Дежурна - за какво?

В този миг О’Брайън погледна часовника си, видя, че наближава единайсет, и очевидно реши да остане в Архивния отдел, докато свърши Двеминутката на омразата. Седна на същата редица през няколко стола от Уинстън. Между тях имаше само една дребна, сламеноруса жена, която работеше в съседната на Уинстън кабинка. Момичето с тъмната коса бе точно отзад.

В следващия миг от телекрана в дъното на помещението гръмна отвратителен, стържещ говор като от чудовищна несмазана машина. Това бе шум, който те кара да стискаш зъби, а косата на тила ти да настръхва. Омразата бе започнала.

Както обикновено на екрана се появи лицето на Емануел Голдщайн, народния враг. Тук-там сред публиката се дочуха дюдюкания. Дребната сламеноруса жена изписка от страх и отвращение. Голдщайн беше ренегатът и отстъпникът, който някога, много отдавна (колко отдавна, никой не си спомняше със сигурност), бил един от ръководителите на партията, почти на същото равнище като Големия брат, а след това се заел с контрареволюционна дейност, бил осъден на смърт, но загадъчно избягал и изчезнал. Програмите на Двеминутката на омразата бяха различни всеки ден, не във всяка от тях Голдщайн бе главното действащо лице. Той беше изначалният предател, първият осквернител на чистотата на партията. Всички следващи престъпления срещу партията, всички предателства, саботажи, ереси, отклонения произтичаха непосредствено от неговото учение. Той все още живееше някъде и кроеше заговори: може би отвъд океана под закрилата на чуждестранните си господари, може би дори — от време на време се пускаха такива слухове — се криеше в самата Океания.

Стомахът на Уинстън се сви. Лицето на Голдщайн винаги предизвикваше у него смесени чувства. Бе изпито еврейско лице с голям пухест ореол от бяла коса и малка козя брадичка — умно лице и все пак някак по рождение жалко, а дългият тънък нос, на чийто връх бяха кацнали очилата, му придаваше старчески глуповат вид. Приличаше на овца, гласът също напомняше блеене. Голдщайн изричаше обичайните си злобни нападки срещу доктрината на партията — нападките бяха толкова преувеличени и злостни, че дори дете не би се поддало на тях, и въпреки това достатъчно правдоподобни, за да изпълнят човек с тревогата, че други хора, не така трезвомислещи като него, могат да се подведат. Той ругаеше Големия брат, разобличаваше диктатурата на партията, настояваше за незабавен мир с Евразия, проповядваше свобода на словото, свобода на печата, свобода на събранията, свобода на мисълта, истерично крещеше, че революцията била предадена — и всичко това в многословна скоропоговорка, която в известен смисъл пародираше стила на партийните оратори и дори съдържаше думи от новговор: всъщност повече думи от новговор, отколкото който и да е партиен член би използвал в живота. И през цялото време, да не би да остане съмнение в онова, което благовидното празнословие на Голдщайн прикриваше, зад неговото лице на екрана маршируваха безкрайните колони на евразийската армия — редица след редица набити мъже с безизразни азиатски лица изплуваха на повърхността на екрана и изчезваха, за да бъдат заменени от други, тяхно точно копие. Глухият ритмичен тропот на войнишките ботуши бе фонът за блеещия глас на Голдщайн.

Още през първите трийсет секунди от омразата половината от хората в помещението започнаха спонтанно да издават гневни възклицания. Самодоволното овче лице от екрана и ужасяващата мощ на евразийската армия им идваха прекалено много: впрочем видът и дори мисълта за Голдщайн автоматично предизвикваха страх и ярост. Той беше по-постоянен обект на омраза, отколкото Евразия или Изтазия, тъй като, докато воюваше с една от тези сили, Океания обикновено беше в мир с другата. И което бе най-удивително, въпреки че всички мразеха и презираха Голдщайн, въпреки че по хиляда пъти на ден от трибуни, телекрани, във вестници и книги неговите теории се отхвърляха, разбиваха на пух и прах, осмиваха, разобличаваха пред всички като жалка глупост, каквато и бяха — въпреки всичко това неговото влияние сякаш не отслабваше. Винаги се намираха нови наивници, готови да бъдат подведени. Не минаваше ден, без Полицията на мисълта да не разобличи шпиони и вредители, действащи под негово ръководство. Той командваше огромна призрачна армия, нелегална мрежа от заговорници, чиято цел бе да унищожат държавата. Говореше се, че се наричала Братството. Шушукаше се също за някаква ужасна книга, компендиум от всички ереси, чийто автор е Голдщайн, която тук-там тайно преминавала от ръка на ръка. Книгата беше без заглавие. Ако говореха за нея, хората я наричаха просто книгата. Но такива неща се научаваха само от мъгляви слухове. Можеше ли да си го спести, никой редови член на партията не споменаваше нито Братството, нито книгата.

