СТРАТЕГИЧЕСКО ПЛАНИРАНЕ И ПОЛИТИЧЕСКА ВОЛЯ
...
Балансът между дългосрочното стратегическо планиране и краткосрочните тактически действия е първостепенно условие за успех в системите с динамично равновесие на силите, където съюзите са преходни и основани на интереси, а кратковременните тактически маневри придобиват определящ характер. При наличие на равновесие на силите, отворено за всякакви динамични промени, съществени успехи постигат държавите, които демонстрират способностза превръщане на стратегическите цели в близки тактически задачи. Това изисква решителност без абсолютизиране на външнополитическото статукво и гъвкавост без колебания между различните стратегически цели. Държавите, които по този начин успяват да разширят полето си за действие, започват с голямо предимство за себе си да стабилизират баланса на силите и да му придават траен характер. След Студената война международните отношения за кратко се развиваха в среда, монополизирана от Америка, но днес в международните отношения все повече се появяват признаци на баланс на силите. Регионалните сили, които навреме забелязаха това, се насочиха към многовариантна политика и гъвкава дипломация.
При такива ситуации, ако няма стратег с политическа воля, който да установи контрол над всички тези тактически маневри и майсторски да координира действията на военните/дипломатическите подразделения, отделните тактически успехи няма да са достатъчни за спечелване на войната. Самочувствието и насоченият към бъдещето кръгозор на една държава се измерват със способността за своевременни действия, с психологическото превъзходство при водене на преговори и с потенциала за предприемане на инициативи в международните отношения. Политическите лидери на държавите с отправен надалеч към бъдещето кръгозор не могат да бъдат заложници на предначертан дневен ред. Напротив, те самите формират дневния ред, който прави дадена страна фактор с влияние върху външната политика на трети страни.
Държавите, които поради дефицит на политическа воля са оставили външната си политика на течението на промените в конюнктурата и са изгубили способността си за своевременни действия, стават заложници на сложна и противоречива панорама, съставена от моментните отражения на съставения от другите дневен ред. Политическият елит на тези държави не разполага нито със стартиращ капацитет, нито с финализираща визия. Поведението им не е офанзивно и предприемчиво, а дефанзивно и безучастно. Психологически са ориентирани повече към защитни реакции като „При криза не разчитайте на мен”, отколкото към настъпателно поведение „Разчитайте на мен за решение”.
Тези безлични държавници в критични моменти не са предопределени да излязат на преден план и да поемат ръководна роля, а им е отредено да останат незабелязани и да не проявяват инициатива. Разглеждат пасивната политика като по-надеждна и безопасна, тъй като активната позиция на страната им по световния дневен ред ще донесе нови отговорности. Появяват се след приемане на дневния ред и гледат да седнат в края на масата за преговори. В началото на процеса избягват да привличат вниманието, но когато ги обхванат опасенията, че изостават, безпокойството ги кара да влизат в най-различни уместни и неуместни безконтролни взаимоотношения. Не притежават нито самоувереността да бъдат в центъра на събитията, нито спокойствието да наблюдават отстрани. Когато събитията ги изтласкат на централни позиции, започват да търсят пътища за бягство от отговорност, а когато усетят, че са останали извън играта, прибягват до угодничество и са готови да отстъпят от всички свои ценности и приоритети, за да се приближат дори само на сантиметър по-близо до центъра. В поведението им преобладава малодушното суетене между желанието да избегнат отговорностите на достойната позиция и опасенията, че ще останат пренебрегнати.
Скрито ги терзае въпросът дали са шахматисти, които местят шахматните фигури, или самите те са шахматни фигури. Безпокоят се за последствията от ходовете си като шахматисти и едновременно с това не се чувстват комфортно като шахматни фигури в чужда партия. Започват да си мислят, че е по-добре да няма нито фигури, нито партия, нито шахматисти, излизат от равновесие и си внушават, че най-сигурният варианта е да останат в сянката на най-силния играч. После си въобразяват, че собствената им игра е война на пешките върху дъската на най-силния играч. Триумфално приветстват незначителните успехи във войната на пешките и се стремят да прикрият комплекса си за непълноценност от това, че не са в полетата на топовете, цариците и царете. Плашат се от всяко явление, което може да промени мащабите на играта и напомня за самоличността и силата си. Поради страха си да поемат рискове, вместо да се спуснат по вълната на собствените си потенциални сили, считат за по-сигурно да плуват по течението на реалните сили на другите. Вместо да предприемат едно достойно, резултатно и смело пътуване към необятните хоризонти на собствените си исторически и географски дадености, предпочитат да блуждаят в стратегическата сянка на другите. Според тях историята не оставя наследство, а сметки за плащане, и географското положение не предоставя стратегически потенциал и предимство, а козове в ръцете на големите играчи.

Ахмет Давутоглу, "Стратегическа дълбочина", стр. 49-51

Накрая руснаците и американците трябва да седнат и да се разберат кой е, ако това не го разбираме… няма значение кандидатът кой е, каза Борисов.

Питам се какво ли ще стане, ако някой като Давутоглу или Ердоган реши да предприеме „едно достойно, резултатно и смело пътуване към необятните хоризонти на собствените си исторически и географски дадености“. Използвайки „стратегическия потенциал и предимство“, които „географското положение предоставя“.

Ей я душицата дребна, изокала се ...

Накрая руснаците и американците трябва да седнат и да се разберат кой е, ако това не го разбираме… няма значение кандидатът кой е, каза Борисов.


Как да не го постна в тази точно темичка