Дано не си лекар.

New testimony reveals that an FBI source met with Osama bin Laden in 1993 even though the 9/11 Commission claimed that their intel on the al Qaeda leader was 'at best cloudy' at the time

In a 2004 BBC article entitled "Al-Qaeda's origins and links", the BBC wrote:

During the anti-Soviet jihad Bin Laden and his fighters received American and Saudi funding. Some analysts believe Bin Laden himself had security training from the CIA.

Robin Cook, Foreign Secretary in the UK from 1997–2001, believed the CIA had provided arms to the Arab Mujahideen, including Osama bin Laden, writing, "Bin Laden was, though, a product of a monumental miscalculation by western security agencies. Throughout the 80s he was armed by the CIA and funded by the Saudis to wage jihad against the Russian occupation of Afghanistan." His source for this is unclear.

In conversation with former British Defence Secretary Michael Portillo, two-time Prime Minister of Pakistan Benazir Bhutto said Osama bin Laden was initially pro-American.Prince Bandar bin Sultan of Saudi Arabia, has also stated that bin Laden once expressed appreciation for the United States' help in Afghanistan. On CNN's Larry King program he said:

Bandar bin Sultan: This is ironic. In the mid-'80s, if you remember, we and the United - Saudi Arabia and the United States were supporting the Mujahideen to liberate Afghanistan from the Soviets. He [Osama bin Laden] came to thank me for my efforts to bring the Americans, our friends, to help us against the atheists, he said the communists. Isn't it ironic?

Larry King: How ironic. In other words, he came to thank you for helping bring America to help him.

Bandar bin Sultan: Right.

Сгугню
28 Мар 2016 10:44
... Ислямистите просто използваха през 80те САЩ за да обучи техните хора докато се бореше против инвазията на СССР в Афганистан...

America Created Al-Qaeda and the ISIS Terror Group
By Garikai Chengu, Global Research, February 18, 2016

Much like Al Qaeda, the Islamic State (ISIS) is made-in-the-USA, an instrument of terror designed to divide and conquer the oil-rich Middle East and to counter Iran’s growing influence in the region.

The fact that the United States has a long and torrid history of backing terrorist groups will surprise only those who watch the news and ignore history.

The CIA first aligned itself with extremist Islam during the Cold War era.
Back then, America saw the world in rather simple terms: on one side, the Soviet Union and Third World nationalism, which America regarded as a Soviet tool; on the other side, Western nations and militant political Islam, which America considered an ally in the struggle against the Soviet Union.

The director of the National Security Agency under Ronald Reagan, General William Odom recently remarked, “by any measure the U.S. has long used terrorism. In 1978-79 the Senate was trying to pass a law against international terrorism – in every version they produced, the lawyers said the U.S. would be in violation.”

During the 1970′s the CIA used the Muslim Brotherhood in Egypt as a barrier, both to thwart Soviet expansion and prevent the spread of Marxist ideology among the Arab masses. The United States also openly supported Sarekat Islam against Sukarno in Indonesia, and supported the Jamaat-e-Islami terror group against Zulfiqar Ali Bhutto in Pakistan. Last but certainly not least, there is Al Qaeda.

Lest we forget, the CIA gave birth to Osama Bin Laden and breastfed his organization during the 1980′s. Former British Foreign Secretary, Robin Cook, told the House of Commons that Al Qaeda was unquestionably a product of Western intelligence agencies. Mr. Cook explained that Al Qaeda, which literally means an abbreviation of “the database” in Arabic, was originally the computer database of the thousands of Islamist extremists, who were trained by the CIA and funded by the Saudis, in order to defeat the Russians in Afghanistan.

America’s relationship with Al Qaeda has always been a love-hate affair. Depending on whether a particular Al Qaeda terrorist group in a given region furthers American interests or not, the U.S. State Department either funds or aggressively targets that terrorist group. Even as American foreign policy makers claim to oppose Muslim extremism, they knowingly foment it as a weapon of foreign policy.

The Islamic State is its latest weapon that, much like Al Qaeda, is certainly backfiring. ISIS recently rose to international prominence after its thugs began beheading American journalists. Now the terrorist group controls an area the size of the United Kingdom.

In order to understand why the Islamic State has grown and flourished so quickly, one has to take a look at the organization’s American-backed roots.
The 2003 American invasion and occupation of Iraq created the pre-conditions for radical Sunni groups, like ISIS, to take root.
America, rather unwisely, destroyed Saddam Hussein’s secular state machinery and replaced it with a predominantly Shiite administration. The U.S. occupation caused vast unemployment in Sunni areas, by rejecting socialism and closing down factories in the naive hope that the magical hand of the free market would create jobs. Under the new U.S.-backed Shiite regime, working class Sunni’s lost hundreds of thousands of jobs. Unlike the white Afrikaners in South Africa, who were allowed to keep their wealth after regime change, upper class Sunni’s were systematically dispossessed of their assets and lost their political influence. Rather than promoting religious integration and unity, American policy in Iraq exacerbated sectarian divisions and created a fertile breading ground for Sunni discontent, from which Al Qaeda in Iraq took root.

The Islamic State of Iraq and Syria (ISIS) used to have a different name: Al Qaeda in Iraq.
After 2010 the group rebranded and refocused its efforts on Syria.

