| "За "свободата на словото" от Георги Марков Копирано от: http://www.highviewart.com/-za-svobodata-na-slovoto-ot-georgi-markov-1070.html Представяме ви едно невероятно и автентично писмо на писателя Георги Марков до приятеля му Димитър Бочев, в което той споделя, че вече отдавна не вярва в свободата на словото. Ето го: Драги Митко, Извинявай, че малко забавих отговора си на последното ти писмо, но просто нямах време да седна да ти пиша, пък и вече намразих всякакъв вид писмовна дейност, след като трябва да прекарвам вероятно две трети от времето ми, дадено от природата – върху пишеща машина. Благодаря ти много за желанието ти да бъдем заедно, което много би ме радвало, но не се обадих на Захариев, нито имам намерение да му се обаждам. Причината е, че докато не ме изгонят от Би Би Си, по-добре да стоя тук, защото смяната, както знаеш добре, ще бъде най-проста илюстрация на нашата поговорка („Пременил се Илия – пак в тия”. Второ, струва ми се, че между мене и всички тия радиоорганизации съществува точно същия вид разминаване, което съществуваше между мене и българските партийни организации. От много отдавна вече не вярвам в „свобода на словото“, която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в „независимия” вестник ТАЙМС, или в независимото Би Би Си? Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, но както и в „Работническо дело“, трябва да се съобразиш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите – едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки. Всичко това, което ти говоря, ти вече си го познал. И всичко това аз имам твърдото намерение да напиша в един или няколко романа. Защото нито хората от Радио София, нито хората, които стоят зад тукашните радиостанции, ги е грижа за България и българите. Просто хората си изкарват хляба, както биха могли да го изкарат с отглеждането на таралежи, например. Единственото, което вълнува и едните, и другите, е сигурността, която работната площадка им дава, т. е. повишенията, пенсиите, разните други удобства, плюс суетата да се наричаш радиожурналист, което при всички случаи звучи по-добре отколкото „таралежовъд“. Така че всяко решение, което те взимат, всяко мнение, което те изразяват, няма нищо общо с истината, правдата, борбата за доброто и съвършенството на човека, любовта, красотата. Не! Никаква друга кауза, освен своята проста и ясна кауза – да си циментираш положението и да не си създаваш неприятности. Все повече ме смайва впечатлението, че истинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а главно (може би дори единствено) това мръсничко, подличко, егоистично добре маскирано, добре гарнирано чувство да си осигуриш твоето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от тебе да му чистиш пипалата. Все по-силно съм убеден, че светът съвсем не се дели на добри и лоши хора, на леви или десни, на вярващи или невярващи, а главното деление, което има значение за нас, е на хора, които могат, и на хора, които не могат. С други думи – на творци и на паразити. Има различни видове творчества, както има и различни видове паразити. Селянинът, който сее на нивата, е творец, жената, която ражда и отглежда деца, е творец точно толкова, колкото Айнщайн, Бетовен и Достоевски са творци. Този, който прави обувки, е творец, клоунът на сцената е творец, бръснарят на ъгъла е творец и т. н.. Но оттук започва най-голямата драма на хората. Творците и особено талантливите от тях никога не се съюзяват. Първият белег на един талант или на един гений е неговото несъгласие с другите. Много пъти съм казвал, талантът е независимост. И затова всички истински творци поради вътрешната си сигурност, поради устройството си винаги са в пълно разногласие по всички големи въпроси. В замяна на това паразитите или ако щеш посредствениците се обединяват, подреждат се в стройни редици и създават могъщата армия на администрацията и бюрокрацията. Тъй като те нямат творческата сигурност и смелост, тъй като по даденост са страхливи и несигурни, те намират подкрепа в своето