През втората минута омразата стигна до изстъпление. Хората подскачаха на местата си и крещяха с всичка сила, за да заглушат влудяващото блеене от телекрана. Дребната сламеноруса жена бе порозовяла, а устата й се отваряше и затваряше като на риба на сухо. Дори суровото лице на О’Брайън бе почервеняло. Той седеше с изправен торс, мощният му гръден кош се издуваше и потрепваше, сякаш се готвеше да поеме удара на вълна. Тъмнокосото момиче зад Уинстън крещеше: „Свиня! Свиня! Свиня!“, после изведнъж грабна тежък речник по новговор и го запокити по телекрана. Той удари носа на Голдщайн и отскочи, а гласът неумолимо продължаваше да кънти. В някакъв момент на проблясък Уинстън установи, че и той крещи с другите и яростно рита по краката на стола. Най-ужасното в Двеминутката на омразата бе не това, че си задължен да играеш роля, а напротив, че е невъзможно да й се съпротивляваш. След първите трийсет секунди не бяха необходими никакви преструвки. Като електрически ток през цялата група преминаваше отвратителен екстаз на страх и мъст, желание да убиваш, измъчваш, да разбиваш лица с ковашки чук, което пряко волята му превръщаше всекиго в гримасничещ, крещящ безумец. Но обхваналата ги омраза беше абстрактно, неконкретно чувство, което можеше да бъде прехвърлено от един обект на друг като пламъка на горелка. Така в един миг омразата на Уинстън изобщо не беше насочена към Голдщайн, а напротив, към Големия брат, партията и Полицията на мисълта и в подобни моменти сърцето му, симпатиите му бяха със самотния, осмиван еретик от екрана, единствен пазител на истината и на здравия разум в свят от лъжи. Въпреки това в следващия миг Уинстън се сливаше с хората наоколо и всичко, което се говореше за Голдщайн, му звучеше вярно. В такива моменти тайната му ненавист към Големия брат се превръщаше в обожание, струваше му се, че Големия брат се извисява като непобедим, безстрашен защитник, като скала срещу азиатските орди, а Голдщайн, въпреки своята изолация, безпомощност и съмнението дали изобщо е съществувал, му изглеждаше зловещ магьосник, способен само със силата на гласа си да унищожи цивилизацията.

Дори в такива моменти обаче бе възможно съзнателно да превключиш омразата си от едно лице към друго. Изведнъж с неистово усилие, както човек откъсва глава от възглавницата, когато сънува кошмар, Уинстън успя да прехвърли омразата си от лицето на екрана върху тъмнокосото момиче отзад. Ярки, красиви видения нахлуха в съзнанието му. Ще я шиба до смърт с гумена палка. Ще я завърже гола за кол и ще я надупчи със стрели като свети Себастиан. Ще я изнасили и във върховния момент ще пререже гърлото й. Нещо повече, по-ясно от всякога той осъзна защо я ненавижда. Ненавиждаше я, защото беше млада, красива и безполова, защото искаше да се люби с нея, а никога нямаше да го стори, защото около сладострастната й кръшна талия, която сякаш молеше да я обвиеш с ръка, беше само ненавистният червен колан, агресивният символ на целомъдрието.

Омразата стигна кулминацията си. Гласът на Голдщайн беше преминал в същинско блеене и за миг лицето му заприлича на овча муцуна. След това муцуната преля във фигурата на евразийски войник, който настъпваше, огромен и страшен, с гърмящ автомат, сякаш щеше да изскочи от екрана, и някои хора от първия ред инстинктивно се дръпнаха назад в столовете си. Но в същия миг, като изтръгна от всички въздишка на облекчение, враждебната фигура преля в лицето на Големия брат, с черни коси и мустаци; то излъчваше сила и тайнствен покой и бе така огромно, че почти изпълни екрана. Никой не чуваше какво говори Големия брат. Няколко окуражителни думи, каквито се казват в разгара на битката, неразличими една от друга, но вдъхващи увереност със самото изговаряне. След това лицето на Големия брат избледня и на негово място се появиха изписани с черни главни букви трите лозунга на партията:


ВОЙНАТА Е МИР

СВОБОДАТА Е РОБСТВО

НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА

Но лицето на Големия брат остана още за няколко секунди на екрана, като че ли се бе запечатало в зениците на всички прекалено ярко, за да избледнее незабавно. Дребната сламеноруса жена се бе хвърлила върху облегалката на стола отпред. Като шепнеше възбудено „Спасителю мой“, тя протягаше ръце към екрана. После покри лицето си с длани. Очевидно се молеше.

В този миг цялата група започна бавно и ритмично да скандира „Г-Б!… Г-Б… Г-Б!“ — отново и отново, много бавно и с големи паузи между „Г“ и „Б“, силен гъгнещ шум, в който имаше нещо дивашко, и като фон сякаш долиташе тропот на боси крака и думкане на тамтами. Това продължи около трийсет секунди. Този напев често звучеше в минутите на екзалтация. Беше нещо като химн във възхвала на мъдростта и могъществото на Големия брат, но в много по-голяма степен беше самохипноза, умишлено заглушаване на съзнанието с ритмичен шум. Вътрешностите на Уинстън изстинаха. По време на Двеминутката на омразата не можеше да устои на общото изстъпление, но това получовешко скандиране: „Г-Б… Г-Б!“ винаги го изпълваше с ужас. Естествено и той скандираше с останалите — иначе не можеше.
........

Iezuit 03 Ное 2016 11:34

Защото всеки, който, освен телевизор, има и компютър, може да погледне в нета и да си направи сам сравнение между това, което му показва държавната пропаганда и разказите, клипчетата на руснаци, посетили /почивали/живеещи в Бг.

Защото всеки, който, освен телевизор, има и компютър, може да погледне в нета и да си направи сам сравнение между това, което му показва държавната пропаганда и разказите, клипчетата на руснаци, посетили /почивали/живеещи в Бг.

Неверния Тома 03 Ное 2016 19:44
Правилно ли разбрах?

съвременната Руска пропаганда пък ни изкарва предателска зган от мизерстващи тюрко-недославяни...

тов. Путин кога ще пререже жилите на тоя Гугал?

[...] се обиждаме че ни казват "вече не сме братя"

В САЩ и Германия е пълно със забогатяли руснаци мултумилионери и като съберат парите там, се връщат с тях в Русия.