There are essentially three wars being waged in Syria:
one between the government and the rebels,
another between Iran and Saudi Arabia,
and yet another between America and Russia.
It is this third, neo-Cold War battle that made U.S. foreign policy makers decide to take the risk of arming Islamist rebels in Syria, because Syrian President, Bashar al-Assad, is a key Russian ally. Rather embarrassingly, many of these Syrian rebels have now turned out to be ISIS thugs, who are openly brandishing American-made M16 Assault rifles.

America’s Middle East policy revolves around oil and Israel. The invasion of Iraq has partially satisfied Washington’s thirst for oil, but ongoing air strikes in Syria and economic sanctions on Iran have everything to do with Israel. The goal is to deprive Israel’s neighboring enemies, Lebanon’s Hezbollah and Palestine’s Hamas, of crucial Syrian and Iranian support.

ISIS is not merely an instrument of terror used by America to topple the Syrian government; it is also used to put pressure on Iran.

The last time Iran invaded another nation was in 1738. Since independence in 1776, the U.S. has been engaged in over 53 military invasions and expeditions. Despite what the Western media’s war cries would have you believe, Iran is clearly not the threat to regional security, Washington is. An Intelligence Report published in 2012, endorsed by all sixteen U.S. intelligence agencies, confirms that Iran ended its nuclear weapons program in 2003. Truth is, any Iranian nuclear ambition, real or imagined, is as a result of American hostility towards Iran, and not the other way around.

America is using ISIS in three ways: to attack its enemies in the Middle East, to serve as a pretext for U.S. military intervention abroad, and at home to foment a manufactured domestic threat, used to justify the unprecedented expansion of invasive domestic surveillance.

By rapidly increasing both government secrecy and surveillance, Mr. Obama’s government is increasing its power to watch its citizens, while diminishing its citizens’ power to watch their government. Terrorism is an excuse to justify mass surveillance, in preparation for mass revolt.

The so-called “War on Terror” should be seen for what it really is: a pretext for maintaining a dangerously oversized U.S. military. The two most powerful groups in the U.S. foreign policy establishment are the Israel lobby, which directs U.S. Middle East policy, and the Military-Industrial-Complex, which profits from the former group’s actions. Since George W. Bush declared the “War on Terror” in October 2001, it has cost the American taxpayer approximately 6.6 trillion dollars and thousands of fallen sons and daughters; but, the wars have also raked in billions of dollars for Washington’s military elite.

In fact, more than seventy American companies and individuals have won up to $27 billion in contracts for work in postwar Iraq and Afghanistan over the last three years, according to a recent study by the Center for Public Integrity. According to the study, nearly 75 per cent of these private companies had employees or board members, who either served in, or had close ties to, the executive branch of the Republican and Democratic administrations, members of Congress, or the highest levels of the military.

In 1997, a U.S. Department of Defense report stated, “the data show a strong correlation between U.S. involvement abroad and an increase in terrorist attacks against the U.S.” Truth is, the only way America can win the “War On Terror” is if it stops giving terrorists the motivation and the resources to attack America. Terrorism is the symptom; American imperialism in the Middle East is the cancer. Put simply, the War on Terror is terrorism; only, it is conducted on a much larger scale by people with jets and missiles.

Garikai Chengu is a research scholar at Harvard University. Contact him on garikai.chengu@gmail.com

Идеологическите основи на джихадизма
Вторник, 01 Декември 2015 Написано от Ала Ал-ХАСУН ал-ШАМРИ*

Според мнозина, истинската пречка пред напредъка на мюсюлманите е, че не развиват религиозните идеи и догми на нивото на съвременните религиозни нужди на ислямския свят, като цяло. Тази тенденция създава благотворна почва за появата и утвърждаването на радикални идеологии и поведение и съдейства за изолацията на мюсюлманите. Те не са в състояние да вървят в синхрон и да взаимодействат с останалия свят в посоката на промяната и обновлението.
Уахабитската салафитска мисъл с основание се смята за войнстваща, тъй като нейните последователи вярват, че животът е грях и затова трябва да се пречистят преди да се явят пред Всевишния, включително като се държат далеч от светския начин на живот. В последното понятие се включват дори театъра, киното, музиката и други негови прояви. Ислямистите смятат за грях „смесването“ на двата пола на работното място и в училищата и твърдо се противопоставят на всеки опит за реформи в мюсюлманските общества, твърдейки, че всяка иновация е заблуда, която води към ада. В това отношение уахабитските салафитски теоретици са вредни не само за себе си, но и (най-вече) нанасят непоправима вреда върху обществото, като цяло.
Техните идеи и поведение се основават върху три постулата:

- Целият свят мрази мюсюлманите. Съществува зловеща конспирация срещу мюсюлманите, обединяваща „трите елемента на злото“: евреи, християни и светски настроени мюсюлмани.

- Истинските мюсюлмани да длъжни да отмъстят за убийствата, несправедливостта и окупациите в ислямския свят.

- Обявяването на джихад в защита на исляма е задължително, дори с цената на самоубийствни атентати срещу невинни хора и цивилни лица.