общество, в своята администрация, която трагично им дава власт над творците. Администраторите най-много ненавиждат през живота си творците и творчеството, защото всяко нещо, създадено на този свят, им казва, че те не могат да създават, че те са просто паразити. Никой не е изливал повече злоба и завист спрямо творческата част на света от тия осакатени нещастници, които са си присвоили правото да управляват другите. Те се боят от творците, защото творецът не се подчинява лесно, той не е добър служител, той не е примерен чиновник, който казва сладникаво усмихнат „да, сър!” И затова на тебе ти е ясно например защо всяка дребна редакторска маймунка, колкото и бездарна да е, която почука на вашата врата (или на тукашната), има огромни предимства пред такива като мене. Защото те не се интересуват какво всъщност предават за България, не се интересуват да вникнат дълбоко в нуждите на ония, които слушат оттатък, да отговорят най-пълно на техните очаквания… а просто да си изслужат времето за пенсия и след това да имат приятни старини в някое крайморско топло заливче. Когато пристигнах тук, на Запад, бях много изненадан да открия, че почти всички хора, които срещнах, и тукашни, и емигранти всъщност се бореха и мечтаеха да получат в живота нещо, което аз бях захвърлил в България – пари, гарантирано положение, слава. Почти всички и англичани, и германци смятаха, че аз съм бил луд и че е абсолютно морално да лежиш на гърба на цял народ и да си живееш като привилегирована гадина. Този морал така ме порази, че тогава разбрах, че обществената съвест на Запад е или мръсна политическа игра на деня, или куп лайна, че тя не е искрен отклик на нищо, защото малцината честни и искрени донкихотовци, които милеят за човешкото достойнство, нямат достъп нито до радио, нито до телевизия, нито до вестници. Ако търговските интереси на Запад повеляват, те са в състояние да започнат да свирят съветския химн редом със собствените си национални диарии. За мой и твой ужас, това е действителността. Това е все същият конфликт между партията и отделните творци. Ако комунизмът някога дойде на Запад, уверявам те, че техните диктатури ще бъдат далеч по-отвратителни от нашите – източните. Но ако не дойде, причината за това ще бъде, че техните обществени форми са по-съвършено неморални и по-солидни укрепления за посредствеността и бездарието, основите на несправедливостта са много по-дълбоки и парфюмът на демагогията (за да прикрие миризмата на лайната) – много по-силен. Знам, че въпросът ти е естествено – А ЗАКЪДЕ СМЕ НИЕ? КАКВО ДА ПРАВИМ НИЕ? Най глупавото би било да се лъжем, че нещата не са такива, каквито са. Най-непростимото би било да се гръмнем. Отговорът е много прост – ние трябва да продължаваме да бъдем точно това, което сме били – луди. Защото това е формата на живот, която най-добре ни приляга, защото ние сме родени за нея и защото е най-висша привилегия на природата – ДА НЕ БЪДЕШ КАТО ТЯХ. И струва ми се, че цялата красота на живота, че ако щеш целият му смисъл (нали красотата е смисъл), като че е заложен в лудостта на лудите. Всичко наистина голямо и красиво, което и природата и хората са създали досега, е изблик на тази лудост, която според мен е самата същност на МОЖЕНЕТО. Пиши, ако чувстваш, че можеш да пишеш, рисувай, ако мислиш, че можеш да рисуваш, кови, ори, пей, прави нещо, което усещаш, че можеш да правиш, и не се извинявай, че някой не ти е дал микрофона си, че не искат да те печатат. Когато творбите ти станат безспорни, конформистката същност на ония, другите, ще заработи в твоя полза, те ще те приемат като СВОЙ, ще те пуснат по радиото, по телевизията, навсякъде, паметник ще ти издигнат, за да докажат, че онова, което ти си направил, е ТЯХНО. Те винаги са си присвоявали всичко голямо от историята, всичко, което лудите са създали. И затова можеш да си обясниш такива странни картинки, че музикално глухи охкат и ахкат по Бетовен, литературно слепи хора хвалят до небесата Достоевски и цели шайки от нищожества честват коленопреклонно Ботев (и дори