КАСТРО И ПИНОЧЕТ
Отиди на страница:
| КАСТРО И ПИНОЧЕТ Момчил Дойчев, ФБ Фидел Кастро и Аугусто Пиночет са несъмнено ярки политически личности не само за Латинска Америка, но за целия свят. За съжаление у нас и не само у нас доминира версия за тях, произтичаща от съветско-комунистическата и западна левичарска идеологическа митология. Кастро е представян като „велик революционер“, освободил Куба от „американско господство“, създал „остров на Свободата“ в Латинска Америка, превърнал Куба в полигон за разпространение на най-прогресивния строй - социализма. За сметка на това Пиночет е представян като „кървав палач“, „политически мракобес“, „тъп диктатор“, избил стотици чилийци, спрял пътя на Чили към най-прогресивния строй – социализма. Може би единствено общото между тях е, че са дошли на власт чрез преврат и са били диктатори. Но първото и основно различие е, че те са водачи на различен тип диктатури. Кастро е главатар на тоталитарна диктатура от комунистически тип, при която няма протести и опозиция, защото който протестира или се изявява като опозиционер е или мъртъв, или в затвор и концлагер. Пиночет е вожд на военен режим, при който има възможност за протести и форми на политическа съпротива, но първоначално установяването на диктатурата е свързана с много жертви. Режимът на Кастро От момента на завземането на властта от Фидел Кастро в Куба започват мащабни репресии против неговите политически противници. Революционният режим първоначално обявява, че ще съди само функционерите на режима на Батиста като „военни престъпници“. Но проведените показни процеси вестник „Ню-Йорк Таймс“ определя като „пародия на правосъдие“ – Вместо да защитават подсъдимите, адвокатите им се извиняват на съда, че защитават „престъпници“. Постепенно кръгът на репресираните се разширява не само към политическите противници, но и към съюзниците в революционната борба — анархисти, социалисти, леви либерали. Накрая се установява тоталитарен режим от съветско комунистически тип, в който всички противници на властта или са избити, или вкарани в концлагери и затвори. Това става в продължение на 60-те години на ХХ-ти век, когато борбата с противниците на режима на Кастро придобива огромен размах. Според различни разследвания са разстреляни между 7 000 и 10 хиляди души. В затворите и концлагерите са над 30 000 души. По данни на историка Хю Томас, от началото на 1959 до началото на 1961 г. са екзекутирани около 2000 човека, а към 1970 г. — вече около 5000. Според признания на самия Кастро в Куба през 1965 г. има 20 000 политически затворници. При Кастро е създадена и системата от концлагери UMAP. Че Гевара свидетелства, че в тях се изпращат „съмнителни лица, за когато не сме уверени, че трябва да са в затвора - лица, които са извършили престъпления против революционната нравственост и морал“. С други думи там попадат и хора за такива „престъпления“ като пиянство, наркомания, скитничество, хомосексуалност, „излишна религиозност“ и даже за слушане на „империалистически“ рок-ен-рол. За по-големите престъпници против режима са създадени лагери със строг режим, в които криминални престъпници подобно на капо в нацистките концлагери властват и издевателстват над политическите затворници. Дори през 1997 г., след поредния икономически провал на режима на Кастро, в Куба започва нова вълна на политически арести. По данни на „Международна амнистия“ през тази година са арестувани и осъдени между 980 и 2 500 мъже, жени и дори непълнолетни. Според американски правозащитници, режимът на Фидел Кастро хвърля в затвори и концлагери три пъти повече политически затворници в процентно отношение към числеността на населението, отколкото Сталин за същото време. Според професор Хуан Кларк в Куба има най-голямо число политически затворници и присъди по политически дела някога зарегистрирани в Западното полукълбо. Ако по време на диктатурата на Батиста в Куба през 1958 г. има общо под 500 политически затворници, само през 1959 г. са арестувани и вкарани в затвора над 5 500 души. Много от затворниците са осъдени на 20-30 години или до живот, включително някои бивши командири на революцията, които смятат, че тя е предадена като например, Хубер Матос, осъден на 20 г., или Чанес Марио де Армас, осъден на 30 г. Хиляди противници на режима са били избити или подложени на нечовешки изтезания като затваряне на тесни камери, в които не