Както е известно, въоръжената дейност на салафитите-джихадисти започва след окупацията на Афганистан от съветската армия през 1979, като по-късно към арабските муджахидини се присъединяват и джихадисти от други страни. За духовен баща на екстремистите пък се смята шейх Абдула Азам, роден в Палестина през 1941.
До 1980 той е преподавател в Ислямския университет в Йордания. Шейхът е почитан като учител на всички арабски муджахидини дори и от Осама Бин Ладен - първият фундаменталист, призовавал за „джихад” в Афганистан.
На свой ред, Абдула Азам е силно повлиян от идеите на Саид Кътб, Хасан ал Банна и Ибн Таймия , които полагат основите на ислямското екстремистко салафитско-джихадистко движение[1]. В завещанието си той пише, че обичта към джихада контролира чувствата и сърцето му. Азам подчертава, че тъй като в някои от главите (Сурите) и знаменията на Корана се призовава за джихад, самият той чувства, че не е изпълнил докрай задължението си да се сражава по пътя към Аллах. „Избрах пътя на смъртта, който ще ни доведе до вечен живот“, подчертава Азам. Тоест, според него, джихадът е борбата по пътя към Аллах и затова е задължение за всеки съвременен мюсюлманин. В тази връзка, той поставя въпроса, дали борбата в Палестина, Афганистан или в която и да било друга част на земното кълбо, не е опозорена от неверниците[2].

Джихадистката идеология

Както е известно, думата “джихад”, която се споменава в Свещения Коран, означава „стремеж, усилие или борба по пътя на Аллах“. Това е основно задължение на всеки вярващ и касае формирането на истинската същност на индивида, за да бъде той жизнеспособен член на мюсюлманската общност. В случай на война джихадът е разрешен като самозащита срещу агресора. Коранът казва: „Сражавайте се по пътя на Аллах с онези, които се сражават с вас, и не отстъпвайте! Аллах не обича престъпващите, затова ги убивайте там, където ги сварите и ги прогонете оттам, откъдето и те ви прогониха и не се сражавайте с тях при Свещената джамия, докато не започнат там да се сражават с вас. А ако се сражават с вас, убийте ги! Такова е възмездието за неверниците. а престанат ли, Аллах е опрощаващ, милосърден. И се сражавайте с тях, докогато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах“[3].

Чрез тези божии слова става ясно какво означава „джихад“. През вековете обаче те биват тълкувани по различен начин от отделните ислямски школи и факихи. Измежду всички постулати на исляма, именно тези тълкувания варират най-много според условията и в зависимост от обстоятелствата. От значение е, дали мюсюлманите са изправени пред външна заплаха, както по време на Кръстоносните походи например. В този случай “свещената война ”означава по-скоро борба за налагане на справедливост и то при самозащита за опазване на семейството, дома и земята. Всъщност, призивът към мюсюлманина е за борба срещу злото - вътре в него и около него. Това е покана към отделния индивид да върши съвестно своята работа, да се труди усилено за да храни семейството си. Тези ежедневни усилия също са вид джихад. Всяка обществена или индивидуална борба за налагане на ислямския начин на живот чрез убеждаване, т.е. посредством разяснения и съвети, а не чрез насилие, се нарича джихад. Терминът „джихад“ обаче, често бива интерпретиран погрешно, тъй като умишлено се използва от екстремистките елементи за користни внушения. Джихад е също борбата за премахване на потисничеството, за освобождаване от чужда окупация, за граждански права (дори според законите, приети от международните организации за защита на човешките права). Тази борба е оправдана, а тези усилия също са джихад.

Историческото развитие на джихадистката доктрина

След смъртта на Пророка Мохамед ислямът се организира около абсолютното съблюдаване от сподвижниците му и общността на вярващите, като цяло, на Сунната, която е разделена на две поредици от текстове:

- Просветление (Ал Коран), т.е. божието учение, предадено от архангел Джибрил на Пророка Мохамед.

- Свидетелствата за мислите и поведението на Пророка, разказани пряко или косвено от първите му последователи. Този теологичен корпус много бързо става предмет на тълкувания, обявени за неоспорими, които позволяват да се систематизира един правен модел, определен от шариата (ислямския закон). Особено значение се придава на разсъжденията по аналогия, предназначени да уреждат нововъзникналите казуси въз основа на сходен случай, описан в Корана или в шариата[4]. Това полага основите на пет отделни правно-догматични школи: ханафитската, която е по-либерална и толерира използването на силогизми; маликитската, която се интересува от общата полза и обичаите; шафаитската, търсеща консенсуса в общността на правоверните; ханбалитската, която е по-твърдо и радикално настроена, и школата Джафари, известна като „доктрината на дванайсетте имами“.

Всички тези школи не допускат възможност за отклонения от възприетите правила и норми на исляма. В шиитската и в сунитската традиция идеята за мъченика се подчинява на великия джихад, но в исляма самоубийството е забранено. То се смята за незаконен акт, който лишава мюсюлманина от благата на рая. В буквалния смисъл, понятието „джихад“ означава „полагане на усилие”. Шариатът предлага два модела на саможертва чрез джихад. От това основно понятие произтичат двете отделни, но допълващи се понятия за Голям и Малък джихад. Големият джихад е духовно усилие, което всеки мюсюлманин трябва да направи, за да спази законите на исляма. Негов дълг е постоянно да поддържа силна религиозна вяра, което да му позволи да се държи като истински правоверен. Малкият джихад пък е дългът на всеки мюсюлманин да защитава със средствата, с които разполага, своята религия, когато тя е застрашена. Различните тълкувания на понятието „джихад“ през 70-те години на ХХ век улесняват появата на политическия ислямизъм, наричан също „радикален ислямизъм“. Това по естествен начин води и до възникването на джихадисткото движение.

