новото име на Съюза за народно движение на Саркози – бел. прев.): да бъдат създадени центрове за 20 000 арестувани лица с полицейски досиета „S“, т. е. подозирани в заплаха за националната сигурност (половината заради ислямски радикализъм, останалите заради политико-синдикална активност или хулиганство). Може ли – пита изпълнителната власт – законът да разпореди административно задържане с превантивна цел на лица, които не са осъдени? При това въз основа на досиета, позволяващи, по признание на самия вътрешен министър Бернар Казньов, „да бъдат следени хора, които не са извършили никакво престъпно деяние, но които могат да извършат такова“ [7].

Изпълнителната власт би искала освен това да впише извънредното положение в конституцията. Според привържениците на идеята придаването на конституционна сила на това, което се прилага по изключение, ще позволи извънредните обстоятелства да се управляват законно. Една конституция трябва да предвиди всички ситуации, които биха могли да посегнат върху гаранцията за свободите на гражданите, аргументират се те. Противно на някои свои колеги, професорът по конституционно право Оливие Бод смята, че „конституционализмът и извънредното положение са напълно несъвместими“. Защото „конституцията служи за организиране и ограничаване на властта, докато всяко извънредно положение „взривява“ конституционния ред, като въвежда в него отмяна на законни положения“. Освен това, добавя Бод, „извънредното положение съдържа две сериозни опасности – от злоупотреба с изключителната власт, дадена на полицията, и от повтарящо се удължаване на извънредните положения, с риск те да се превърнат в постоянно състояние“ [8].

Държавният съвет не споделя тази гледна точка. Според негово становище от 17 декември предвижданата от правителството промяна може да има двоен „полезен ефект“: тя ще създаде „неоспоримо основание за мерките на полицията, която се грижи за обществения ред“ и ще „регламентира обявяването и хода на извънредното положение“. Все пак, след като извънредното положение е „състояние на криза“, неговото подновяване не би трябвало да се повтаря безкрайно.

Друг елемент на конституционната реформа, обявен от президента на Републиката пред Конгреса на 16 ноември, е възможността да бъдат лишавани от френско гражданство французи с двойно гражданство, осъдени за тероризъм. За Държавния съвет тази мярка, за която отдавна претендират десницата и крайната десница, била очевидна необходимост. Защото „отговаря на легитимна цел“, но носи „заплаха за неконституционност“. Което налагало вписването ѝ в Конституция¬та…

Увеличаването на полицейщината в една държава поражда съпротива. На 11 декември Държавният съвет предаде на Конституционния съвет предварителен въпрос за конституционна съобразност (ПВКС) по повод на „необосновано посегателство върху правото на свободно придвижване“. Въпросът бе зададен от политически активист, поставен под домашен арест заради Парижката международна конференция за климата (COP21). Висшата съдебна инстанция отхвърли аргументите на ищеца. Така с благословията на „мъдреците“ министърът на вътрешните работи получи законното право под претекст за борба срещу тероризма да поставя под домашен арест политически опоненти, за да им отнеме възможността да протестират.
Коледните пазари бяха пощадени

ОТ СВОЯ страна Френската лига за защита на човешките права депозира през декември м.г. нови три въпроса за конституционна съобразност. Те се отнасят до основанията за домашен арест, за административните обиски и за ограниченията на свободата на събранията. Както обясни адвокатът на лигата Патрис Спинози: „Не става дума за оспорване на законността на извънредното положение, а за атака срещу заплахата от посегателство върху основните свободи. Посегателство, което се позволява в името на извънредното положение, без да бъде упражняван съдебен надзор. Има конституционно изискване за съдебен контрол върху мерките, които се отнасят до неприкосновеността на жилището и до зачитането на правото на личен живот. Сега се посяга на конституционните принципи за свобода на словото и на правото за колективно изразяване на идеи и мнения“.