можеш нито да седиш, нито да легнеш. Десетки хиляди преминават през трудови или концентрационни лагери. Инакомислещите дисиденти се подлагат на насилствено психиатрично лечение по модела на СССР. Останалите на свобода се тероризират по модела на нацистките банди щурмоваци, някои загиват в „тайнствени“ самоубийства или в пътно-транспортни произшествия. Според издадената в Харвард „Черна книга на комунизма“ по непълни данни от 1959 до 2006 г. режимът на Кастро разстрелва над 14 000 души на възраст от 16 до 68 години, включително няколко жени, поне една от които е била бременна. Според разследване на „Freedom House“ до 2005 г. над 500 000 кубинци преминават през системите на концлагери, затвори и изтезания. Режимът на Пиночет На 4 септеври 1970 г. на изборите в Чили побеждават социалистите и на власт идва Алиенде. Веднага в страната започват социалистически преобразувания по кубински образец. В Чили пристигат стотици кубински и съветски политически и икономически съветници. Алиенде провежда социалистическа национализация по съветски образец, т.е. грабителска и насилствена, което естествено предизвиква огромно недоволство и съпротива. Въпреки „братската помощ“ от Куба и СССР, икономиката на Чили се срива и за две години по брутен вътрешен продукт и жизнен стандарт на населението Чили отива на последно място в Латинска Америка. В цялата страна избухват стачки и гладни бунтове. За да спаси положението, правителството въвежда купонна система и преминава към пряк продуктообмен, както става и в Куба, а преди това в Съветска Русия. Алиенде решава да национализира и земята, което първоначално се изразява в „национализация на селскостопанските ферми“, което води до въоръжени сблъсъци на фермерите с армията и полицията, подобно на горянското национално-освободително движение против съветско-комунистическата диктатура у нас. Социалистическото правителство национализира всички медии, прави опит да завладее и съдебната власт. Социалистите създават бойни отряди като тези в Куба за „защита на революцията“. Те започват с нападения и арести на опозиционни интелектуалци – журналисти, писатели, свещеници и политици. По същество започва преход от студена към гореща гражданска война. На 26 май 1973 г., Върховният съд на Чили единодушно осъжда нарушенията на закона и конституцията от правителството на Алиенде. На 2 август 1973 г. чилийският парламент приема резолюция осъждаща нарушенията на конституцията и терора, осъществяван от правителството и само няколко гласа не достигат за импийчмънт на президента. С други думи още преди преврата на практика в Чили вече се преминава към диктаторско управление, което няма нищо общо с демокрацията. Първоначално като военен Пиночет е не само аполитичен, но и напълно лоялен на Алиенде. Това води до бързото му кариерно израстване. През януари 1971 г. той е произведен бригаден генерал и назначен главнокомандващ на гарнизона в Сантяго. В началото на 1972 г. е назначен за началник щаб на армията, а на 23 август 1973 г. Пиночет става главнокомандващ на въоръжените сили. Пиночет решава да се съгласи на предложението да оглави преврата срещу Алиенде непосредствено преди неговото начало. Превратът успява не на последно място поради недоволството от режима на Алиенде, но най-вече поради икономическите резултати, до които води 15 годишното военно управление. Но нека започнем с количеството на жертвите на превратите и последвалите репресивни мерки. А количеството на жертвите е несравнимо. Когато Пиночет предава властта на демократично избрано правителство през 1988 г., върналите се във властта социалисти създават „Национална комисия за установяване на истината“. Тя установява, че за 15 години управление на военната хунта са загинали общо 2279 души, повечето от които с оръжие в ръка в първите дни на хунтата, включително 800 души войници и полицаи на хунтата и около 100 журналисти, съдии, политици и други десни интелектуалци, убити от противниците на преврата при терористични актове. От останалите по-малко от 1400 души жертви на преврата по-голямата част загива в боевете и по-малко от 600 души са разстреляни или са починали вследствие на изтезания. Мотивите за смъртта на още около 600 души не са установени. Впрочем за някои от тях се установява, че са живи, но се крият в Испания за да могат роднините им в Чили да получават компенсации... Освен това след установяването