Концепцията за Малкия джихад често се тълкува като по-скоро отбранителна. Според онези, които я споделят, така се създават необходимите условия за завръщане към основите на религията и пресичане всеки опит на „неверниците“ да отнемат придобивките на исляма. Движението на войнстващия джихад се ражда в резултат от уахабитското изкривяване на салафитската фундаменталистка мисъл, проповядваща връщане към корените на чистия първичен ислям. Уахабизмът обаче става оръдие в ръцете на едно ново поколение радикални ислямисти. Чрез него те се стремят да оправдаят упражняването на политическо насилие, смятайки го за единствено възможния начин на действие за възстановяване системата на Халифата като универсална форма на политическо и религиозно държавно управление и обединяване на мюсюлманската общност. Понятието „салафитски ислямизъм” не е теологична доктрина, а движение, използващо исляма за политически цели. То представлява радикалната част на политическия ислямизъм. Целта на радикалите ислямисти е да наложат на обществото и държавата традиционния модел на обществени отношения по каноните на шариата (ислямския закон). На практика, можем да говорим за аналогия, в съдържателен план, между понятията салафитски ислямизъм, радикален ислям и политически екстремизъм. Общото между тях е употребата на насилие, чрез „джихадисткия ислямизъм”, за да се постигне желаната крайна цел. С последното понятие се обозначава новият етап от еволюцията на салафитската идеология, когато войнстващият ислямизъм използва, възприема и адаптира методите на борба на тероризма за да наложи своите виждания или да подчертае своята идентичност. Салафитският ислямизъм превръща джихадисткото движение в средство за действие, наблягащо повече върху индивидуалната ангажираност на бойците за каузата на онова, което те смятат за борба в и за Божия път[5]. Макар и сунитски по произход, днес той представлява основна заплаха в международен план, тъй като се основава на утопични политически стремежи. Това е най-маргиналната и екстремистка форма на съвременния религиозен тероризъм, тъй като при него политическото насилие вече не е средство за борба, а до голяма степен се е превърнало в самоцел. Самоубийствените атентати се възприемат като висша форма на служене на ислямистката кауза. Бойците-джихадисти не се колебаят да се самоубият за каузата на Аллах, опитвайки се чрез „мъченичеството“ да продължат онова, което възприемат като нова епопея по пътя към Световния халифат.

Корените на това движение водят началото си от школата на ханбализма, проповядващ фундаменталисткото прилагане на принципите на исляма и стриктното подражание на действията на „ал салаф ал салих“, т.е. сподвижниците на Пророка Мохамед. Ибн Ханбал (780-855), а няколко века по късно и Мохамед ибн Абд ал-Уахаб, се опитват да заличат историческите и културни различия между народите, изповядващи исляма, и да обединят мюсюлманската общност около пренесеното от Пророка Мохамед послание. Затова те се противопоставят на всяко по-широко тълкуване на Сунната, смятана за низпослана от Аллах веднъж и завинаги. Те открито поставят въпроса не само за джихада срещу неверниците, но и за наказанието, което следва да получат онези мюсюлмани, които са се отклонили от Божия път. Тук е мястото да отбележа, че фундаменталната разлика между сунити и шиити е свързана с функцията на имама. За шиитите, функцията на халифа е политическа, което значи че тя е временна, докато имамът е преди всичко религиозен водач.

Специфично влияние върху развитието на шиитския (а и сунитски) джихадизъм оказва шиитът Али Шариати, роден през 1933. Той се опитва да адаптира шиитския ислям към основните проблеми на съвременната политическа реалност за мюсюлманските народи, включително окупацията и антиимпериалистическата идеология. Неговата рецепта е да се даде политическа власт на религиозния водач. Така, чрез радикалното обновление на шиизма, той отваря пътя на иранския аятолах Рухола Хомейни към властта. Благодарение на своите яростни антиимпериалистически проповеди, пожънали успех сред маргиналните класи и по-слабо образованите мюсюлмански религиозни прослойки, Хомейни налага първия модел на религиозна теокрация в съвременния ислямски свят. Той установява религиозна диктатура в Иран и в същото време подготвя манипулацията на шиитските общности извън Иран чрез износа на иранския религиозен модел[6].

Моделът на радикално ислямско общество, генериран от революцията в Иран, оказва силно влияние и върху шиитската общност в Ирак. В резултат от въздействието на революцията на Хомейни върху шиитите, те стават все по-враждебно настроени към управляващите в техните държави заради социалното неравенство и липсата на справедливост, както и заради повсеместното разпространение на корупцията, обричащи на бедност огромната маса от населението.