наум не им минава да се опитат поне мъничко да бъдат като него). Ето това е конфликтът! Най-големият, най-дълбокият, единствен сериозен конфликт. И в този конфликт такива като мене нямат микрофоните, нямат вестниците, издателствата, киното. Всички те са от другата страна, където комунистически, капиталистически, националистически и господ знае какви още микрофони стоят редом и се борят, за да наложат под един или друг цвят властта на нищото. Трагично, ние не можем без един компромис – този, който ти дава залъка. Но само при условие, че този компромис ще ти помогне да продължаваш да бъдеш това, което си. Драги Митко, Ето ти горе-долу картинката на нещата, така както аз я виждам. Тя не е безнадеждна. Тя е реална, което значи, че вътре, дълбоко в себе си съдържа надежда. След като ти изпонаписах всичко, което чувствах, позволи ми сега да спра, да пожелая на тебе и на Клавдия здраве и любов и предполагам, че скоро пак ще си пишем. Най-сърдечно твой, Жоро 02.1977 г. Лондон |
Ех, ако този великолепен текст беше стигнал, с подписа на Марков, до г-н Тодор Живков и споменатите в хронологията по-долу негови съратници, "Скитник" можеше още да е жив! Благодаря на отворилия темата, че ни припомни този текст. *** 1973 – със секретно решение на Политбюро на ЦК на БКП за “обезвредяване дейността на българската вражеска емиграция”, подписано от Живков, на разузнаването е разрешено да извършва убийства зад граница на физически лица, които “се занимават с активна вражеска дейност". От ПГУ се чакат конкретни резултати. За Георги Марков в прав текст разузнаването посочва, че трябва да бъде обезвреден: “По разработка “Скитник” се провеждат на по-широка основа мероприятия за обезвреждането му”. Тези планове са подписани от началника на отдел 04 КРО в ПГУ полк. Мичо Генковски (водещ офицер на агент Пикадили), съгласувани са със зам.-началника на ПГУ Владимир Тодоров и са утвърдени от началника на разузнаването ген. Васил Коцев. Генковски уведомяма за разработката “Скитник” шефа на контраразузнаването в съветското ПГУ ген. Олег Калугин. В отчета до началника на българското разузнаване Генковски посочва, че “особено внимание бе отделено на Скитник и че “делото беше подробно обсъдено”. В края на 1977 със санкция на зам.-министър ген. Стоян Савов, отговарящ за ПГУ, на агента „Пикадили” е поставена задача да работи за неутрализирането на “Скитник”. “Ще продължи работата по обезвреждане на обекта Скитник", е записано в строго секретния план на 04 КРО за следващата, 1978-а г. В началото на 1978 г. началникът на ПГУ на КГБ ген. Владимир Крючков получава телеграма от вътрешния министър ген. Димитър Стоянов за помощ за изпълнение на заповед на Тодор Живков за ликвидиране на българския писател. Случаят е докладван на председателя на КГБ Юрий Андропов. “Срещата, на която бе повдигнат въпросът за убийството на Марков, се проведе в просторния кабинет на Андропов. Присъстваха Андропов, Крючков, вицеадмирал Михаил Усатов - първи зам.-началник на разузнаването, и аз", разкрива ген. Олег Калугин, ръководител на контраразузнаването в съветското ПГУ. Там е решено българите да бъдат подпомогнати само технически при операцията на ДС. Сътрудничеството между МВР и КГБ е скрепено със строго секретен договор, подписан лично от Андропов през 1972 г. . С него са уредени всички въпроси на взаимодействието и помощта, на които ДС може да разчита от КГБ. Решението на вътрешния министър Стоянов да се обърне за помощ към Андропов за оперативната разработка срещу Марков намира обяснение в друга част от договора между МВР и КГБ. Двете страни се споразумяват: “За по-ефективно използване на силите и оперативните средства е целесъобразно съгласувани действия в посочените направления и обекти да се провеждат съвместно или от онази договаряща се страна, която разполага с най-добри възможности за тяхното осъществяване." В началото на септември 1978 Пикадили е изпратен до Лондон от ПГУ. Той отсяда в квартала, в който живее Марков - Южен Клапъм. На 8.