
| Кремъл не беше наказан - превърна се в рецидивист, закоравял престъпник, за който няма ограничения, за съвест да не говорим… Олег Панфилов, Новое время Путин няма друг механизъм за удължаване на властта си, освен елементарната лъжа – той лъже населението, лъже света, лъже самия себе си, отлагайки неизбежния финал. Не знам колко искрен е новоизбраният президент на САЩ Доналд Тръмп в оценката си за това, какво са свършили руските кибердиверсанти, но изглежда светът окончателно е узрял да разбере какво е Русия. И най-накрая да изработи начин за борба с „руския свят“ Вече едва ли има смисъл от тайнсвеното обозначение „хибридна война“ - дошло е време да се вземе решение какво да се прави със страната, от която произлизат смърт и лъжа. До 1991 година в света беше спокойно – Съветският съюз доброволно се беше оградил с бодлива тел, наричайки това „желязна завеса“, създавайки най-големия концлагер. Малцина знаеха какво точно се случва вътре – чужденците бяха допускани неохотно, само на „строежите на комунизма“, които всъщност бяха „строежи на капитализма“, защото там инженерите са били американци, германци или французи, а съветските граждани са били само работници, мнозинството – затворници. Понякога в СССР допускаха чужденци заради пропагандата: обикновено това бяха журналисти и публицисти с комунистически възгледи или дейци на комунистически партии, схванали, че Кремъл е готов да им стане хранилка. Заради парите нямало проблем да попътуват, да се срещнат с лидерите на болшевиките, да напишеш книжка и десетина статии. В книжките и статиите оценките за случващото се в Съветския съюз не винаги били лицеприятни и затова не се превеждало всичко, само избраното, но затова пък в масови тиражи. За съветските комунисти е било важно да убедят своето население, че там, на Запад, се интересуват от „успехите“ на Съветския съюз. Горе долу по същия начин през последните месеци се натрапваше мнението, че Тръмп е приятел на Русия. Това беше нещо ненормално, напълно необяснима кампания – нито от гледна точка на руската имперска идеология, нито от гледна точка на здравия разум. Ясно е, че зад това внушение имаше нещо скрито, може би надеждата, че кибератаките ще повлияят на общественото мнения в САЩ и властите – и предишните, и новоизбраните – ще се стреснат и ще признаят, че ето, Русия се оказа по-силна от нас, а затова трябва да отменим санкциите, да храним руснаците и да правим всичко, за да не ги сърдим повече. Абсурд, който може да хрумне или на нагли хора или на хора, които абсолютно не са здрави. Второто ми се струва по-реалистично. Руската външна политика в последните две-три години, особено след неуспеха със създаването на „Новорусия“ и превръщането на източните и южните части на Украйна в проруски региони, започна да прилича на катерещ се по пясъчен склон гущер. Тича, мести крачета, пясъкът се сипе и тегли гущера надолу и колкото по-бързо мести крачета, толкова по-бързо се смъква надолу. В Кремъл съчиняват нови и нови фейкове, те вече живеят не по-седмици, а дни, часове, и даже минути, докато упоритият интернетползвател не открие потвърждение на лъжата. А Кремъл въпреки това продължава да лъже. Първите два дни истерията по повод катастрофата на Ту-154 беше толкова яростна, че изглеждаше, че руснаците най-после ще се възмутят и ще поискат от Путин да разкрие поне това дело. Не да се измъква или формално да го вземе „на личен контрол“, а да го разкрие до край, за да може населението да въздъхне най-накрая с облекчение и да каже: ние знаем колко врагове има Русия. За катастрофата забравиха след една седмица, панихидите на деветия ден минаха немноголюдно. Сега вече не се чуват и обещанията да бъде проведено щателно разследване и, изглежда, малцина вярват, че следствието иска да научи нещо. Хората се задоволиха с това, че в чест на диригента Халилов нарекоха военно-музикално училище. За 17 години управление на Путин в Русия се случиха няколко десетки големи катастрофи, терористични актове и природни бедствия със значителни човешки загуби. Разкриваемостта е нулева, с изключение на няколко случая, когато за виновни бяха посочени „стрелочниците“, но не и реалните изпълнители, а още по-малко поръчителите. За това време в Русия не е разкрито нито едно убийство на журналист или политик, а властта настоятелно внушава на населението, че са виновни някакви сили – уахабити, терористи, „ислямисти“, ИД или още някой, но не самите власти, които са длъжни да създадат всички условия за сигурността на руснаците. Руската власт продължава настоятелно да лъже: в Съветския съюз лъжеха, както и сега, просто тогава не е имало необходимост да мамят населението, което не е имало възможност да получават алтернативна информация – зад бодливата тел всичко беше спокойно, всички живееха само така, както им кажеше поредният вожд. Сегашният руски вожд би искал да бъдат възстановени именно такива условия за своето властване, заради това заплашват потребителите на интернет и блогърите по всякакъв повод, даже за препост на чужд