Тероризмът – modus operandi

Популизмът на ислямския радикализъм оказва мощно притегателно въздействие върху многобройните младежки общности в ислямските страни. Този успех се дължи на семплия и директен подход към болезнените проблеми на обществото. На радикалистката мобилизация на безработното и безперспективно младо поколение разчитат най-изявените ислямистки организации “Мюсюлмански братя”, “Джамаа ал Исламия” и, разбира се, Ал Кайда. Този начин на вербуване на привърженици по-късно е възприет и от други нововъзникнали по-малки или по-големи ислямски групировки, включително т.нар. „Ислямска държава“. Силно оръжие в техния идеен арсенал, придаващо идеологическа завършеност на ислямистките им каузи, е тезата за провала на съвременните политически идеологии – както на Запада и капитализма, така и на Изтока и марксизма. Впоследствие тази позиция бива усвоена от всички ислямски екстремистки организации[7]. Предимство при рекрутирането на активисти се отдава не толкова на специалната подготовка за подривна дейност, колкото на това терористите и особено терористите-самоубийци да бъдат идеологически предани на ислямистката кауза. Единствено по този начин ръководителите на ислямистките групировки мотивират чрез идеологическа зависимост атентаторите-камикадзе. Анализът на специфичната персонална нагласа на извършилите или подготвящите се да извършат самоубийствен атентати показва, че те се различават от класическата суицидна личност, тъй като притежават скрита агресия, която е задължителна предпоставка за възможността да бъдат манипулирани.

Опитът показва, че влиянието на идеологията на екстремистките терористични организации е огромно. Примерите с Ал Кайда, ХАМАС и други подобни структури са сред най-популярните. Доминиращата характеристика на терористите, извършили самоубийствени атентати е, че до този момент не са имали ясна и цел и мисия в живота си. Като правило, при тях във висока степен е развит религиозният фанатизъм и те са подчертано податливи към религиозни внушения. Особено ярко изразено е това влияние при хора, имащи пряк досег с радикални философски концепции, ограничени и непълни, но фанатични представи за същността на религиите или пък изпитващи въздействието на комплексни причини и демонстриращи ярко изразено негативно отношение към съществуващите политически модели. Тази нагласа има по-силен мотивиращ ефект, отколкото например икономическите трудности, които също влияят върху психологическата стабилност на религиозните самоубийци. По правило, идеологията на терористичните организации и групи оперира със сложна смесица от обещания за удовлетворяване на стремежа за по-хармонично съществуване чрез премахване на дефинирания враг и бъдещи успехи. Не на последно място са обещанията за спасение на душата след смъртта и райско блаженство, тъй като джихадистите ще получат заслужена награда за тяхната саможертва в името на Бог, който ще ги благослови[8]. Самоубийствените атентати често са дело на манипулирани от екстремистките лидери личности с психични и поведенчески разстройства.

Районите, от които най-често се набират доброволци за осъществяването на самоубийствени терористични атентати в Ирак и Близкия Изток, като цяло, са:

- Азия: Кавказ, Чечения, Дагестан, Таджикистан, Афганистан и Пакистан;

- Европа: основно от емигранти, радикални ислямисти, произхождащи от Судан, Еритрея, Чад, Алжир, Нигерия, Кашмир, Турция, Пакистан, Индия и Либия;

- Близкия Изток: Палестина, Ливан, Либия, Судан, Тунис, Саудитска Арабия, Сирия, Йемен и Кувейт[9].

Колкото и да е парадоксално, възникването на усещане за лична безопасност, повлияно от фанатичната надежда за “по-добър живот” след смъртта, кара този тип хора да виждат в самоубийствения терор своеобразно средство за самосъхранение. Обикновено членовете на тези организации смятат обкръжението си от съмишленици за по-добро от заобикалящото ги общество. Те са въодушевени от идеята, че са част от общност с еднакви благородни идеали, стремяща се към постигането на своята обща цел с всички възможни средства. Така екстремистката организация или терористичната група се превръща в „съвършеното семейство“. Независимо, че тези организации и групи обикновено се формират на религиозна основа, на практика те представляват своеобразни секти по отношение на фундаменталната религиозна концепция. В този смисъл, те не принадлежат към нейното пространство. Особен феномен при тях е характерната фиксация върху лидера на организацията, ползващ се с абсолютен духовен и политически авторитет сред редовите членове. По този начин в съзнанието на членовете на ислямистките организации възникват ирационални представи, манипулирани от волята на лидера. При това акцентът се поставя не толкова върху религиозните, колкото на социалните аспекти. Потъването на хората в този измислен свят с достатъчно далечни представи способства за стимулирането на тяхното подсъзнание. Известно е, че това необичайно състояние представлява заплаха, включваща възможността за пробив в индивидуалното и колективното им съзнание. Експертите-психолози, изследващи този феномен, подчертават, че участието в терористичните организации води до появата на емоционален регрес, в хода на който се променя оценъчната гледна точка на личността за протичащите в света събития. Постепенно това води до тотален разрив с реалността. Известно е, че груповото въздействие върху сензорните депривации в продължение на дълго време стимулира въображението и фантазиите. По-голямата част от хората, попаднали във фундаменталистките организации и групи, търсят подкрепа за излизане от кризисните ситуации, в които са попаднали. Младите хора без бъдеще лесно се отказват от реалността, в която на хоризонта не се очертава никакъв оптимистичен изход за тях. Тяхното минало като тинейджъри и настоящето на прокълнати безработни им затваря вратата към надеждата за по-добро бъдеще. Това обяснява, защо някои от тях избират да умрат, вместо да продължат да живеят, смятайки, че смъртта ще бъде по-достойна от живота, който са принудени да водят. В тази ситуация изборът им е насочен към търсенето на спасение в смъртта, изпълнена с духовни надежди. Така, на практика, терористичните организации реализират стремежите на тези хора да запълнят психологическия дефицит в своето битие и да преодолеят тревогата си[10]. След участието в радикални организации процесът на връщане към реалността е труден, а понякога и невъзможен. От най-голямо значение в този процес е налагането на едно стереотипно мислене в рамките на определени парадигми, формиращи се под въздействието на масиран психологически натиск.