В текст, обнародван на 17 декември м. г., над сто асоциации, организации и синдикати [9] разобличават „явната злоупотреба с извънредното положение, която е насочена и срещу хора без никаква връзка със заплахата от атентати. (… Забраните за събиране на хора на обществени места се умножават (… а в същото време се разрешават спортни състезания и дейности като Коледните пазари“. В заключение текстът настоява правителството „да вдигне извънредното положение“ и „да се откаже от прибързано подготвената конституционна реформа“. Ще бъде много полезно за министър-председателя да се замисли над думите на норвежкия си колега след атентатите в Осло и на остров Утоя през юли 2011 г.: „Отговорът на насилието е още повече демокрация, още повече човечност.“ [10]

LE MONDE DIPLOMATIQUE

- Превод Методи Кръстев
Бележки под линия

[1] То беше удължено с още три месеца и според министър-председателя Манюел Валс трябва да бъде продължавано, докато „не се отърват“ от Даеш („Ислямска държава“ – Бел. на бълг. ред.)

[2] http://delinquance.blog.lemonde.fr и „Recensement des joies (ou pas) de l’état d’urgence en France“ (Оценка на възторга (или на неодобрението) от извънредното положение във Франция, http://www.laquadrature.net.

[3] „Mesures administratives prises en application de la loi no55-385 du 3 avril 1955 depuis le 14 novembre 2015“ (Административни мерки, предприети като прилагане на закон № 55-385 от 3 април 1955 до 14 ноември 2015“ http://www.assemblee-nationale.fr.

[4] „Valls ne veut pas que le Conseil constitutionnel mette son nez dans l’état d’urgence“ (Валс не иска Конституционния съвет да си пъха носа в извънредното положение), Slate.fr, 20 ноември 2015.

[5] Историческа ретроспекция от ThomasWiederdans „Lois d’exception: quand la gauche frondait“ (Извънреден закон: когато левицата критикуваше остро), Monde, 5 декември 2015. Вж. също Vanessa Codaccioni, Justice d’exception (Извънредно правосъдие). L’Etat face aux crimes politiques et terroristes (Държавата пред лицето на политическите престъпления и тероризма), CNRS Editions, Paris, 2015.

[6] Arnaud Fossier, „De l’exception en droit. Entretien avec Mireille Delmas-Marty“ (Изключение вдясно. Разговор с Mireille Delmas-Marty, Tracés, № 20, Лион, 2011.

[7] France Inter, 26 август 2015.

[8] Monde, 2 декември 2015.

[9] „Sortir de l’état d’urgence“ (Да се излезе от извънредното положение), http://www.ldh-france.org. Сред подписалите са: Confédération générale du travail (CGT) (Обща конфедерация на труда), Confédération paysanne (Селска конфедерация), Ligue des droits de l’homme (Лига за човешки права), Solidaires (Синдикален съюз „Солидарни“, и т. н.

[10] Пресконференция на 22 юли 2011, http://www.regjeringen.no.

letec55
24 Мар 2016 16:44

Атентатите ги организират тия, които са родени и израстнали в Европа. Тия, за които ИД и нейните фундаменталистки идеи станаха по един или друг начин ( това е отделна дълга и сложна тема ) кауза на живота.

In Belgium, alas, few mainstream officials genuinely understand their Muslim fellow citizens.
Unlike France, which has a long history with the North African and sub-Saharan African Muslim world, Belgium has no colonial history with Muslim-majority regions. Most Belgian Muslims — estimated to be between 320,000 to 450,000, or about 4 percent of the population — are of Moroccan origin, followed by those of Turkish origin.
Belgium’s history with Muslim communities dates back only to the postwar economic boom years, when low-skilled workers from the villages of Morocco and Turkey began working in Belgian coal mines and factories, with migration peaking in the 1960s.

But while Europe offered the sort of economic opportunities for which the 1960s generation of migrants was grateful, their children have been not so lucky. The economic downturn since the late 1970s saw the closure of Belgian coal mines and heavy industries, leaving areas of urban blight.
Belgium’s national unemployment rate, hovering around 8 percent, climbs to more than 20 percent among the youth population.
Among Belgians of Moroccan or Turkish origin, that figure can double to around 40 percent. Add high unemployment to the mix of poor policing, fuddled administration and services, and you have the perfect breeding grounds for marginalization and radicalization. Tiny Belgium today has the dubious distinction of being the country with the highest per capita numbers of nationals or residents who have traveled to the Islamic State-held Syria-Iraq badlands.

To be sure the bulk of Belgium’s Muslims want nothing to do with the Islamic State. But for those unemployed youths with few job opportunities and easy access to drugs and arms-dealing rackets, places like Molenbeek are a home away from home, where old, idealized codes of conduct from the rural heartlands their parents left behind can be transplanted to a cold, dreary Brussels hood.