текст. Сега интернет се превърна в нещо като самиздат – той съществува, но е опасно да го ползваш свободно, защото може да отидеш в затвора. Нивото на страха и лъжата в Русия се покачи неимоверно, съветските вождове дори не са сънували такова нещо. Оказа се, че „рибарите“, с които Путин и пазачът на неговото кресло Медведев си общували през лятото край езерото Илмен, съвсем не са рибари. След Рождественската служба в Новгород редом с Путин стояха същите тези „рибари“, а след службата пили заедно чай. В риболовната „бригада“ се оказа гледана дама на средна възраст, с лице, до което се е докосвал само вятърът от сешоара, но в никакъв случай острият северен вятър. Тя изобразяваше „рибарка“, седеше срещу вожда. Тойнствената „рибарка“ се оказа Лариса Борисова Сергухина, заместник генерален директор на компанията „Еврохимсервис“, а не редови работник от риболовното стопанство в Новгород. Разбира се, службите за охрана на всеки президент си имат изпитани начини, за да осигурят „обекта“ си – използват двойници или празен кортеж, но просто така публично да представят за „рибари“ служители на охраната и „бригадирката“ Лариса Борисовна - това е безпределно нахалство. Федералната служба за охрана или обичайните помощници на вожда би трябвало да знаят за възможностите на интернет, за това, че по фотография може да бъде открит човек вече е лесно, но както преди, в съветските времена нагло лъжат. Те вече не се съобразяват с мнението на населението, реалното, не това, което ни предлагат като социологически проучвания. Както би казал главният съветски вожд Ленин: лъжеха, лъжат и ще продължават да лъжат, доколкото не е имало друга руска политика в последните сто години. В съветските времена нямаше голяма вреда от СССР, освен това, че съветските войски упорито загиваха на различни континенти. Какво се случва вътре в страната безпокоеше малцина – всички разбираха, че след 74 години комунистическа идеология и тоталитарен режим, да се очаква от населението свобода или демокрация е съвършено нелепо. Малобройните туристи носеха в СССР дъвка или джинси като дребен или скъп подарък, знаейки, че за това може да платят с изгонване и забрана да посещават страната, в която „така свободно диша човек“ Обществото беше затворено в своя малък свят, в който имаше много идеология за „светлото бъдеще“, приказки за „могъщество“ и легенди за това, че „от нас всички се страхуват“. Съветските хора не се досещаха, че страхът не е от могъществото, а страх от проказата. Мнозина отново не знаят какво да се прави: границите се отвориха не само за руските туристи, които традиционно не знаят нито езици, нито елементарните норми на етично поведение. Границите се отвориха и за пропагандата - също толкова лъжлива и безпардонна. Кремъл не спазва ограничения и правови норми, защото никога не е спазвал законите на собствената си страна. Сега наглостта и нахалството - обичайните норми на поведение в градските покрайнини и в селските кръчми – настойчиво се разпространяват в качеството на руска запазена марка. На света се внушава, че Русия е невъзможно да бъде „поправена“, а това значи, че на всички ще се наложи да живеят по нейните правила. Кибератаките не са новина и не са започнали сега. Първата им жертва стана Грузия през 2008 година, когато още в първия ден на агресията бяха хакнати правителствените и информационни сайтове и беше организирана диверсия за унищожаването на правителствения сървър. Странно, но тогава почти никой не разбираше, че ненеказаната страна ще се превърне в рецидивист, закоравял престъпник – за нея сега няма ограничения, за съвест да не говорим… Русия така и не беше наказана заради Грузия и тя започна да върши нови престъпления. Преди две години всички европейски структури заговориха за необходимостта да бъде създадена рускоезична телевизия, която да се противопостави на руската пропаганда. Много говориха и обсъждаха, но нищо не направиха. В същото време Путин структурира своята пропаганда, увеличи финансирането и започна да оказва дезинформационен натиск върху западните страни Кибератаките са само част от плана за информационно доминиране, желание да бъде подтисната свободата на словото и да бъдат принудени хората да слушат путиновите лъжи. Фейковата Русия се превърна в огромен проблем , който американците усетиха върху себе си. Ще може ли светът да се справи със страната, която някога Роналд Рейгън нарече „имзперия на злото“ и която през последните години се превърна в империя на лъжата? Путин няма друг механизъм за удължаване на властта си, освен елементарната лъжа – той лъже населението, лъже света, лъже самия себе си, отлагайки неизбежния финал. Наивният Запад, който вярва в истината и неизбежното наказание заради лъжите, най-накрая почва да осъзнава, че фейковата Русия не е виртуална реалност. Превод: Faktor.bg http://nv.ua/opinion/panfilov/fejkovaja-rossija-zachem-putin-prodolzhaet-vrat-448043.html |
| http://olegpanfilov.com/?p=11634 другото е вариации по единствената му тема с която се храни. |