В резултат на индоктринацията, членовете на тези организации попадат в многостранна зависимост. Една от най-опасните динамики, наблюдаваща се в радикалните организации, е свързана с това, че психологическата манипулация протича незабележимо. Затова членовете им са лишени от възможността да изградят у себе си необходимата психологическа защита. Така те биват убедени, че внушаваните им идеи съответстват на техните собствени идеали. Илюстрация на тези твърдения е фактът, че дори в разгара на вълната от терористично насилие, дестабилизирала Египет през деветдесетте години на ХХ век, въоръжените групировки, които стоят зад нея, използват тактиката на психологическо мотивиране на атентаторите-самоубийци. Ориентацията към самоубийствени атентати е своеобразен лакмус за промяната в нагласата на младите хора в мюсюлманския свят. Рязкото повишаване на техния брой провокира ожесточени идеологически дебати. Налице е сериозна еволюция във възгледите на самите радикални ислямисти. Променя се например традиционната представа, че ислямът смята самоубийството за грях. Едва ли убийствата на цивилни граждани се вписва в този религиозен постулат. По принцип, ислямистите винаги са готови да вдигнат оръжие и да се бият до смърт срещу враговете си. Но по време на войната срещу съветските войски в планините на Афганистан те не демонстрират никакво желание да извършват самоубийствени атентати, жертвайки в тях живота си, както и този на цивилните наоколо.

Очертават се няколко фази на индоктринация сред членовете на салафитските терористични организации:

- Използване ефекта на емоционалната дестабилизация и противоречията за вербуване чрез активно въздействие върху личността, целящо формирането на нова идентичност, т.е. формирането на нова адаптивна личност;

- Усещане за раздвоеност. Целта е да се провокира емоционално напрежение или пък апатия;

- Заздравяване на връзката с групата и, същевременно, провокиране на отчуждение от околния свят. В тази фаза на подсъзнателно ниво възниква усещането за опасност и несъответствие. Тук има значение не само раздвояването на съзнанието, но и съдържанието на преживяванията на адиктивната личност. Ако те повече стимулират подсъзнанието, опасността от срив се засилва[11].
Профилът на терориста - самоубиец

Няма общоприет отговор и определение за това, какво е терорист и какви са причините, довели до формирането му като такъв. Факт е, че ние консумираме резултатите от действията на личности, съчетаващи (и то в крайни измерения) едновременно агресията и към другите, и към себе си. Човешката агресия може да се провокира както от елементарни, така и от по-глобални събития. При всички случаи обаче, манипулирането на отделните индивиди става по-лесно когато те са ниско образовани, нестабилни психически, бедни, водят мизерно съществуване, нямат светско образование и са податливи на внушения.

Проф. Х. А. Купър, водещ изследовател от Американския университетски институт за авангардни изследвания в областта на правото, изследва мотивацията и особеностите на психологията и поведението на терористите и техните жертви. Той отбелязва, че и при политически мотивираното, и при индивидуално мотивираното поведение терористът се нуждае от постоянно, устойчиво позитивно внушение за да приеме самия акт на тероризма. Той трябва да мисли и споделя поставените цели като вътрешна необходимост и сляпо да се подчинява, без дори да мисли, на избраната кауза. Според Купър, истинският терорист е този, който е напълно убеден, че терористичният акт e единствения начин за постигане на така желаната цел, а всички останали подходи са само губене на време. Тероризмът е предимно акт на самолегитимация.[12]

Особено силно негативно отражение в случая има отказът на държавата, обществото и семейството да контролират светския образователен процес. Именно семейството и обществото са факторите, насърчаващи и стимулиращи появата на екстремистките идеи особено, когато обществото е разделено идеологически и интелектуално. Те носят и най-голяма отговорност за възникването и развитието на феномена тероризъм. Определено, терористичното поведение е продукт на комбинация от фактори, стимулиращи личностната еволюция. По-важните от тях са:

- Липсата на баланс и стабилност в семейството, както и неупражняването на контрол върху подрастващите. Психическата и емоционалната нестабилност допълнително генерират процеси на разпадане на семейството и разрушаване на моралните стойности у подрастващите, а това на свой ред задълбочава неравностойното им положение в обществото. В този смисъл ориентацията към радикалната терористична идеология се явява компенсаторен механизъм, който идва да замести опората на здравото и задружно семейство.

- Икономическата непълноценност. С този аспект е свързана и липсата на надзорната роля на родителите и рода. Заради трудните икономически условия на живот и бедността, нестабилните личности лесно биват примамени от щедрите обещания на терористичните лидери.

- Липсата на информираност за същността на истинското религиозно учение. Непознаването на каноните на вярата превръща необразованите млади хора в лесна плячка на радикалните проповедници, присвоили си ролята на техни духовни и житейски наставници.

Това са само част от факторите, които стимулират появата на радикалните екстремистки идеологии. Твърде често радикалният фанатик влиза в конфликт със семейството си и по този начин още по-силно се оплита в мрежите на ислямистите, затваряйки пътищата за връщането си към нормалната социална среда.