на военно управление от Чили успяват да избягат около 6000 левичари, които продължават борбата за социализъм в Испания или в комунистическите държави на Изток. Това не може по-никой начин да се сравнява с бегълците от режима на Кастро – по данни на американското правителство от 1959 до 1993 г. 1,2 милиона кубинци успяват да избягат само в САЩ. По време на бягство през океана по непълни данни са загинали поне 5 500 души. Но главното постижение на военния режим на Пиночет без съмнение е чилийското икономическо чудо. Левите идеолози и досега упорито отричат постиженията на военното управление на Пиночет. А те са следните: 1. Първа заслуга на Пиночет е бързото, твърдо, и затова с много малко жертви предотвратяване на гражданската война и възстановяване на реда в страната. Ако не беше Пиночет, Чили го очакваше в най-добрия случай съдбата на Аржентина, където в резултат на гражданската война загинаха между 30000 и 50000 души, а в най-лошия случай – на „процъфтяващата“ Куба на Кастро. 2. Даже днешните чилийски социалисти признават, че именно при Пиночет е създадена модерна банкова система в Чили, която никакъв локален или световен кризисен период не успя да разклати, както стана навсякъде другаде в Латинска Америка. 3. Благодарение на Пиночет Чили може да се похвали с: — най-ниската след Канада степен на корупция в цялото Западно полукълбо. По-ниска от корупцията в САЩ! — най-ниското равнище на престъпността след Канада. — Чили е на седмо място по степен на икономическа свобода в света. — Чили е на трето място след Канада и САЩ по жизнено равнище в двете Америки. И за това не малка, а решителна заслуга има управлението на Пиночет. И накрая, но не и по значение – Пиночет е без съмнение диктатор, но появил се на нужното място и в нужното време за да спаси родината си от унищожителен погром. И най-важното – след като след 15 години изпълнява мисията си и превръща Чили от последна в първа икономическа сила в Латинска Америка, той възстановя демокрацията и връща властта на народа. Това не става изведнъж и защото Пиночет губи на референдума за оставането си на власт, а постепенно. Още през 1982 г. макар официално да са забранени, политически клубове и други организации действат открито. Пиночет организира първите демократични избори, загубва ги и въпреки че спокойно може да ги фалшифицира, с достойнство се оттегля от властта. Затова и в деня на неговата смърт президентът на Чили – социалистката Бачелет – дъщеря на генерал, противник на Пиночет, а тя самата – марксистка пристига на работа в черен костюм и с черна шапка с воал. А от 2012 г. управлението на Пиночет в Чили се изучава като „военно управление“, а не като „диктатура“. Заключение и изводи За разлика от управлението на Кастро, което доведе Куба до тотална икономическа разруха и дори периоди на формен глад, Пиночет спаси държавата си от гражданска война и проведе либерални икономически реформи, които издигнаха за по-малко от 15 години Чили от последно на първо място в Латинска Америка по БВП и жизнено равнище на населението. Вместо тоталната икономическа разруха, която предизвиква всяко марксистко управление, което е при това много по-недемократично, отколкото бе режимът, установен от генерала, при Пиночет с минимални в сравнителен план жертви не само се стабилизира чилийската икономика, но дори тя става водеща в целия регион на Латинска Америка. Ключово е понятието либерална икономическа политика, която води до чилийското икономическо чудо. Това е онази политика, срещу която днешните левичари и националпопулисти надигат сатанински вой, защото руши митовете на тяхната пагубна икономическа политика. Опитът на Пиночет не е единствен – в известен смисъл той прави това, което прави преди него и режимът на Франко в Испания, а преди това военният режим на Пак Чон Хи в Южна Корея и режимът на Дън Сяо Пин в Китай след 1978 г. Те провеждат при авторитарен режим либерална икономическа политика, която води до процъфтяване, а не до разруха. Както пише Ги Сорман забележително е не това, че имаме работа с диктатури, а това, че диктаторите са провеждали либерална и пропазарна икономическа политика, която води до просперитет въпреки политическата диктатура. Това се е случвало рядко в историята. Но исторически опит ясно е показал, че е възможен забележителен икономически растеж като например в Германия по времето на Бисмарк, в Япония по