ІХ.1978 г., ден след покушението срещу писателя, Пикадили вече е напуснал Острова и пристига в Рим, където с него осъществява контакт кадровият офицер от ПГУ Георги Новев. Следват няколко посещения в България, където го посрещат ръководителите на българското разузнаване. Пикадили дори обикаля над София с хеликоптер. Неговото основно възнаграждение е $ 30 000 еднократно, плюс малка стипендия, която Центърът му изплаща редовно до падането на комунизма през 1990 г. с подписа на зам.-министъра, отговарящ за разузнаването, ген. Стоян Савов. Под една или друга форма всички други главни участници в операцията са отличени. Политбюро на ЦК на БКП награждава с орден “Георги Димитров” министъра на вътрешните работи ген. Димитър Стоянов на 31.Х.1978 г. Началникът на ПГУ ген. Васил Коцев е повишен в звание ген.-лейт. със секретен указ на Живков през 1981 г., а с друг поверителен указ го удостоява през 1982 г. и със звание “Герой на социалистическия труд”. Неговият първи заместник в ПГУ ген. Владимир Тодоров получава една от трите пушки “Браунинг”, купени и връчени след убийството на Марков като специални персонални награди, с които са удостоени най-заслужилите в операцията. След смъртта на ген. Коцев през 1986 г. Живков издига именно ген. Тодоров за началник на ПГУ. Другата пушка получава началникът на 04 КРО полк. Мичо Генковски, водещият офицер на агент Пикадили. В година след убийството на писателя Генковски е издигнат на поста началник на стратегическия 03 отдел в ПГУ, отговарящ за разузнаването в Европа и САЩ (остава на този пост до 1987 г.). Третото оръжие отива при ръководителя на контраразузнаването в съветското ПГУ ген. Олег Калугин. След 1989 г. за унищожаването на папките за „Скитник” в ПГУ на съд са дадени генералите Савов и Тодоров. Два дни преди съдебния процес бившият зам.-вътрешен министър ген. Савов, отговарящ за операциите на разузнаването от 1973 г. до 1990 г., се самоубива. На съдебния процес ген. Тодоров прехвърля вината на покойния Савов. Върховният съд обаче признава Тодоров за виновен и го осъжда ефективно на 14 месеца затвор, които впоследствие са намалени на 10 месеца. Източници: - Следствено дело №3/1991 г. по описа на прокуратурата на Въоръжените сили към Главна прокуратура за унищожаването на досиетата на Георги Марков в Шесто управление на ДС и в Първо главно управление на ДС, по което са разпитани цитираните бивши служители на ПГУ. - Съдебно дело №2/1992 г. по описа на Военната колегия на Върховния съд срещу ген. Владимир Тодоров и ген. Стоян Савов. - Христов Христо, "Убийте "Скитник" – българската и британската държавна политика по случая Георги Марков, С., 2005 г., изд. "Сиела". - http://www.dnevnik.bg/dnevnikplus/2005/06/05/182728_chast_5_skitnik_v_pgu/ ; - http://www.decommunization.org/Books/HristovGM.htm ; - http://www.dnevnik.bg/dnevnikplus/2005/06/09/183230_ubiite_skitnik/ |
| Колега, от измишльотините и манипулациите на предплатения драскач Христов, освен троловете и ония дето им спускат поръчки не вижам кой има нужда. Най-малко уважаемият форум. Ако имате да кажете/пишете нещо по темата, моля подходете малко по сериозно. ПС Тоя Христов влиза точно в същата категория за която говори в текста на писмото си Г. Марков. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: kasapina |
Ех, ако този великолепен текст беше стигнал, с подписа на Марков, до г-н Тодор Живков и споменатите в хронологията по-долу негови съратници, "Скитник" можеше още да е жив! Благодаря на отворилия темата, че ни припомни този текст. Лошото е, че този великолепен текст е минал през MI5 в перлюстриран вид. И ето, че "Скитник" престава да е жив. Вече е вреден за Обединеното кралство и неговите "безукорни" институции. Падна ми в очите ТИ, който с перверзно удоволствие вярваш на хищници като Калугини и Гордиевски. Редактирала съм - с отвращение - книгата на Калугин и имам много ярка представа що за паунолешояд e. Le style est l'homme mêmeе. Подробностите за генералите, омбрелите, Пикадили и бай Тошо са пълна измислица. Ако бяха истинни, нямаше да станат известни. |