Специфичните методи, които групите за терористичен натиск използват за рекрутиране и мотивиране на своите бойци, включват широк диапазон от стимули. Те варират от колективната солидарност и взаимопомощ между членовете до имагинерните обещания за вечен живот и вечно щастие в отвъдния свят, като компенсация за саможертвата. Отделният боец разглежда участието си в радикалното братство като свой личен успех, тъй като то го е превърнало във важен и обичан човек, доколкото върху него лежи голямата отговорност за напредъка на нацията, премахването на окупацията на неверниците и защитата на религиозните светини.

Социалната солидарност и общата подкрепа между членовете на радикалните общности са друга основна предпоставка, която привлича като магнит младите мюсюлмани. Това се отнася не само за по-бедните, за които се полагат специални грижи за издръжка и образование в т.нар. „радикални джамии“, но и за произхождащите от средната класа. Ежегодно се провеждат специални лагери за теологическо образование и възпитание, както и военизирани школи, по време на които младите радикали получават не само специални знания, но и изграждат тесни емоционални контакти със своите съмишленици. На обучителните семинари активистите попиват разказите, как първите мюсюлмани са живеели заедно и са воювали за исляма, слушат истории за героите, загинали за истинския ислям – например тази за Халид ибн Уалид, заслужил прозвището „Мечът на Аллах“.[13]

Успехът на радикалните проповедници се корени в това, че те успяват да внушат на учениците си идеализирана романтична картина за миналите битки на исляма и да ги накарат да мечтаят да повторят подвига на предците със същия успех в настоящето. Така радикалите постепенно възприемат и адаптират своето битие в един паралелен на социалната реалност свят, където се чувстват сигурни, защитени и значими. Това се отразява на техния начин на живот и дори на външния им вид. Те се откъсват от семейството си, ако то не споделя ислямистките възгледи, и стават силно зависими от лидерите на своята радикална групировка.

Другият емоционален фундамент, който променя начина на мислене и поведение на радикалите, е внушението, че ислямът е застрашен. Истинските мюсюлмани трябва да живеят според ислямския закон, проповядван от Пророка Мохамед в Корана и Сунната. Заплахата идва от множество врагове – от християните и евреите, до светските антиислямски правителства в самите арабски държави.

Съвременното радикално ислямистко движение минава през четири поколения писатели и духовни лидери за да кристализира накрая в идеологията на войнствени радикални движения, като „Мюсюлмански братя“ и Ал Кайда с нейните регионални структури. Общото между тях е принципното им подчинение на т.нар. „пет стълба“ на философията на радикалния ислям: подчинявай се на ислямския закон; неверниците са навсякъде около нас; ислямът трябва да управлява; джихадът е единственият начин за постигане на победа; вярата е причината.

Тези пет принципа характеризират манталитета на всеки ислямски радикал, който мотивира борбата си с религиозни, а не с политически мотиви[14]. Успехът на радикалните идеологии и организации се дължи до голяма степен на т.нар. опозиционен синдром. Преплитането на социалното недоволство и липсата на перспектива за младите с призивите на радикалните проповедници и лидери за по-справедлив и хармоничен свят засилват популярността на ислямистите сред младежта. Те влизат в ролята на „добрата опозиция“, внушаваща, че е коректив на зле функциониращите мюсюлмански общества. Това се видя особено отчетливо по време на революционните движения в рамките на т.нар. „Арабска пролет“. В Египет например, идването на власт на „Мюсюлманските братя“ стана възможно благодарение на дългогодишното и дълбоко инфилтриране на идеите и структурите на движението в обществото именно в качеството му опозиционна на светското управление сила.

Динамиката и географският аспект на световния, регионалния и националния тероризъм се променят непрекъснато и зависят от развитието на международните политически събития и тенденции. Едно сравнение със статистиката на извършените терористични актове по света за периода 1968-1979 показва, че през 80-90-те години на ХХ век и началото на ХХІ век техните характеристики и мащаби са претърпели значителна промяна. Част от тази очевидна промяна са арабските държави. От относително мирни и сигурни, през първия от споменатите по-горе периоди, днес страни като Сирия, Ирак и дори Египет са се превърнали в бойно поле на истинска терористична война[15].
Заключение

Всичко казано дотук показва, че успешният анализ на съвременния ислямистки тероризъм следва да се основава на мултидисциплинарния подход при изследването на конкретните събития, съответстващ на глобалната същност на този феномен.

Освен лошото състояние на икономиката, цивилизационната изостаналост на обществото в културен и научен план, е сред основните фактори, които водят до увеличаването на броя на безработните и радикално настроени млади хора в ислямския свят. Следователно съществува пряка корелация между социално-икономическите условия и, в частност, безработицата и ниското образователно равнище, от една страна, и ниското ниво на жизнения стандарт, от друга. Тези фактори, наред с религиозния фанатизъм, водят до нарастването на екстремизма от всякакъв вид в мюсюлманските общества. Така се създава благодатна почва за разрастване на тероризма и се стимулира активността на терористичните организации в Близкия Изток, като тя постепенно прелива и отвъд неговите граници.