времето на реставрацията Мейджи, в Турция по време на военните режими след Ататюрк и дори в Гърция по време на режима на полковниците. За нас въпросът е, защо при напълно формално демократичен режим България не успява да провежда необходимата либерална икономическа политика, защо държавата продължава да бъде главен фактор за нашето икономическо развитие, което спъва постигането на такива забележителни икономически чудеса, до които води само либералната икономическа политика. Дано не е прав критик на либералната демокрация като Патрик Кенън, който твърди, че неразвитите страни първо трябва да се постигнат икономическо благоденствие и чак тогава, върху неговата основа да градят гражданското общество и политическата демокрация. Но как да се постигне такова благоденствие, без либерална икономическа политика? И значи ли това, че трябва да отхвърлим демокрацията като модел, който е негоден да осигури социално-икономическо благоденствие на народа? Опитът на България ясно показва, че огромна съпротива има не толкова към фасадната демокрация, установена у нас през 1990 г., а към такива икономически либерални реформи, които да създадат „благоденствие за всички“. Защото те са антитеза на олигархичния посткомунизъм, установен у нас. А Опитът на Германия след войната показва как наистина това е възможно. Но затова се изисква не диктатура, а силна политическа воля на управляващите партии – независимо леви или десни. А демокрация означава народът, да не е превърнат от пропагандата в тълпа, искаща „силна ръка“, а в мислещо рационално мнозинство, което няма да предаде властта на леви демагози, десни популисти, националпопулисти или други политически мошеници, които могат само да плячкосват, както прави режимът на Кастро, но не и да градят, както прави режимът на Пиночет. |
| Кротко Сержант, котето едва ли не казва че Кастро е провел политиката на Хайек и е мечтата на Татчър.Коменданте се смее с "кохиба" на тия писания.Левичарството-детска болест на БГ десницата. |
Освен това след установяването на военно управление от Чили успяват да избягат около 6000 левичари, които продължават борбата за социализъм в Испания или в комунистическите държави на Изток. Това не може по-никой начин да се сравнява с бегълците от режима на Кастро – по данни на американското правителство от 1959 до 1993 г. 1,2 милиона кубинци успяват да избягат само в САЩ. Ако приемем емиграцията за критерий за недемократичност или каквото там му нашепват бръмбарите и калинките в главата на автора от ФБ, то излиза, че по бай тошово време, за разлика от сега, сме черпили от демокрацията с пълни шепи. |
За нас въпросът е, защо при напълно формално демократичен режим България не успява да провежда необходимата либерална икономическа политика, защо държавата продължава да бъде главен фактор за нашето икономическо развитие, което спъва постигането на такива забележителни икономически чудеса, до които води само либералната икономическа политика. Като се има предвид откъде тръгва авторът, какви тези развива в началото, направо да го е страх човек да попита дали няма в писанието някаква тъга, че България някак си е минала без военна диктатура и гражданска война... Щото "забележителното икономическо чудо" на Чили също лежи на кости. Странна позиция, особено за хора, който критикуват сталинистката идея за "лес рубят, щепки летят" в руския й вариант, а в чилийския я хвалят, не били чак толкова много убитите, а някои и се криели в Испания за помощи... |
Щото "забележителното икономическо чудо" на Чили също лежи на кости. и днес е под въпрос.Както и оценката на Тачър. |
оценката на Тачър става все по-еднозначна трийсетина години по-късно, когато се виждат резултатите от неолибералния модел |
ма и на нас писанчо не ни е никакъв, та да се тревожим за него  първият мандат на тачър е провал, печели втори 1983 благодарение на фолклендската война и основно на разединената лява опозиция, когато над 50% от гласовете отиват за леви партии, но тя с малко над 40% от народния вот има две трети от местата в парламента (мажоритари, сър). и между 1983 и 1987 става квато става... |