* Докторант във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър”

n
Now the truth emerges: how the US fuelled the rise of Isis in Syria and Iraq
Seumas Milne

The sectarian terror group won’t be defeated by the western states that incubated it in the first place

Wednesday 3 June 2015 20.56 BST Last modified on Sunday 15 November 2015 13.02 GMT

The war on terror, that campaign without end launched 14 years ago by George Bush, is tying itself up in ever more grotesque contortions. On Monday the trial in London of a Swedish man, Bherlin Gildo, accused of terrorism in Syria, collapsed after it became clear British intelligence had been arming the same rebel groups the defendant was charged with supporting.

The prosecution abandoned the case, apparently to avoid embarrassing the intelligence services. The defence argued that going ahead with the trial would have been an “affront to justice” when there was plenty of evidence the British state was itself providing “extensive support” to the armed Syrian opposition.

That didn’t only include the “non-lethal assistance” boasted of by the government (including body armour and military vehicles), but training, logistical support and the secret supply of “arms on a massive scale”.
Reports were cited that MI6 had cooperated with the CIA on a “rat line” of arms transfers from Libyan stockpiles to the Syrian rebels in 2012 after the fall of the Gaddafi regime.

Clearly, the absurdity of sending someone to prison for doing what ministers and their security officials were up to themselves became too much. But it’s only the latest of a string of such cases. Less fortunate was a London cab driver Anis Sardar, who was given a life sentence a fortnight earlier for taking part in 2007 in resistance to the occupation of Iraq by US and British forces. Armed opposition to illegal invasion and occupation clearly doesn’t constitute terrorism or murder on most definitions, including the Geneva convention.

But terrorism is now squarely in the eye of the beholder. And nowhere is that more so than in the Middle East, where today’s terrorists are tomorrow’s fighters against tyranny – and allies are enemies – often at the bewildering whim of a western policymaker’s conference call.

For the past year, US, British and other western forces have been back in Iraq, supposedly in the cause of destroying the hyper-sectarian terror group Islamic State (formerly known as al-Qaida in Iraq). This was after Isis overran huge chunks of Iraqi and Syrian territory and proclaimed a self-styled Islamic caliphate.

The campaign isn’t going well. Last month, Isis rolled into the Iraqi city of Ramadi, while on the other side of the now nonexistent border its forces conquered the Syrian town of Palmyra. Al-Qaida’s official franchise, the Nusra Front, has also been making gains in Syria.

Some Iraqis complain that the US sat on its hands while all this was going on. The Americans insist they are trying to avoid civilian casualties, and claim significant successes. Privately, officials say they don’t want to be seen hammering Sunni strongholds in a sectarian war and risk upsetting their Sunni allies in the Gulf.

A revealing light on how we got here has now been shone by a recently declassified secret US intelligence report, written in August 2012, which uncannily predicts – and effectively welcomes – the prospect of a “Salafist principality” in eastern Syria and an al-Qaida-controlled Islamic state in Syria and Iraq. In stark contrast to western claims at the time, the Defense Intelligence Agency document identifies al-Qaida in Iraq (which became Isis) and fellow Salafists as the “major forces driving the insurgency in Syria” – and states that “western countries, the Gulf states and Turkey” were supporting the opposition’s efforts to take control of eastern Syria.

Raising the “possibility of establishing a declared or undeclared Salafist principality”, the Pentagon report goes on, “this is exactly what the supporting powers to the opposition want, in order to isolate the Syrian regime, which is considered the strategic depth of the Shia expansion (Iraq and Iran)”.

Which is pretty well exactly what happened two years later. The report isn’t a policy document. It’s heavily redacted and there are ambiguities in the language. But the implications are clear enough. A year into the Syrian rebellion, the US and its allies weren’t only supporting and arming an opposition they knew to be dominated by extreme sectarian groups; they were prepared to countenance the creation of some sort of “Islamic state” – despite the “grave danger” to Iraq’s unity – as a Sunni buffer to weaken Syria.

That doesn’t mean the US created Isis, of course, though some of its Gulf allies certainly played a role in it – as the US vice-president, Joe Biden, acknowledged last year. But there was no al-Qaida in Iraq until the US and Britain invaded. And the US has certainly exploited the existence of Isis against other forces in the region as part of a wider drive to maintain western control.

The calculus changed when Isis started beheading westerners and posting atrocities online, and the Gulf states are now backing other groups in the Syrian war, such as the Nusra Front. But this US and western habit of playing with jihadi groups, which then come back to bite them, goes back at least to the 1980s war against the Soviet Union in Afghanistan, which fostered the original al-Qaida under CIA tutelage.

It was recalibrated during the occupation of Iraq, when US forces led by General Petraeus sponsored an El Salvador-style dirty war of sectarian death squads to weaken the Iraqi resistance. And it was reprised in 2011 in the Nato-orchestrated war in Libya, where Isis last week took control of Gaddafi’s home town of Sirte.

In reality, US and western policy in the conflagration that is now the Middle East is in the classic mould of imperial divide-and-rule. American forces bomb one set of rebels while backing another in Syria, and mount what are effectively joint military operations with Iran against Isis in Iraq while supporting Saudi Arabia’s military campaign against Iranian-backed Houthi forces in Yemen. However confused US policy may often be, a weak, partitioned Iraq and Syria fit such an approach perfectly.

What’s clear is that Isis and its monstrosities won’t be defeated by the same powers that brought it to Iraq and Syria in the first place, or whose open and covert war-making has fostered it in the years since. Endless western military interventions in the Middle East have brought only destruction and division. It’s the people of the region who can cure this disease – not those who incubated the virus.