| Написаното е точно отражение на материалната реалност. След Кастро - КАТСТРОФА. След Пиночет - РАЗЦВЕТ. В действителност ЦРУ, научени от миналия опит с Куба, имаха разработена програма за подобни съветски варианти, а и ГРУ и КГБ - правителството на СССР - се изложиха, изпращайки стотици съветници, вярвайки че количествените изменения ще доведат до качествени преобразувания. Не така мислеха САЩ. Благодарение на разузнавачи с висока квалификация, планът на Масква беше разкрит, а комунистическият ибрик Алиенде - надлежно ЛИКВИДИРАН. Преди няколко дни беседвах с обикновени хора от Чили, работници в Държавния Департамент на САЩ. Всички, до един, твърдяха че уважаемият Генерал ПИНОЧЕТ е предотвратил ВТОРА КУБА. Ярец и прът отзад на КаГеБета и ГеРеУта чрез блестящо проведената операция на ЦРУ. Достопочтеният Ген. ПИНОЧЕТ с неговите действия заслужава духовен ранг - СВЕТИЯ. За умрелия на 90 години да се занимава Луцифер. Не е моя работа. |
| Фоне-твърдиш че сте технически грамотен мъж.Предлагам следствен експеримент- вземете микрофон, прочетете написаното на глас, допийте си мунлайта и легнете да се наспите.Утре си пуснете записа- удивително е че записът не е гласът който познавате- не мислите ли? |
| Когато фактите говорят и Боговете мълчат. Посещавал съм Пиночетска Чили 3 пъти и съм бил удивен от любезността на хората и тяхната благодарност на негово светейшество Ген. Пиночет. Виж, в Куба не съм бил, но онези, които са я посещавали твърдят, че им е отказвано да се предвижват зад ДУВАРА на определената за туристи океанска ерия. Все пак някои са платили и чистачките са снимали на воля за 10 долара хонорар. |
и Боговете мълчат Бог е мъртъв.Преди няколко дни беседвах с обикновени хора от Чили, работници в Държавния Департамент на САЩ. Всички, до един, | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Кайзер Созе |
| Позовавайки се на заглавието на темата и двата "Бога" са мъртви. Въпросът е, къде се е дянал Първият и къде - Вторият. Няма да се позовавам на литературните повествования на Данте, нито на Библията, но имам сериозни съмнения, че Кастро е изпратен на Марс, за да прави революции с ЧеГевара и Ленин, докато Пиночет е разквартирован в някоя нормална Галактика при Ахил и Зевс за да доусъвършенства военните си способности и демократични умения. |
Позовавайки се на заглавието на темата и двата "Бога" са мъртви. Въпросът е, къде се е дянал Първият и къде - Вторият. Като твърдите че обичайната ви извадка е на щат в ДД ...затуй, просто посочвам.Не е нито академично,нито технично. |
| Разговарял съм и с чилийски backpackers, които са на същото мнение, а възрастта им варираше между 35 и 65 години. Мнението ми за това идва и от български работници, работещи от дълги години към чилийските метеорологични станции, владеещи отличен испански. Народът не е мразил Пиночет, не го мрази и в момента. Омразата е градена в нашето съзнание, по-специално в СССР и НРБ, плюс останалите сателити, въз основа на партийната съветска масмедия подета и от нейните подгласници - българската преса и единствения седмичен канал на Българска Народна Телевизия, без петък, когато промиването на мозъци беше любезно предоставено на "братята" от Останкино. Вие пишете много ценни неща, но нека бъдем поне малко реалисти. Политиката се диктуваше от Москва и Вашингтон, диктува се и СЕГА - "и нищо ново под слънцето". Принципът е: "Разделяй и Владей". Не съществува друга алтернатива и няма прошка, няма дипломация, а само сила и средства за налагането й. Не го увъртам, а говоря конкретно за САЩ и Русия! Останалите са без особено значение, защото никой не ги базари. |
Когато фактите говорят и Боговете мълчат. Така е. Та за двамата ето как стоят нещата. Единият е докарал страната си до просешка тояга, а другият е превърнал своята в най-развитата страна в Латинска Америка. Единият направи своя народ горд и благоденстващ, а другият принуди своите хора да бягат от родината си с лодки през океана с риск за живота си. Единият установи човеконенавистен режим, който се провали с гръм и трясък по целия свят, включително и на острова, а другият даде възможност на страната си да се развива по нормалния и естествен път - тоест избра частната инициатива и свободния пазар, единият разчиташе на помощта на империята на злото, чийто модел следваше, а другият на САЩ. Резултатите са очевадни. |
| Едно време, като избухна демокрацията, все ни го навираха в очите тоя Пиночет - как ще цъфнем и вържем по пиночетски. Е, не се получи. Сега пак някакъв безсмислен опит за пиночетизация. След като е докарал страната до небивалия разцвет, Пиночет е бил съден като масов убиец, но се е разминал поради деменция. |