Олег Панфилов Олег Валентинович Панфилов (р. 1957, Ленинабад) — Профессор Государственного Университета Илии (Грузия),Андрей Бабицкий (Радио Свобода): российский журналист, приехавший в Грузию, поскольку он очень ценит достижения грузинской демократии, настолько осознал себя частью грузинского общества, что стал в своем личном ЖЖ выкладывать антиармянские посты. Арно Хидирбегишвили : недавно приехавший к нам гость – провокатор Олег Панфилов (кстати, гражданин РФ) уже имеет наглость заявлять о необходимости максимальных ограничений для русского языка в Грузии. И это заявляет человек, открывший здесь «Школу русскоязычной журналистики» и русскоязычный телеканал «Первый Кавказский», которые, по идее, должны послужить пропаганде русского языка в Грузии… На самом же деле они призваны отравить наше общество русофобией и воспитывать наших детей в антироссийском духе. Мария Перевозкина (Московский комсомолец) : Олег Панфилов...Близкий к Саакашвили пропагандист[4] |
| Тцъ, тцъ. Кръв храчим, сороска. Ще бъде добре Шорош, доналде, не се притеснявай. Тръмпчо само го страхува малко, Путин не може да му блокира авоарите. Та, отпусни жилата. |
Долу ръцете от актуалната тема - православни , славяни, кагебешници, ботоскни жужета и агенти на кагебе ! |
Вече едва ли има смисъл от тайнсвеното обозначение „хибридна война“ - дошло е време да се вземе решение какво да се прави със страната, от която произлизат смърт и лъжа. Моят Президент The Honorable (Honourable-Br.E.) Donald J. TRUMP, e доказал себе си като водещ бизнесмен и изключително тънък психолог (ТВ предаването "Апрентис" с приелата юдаизъм щерка Иванка) и предполагам знае добре 'бизнес' поговорката: "Дръж приятелите си близко, враговете - още по-близко." Веднъж неговите съграждани от Лангли разбиха СССР. СЕГА - ще довършат работата си. Обичам Тръмп, защото зад привидната наивност излъчвана от външността му и хвърляне думи насам-натам, се крие много твърд характер и непробиваемо лице на покер играч, който може да надиграе по най-съвършен начин всеки противник, без последният да разбере, че е бил прекаран. Това е отличителната черта на играчите в US правителството и корпоративните US магнати, на които разни китайчета и русначета могат само да носят питиетата, сервират гозбите и почистват реструмите. Тъжно е за русофилите и китайско ориентираните, но какво да се прави - УМНИТЕ винаги надиграват ТЪПИТЕ. Бог така е подредил живота. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Backpacker |
| Много погребения съм прекарал на тоя свят: и с музики, и без музики, с войници и стражари, с речи и без речи, с поп, без поп и с дванайсет попа, но едно погребение като си го спомня, ме разплаква и сега: погребението на черното пиле. Ей такова пиле, никакво: черно, с червено клюнче, пиле като пиле — кос! Не бе от пилетата песнопойци, дето ги слагат в кафези да пеят, а диво пиле, мъжко и с него женската. Донесъл ги беше един бачковлия на бабата на Гогоша, за да си мажела брадавицата с „мас от черно пиле“, но на Гогоша дожалели двете пилета, та ги не дал на баба си, ами ги сложи в кафез, а кафеза окачи в дюкяна. На чаршията имаше много дюкяни, в някои от тях имаше и кафези с пилета, ала пилета песнопойни. Никой не беше виждал косове да се слагат в кафез, та се събра цялата чаршия пред кърпачницата на Гогоша да ги види: кундураджиите — с чуковете, касапите — с конските опашки, бръснарите — с ножиците, бозаджиите — с гюмовете — всички-и! — За какво са ти? — питат Гогоша. — Да ме пощят! — отговаря им Гогоша. Всички се смеят, той — не! Характер имаше такъв, че като приказваше смешно — беше сериозен, а като говореше за нещо страшно — смееше се, та се превиваше. Всички си рекоха: шегува се Гогоша. Хилиха се, смяха се, а то излезе, че Гогоша не се шегувал. На другия ден — видяхме го с обръсната глава. Казал на бръснаря Статито: „Нула нумер! Равно с кожата!“ След една неделя наднича в моето дюкянче — дюкянчетата ни бяха през едно — и вика: — Ела, Коста, да видиш пилетата какво работят. Отивам. Гогоша си допря главата до кафеза, а пилетата си протегнаха шиите и като си провираха главичките между пръчиците на кафеза, започнаха да чукат по главата му с клюновете си. Гола му главата, нищо няма върху нея, а те чукат ли, чукат, пощят. — Как ги научи — казвам — на такива мурафети? — Цяла неделя — кай — кълвяха на главата ми трошици. Като вземат да ме кълват, като че изкълвават от главата ми червеите, дето ме глождят, та ми олеква, олеква и не мисля за световните неправди, нито за немотията вкъщи… Три-четири дена висеше тумба хора на вратата на Гогоша да гледа. Кризата ни беше попарила, нямаха занаятчиите работа и се чудеха как да си прекарат времето. Селяните нямаха пари, слабо купуваха. Месарите продаваха само шкембета и кокали. На това отгоре филоксерата налегна къра с лозята и започна едно мъртвило — ела, че ми трябваш! На хората им беше тъжно и тревожно, не обичаха сами да седят, та се събирахме пред кундураджийницата на Алито или кърпачницата на Гогоша, дето се разправяше за филоксерата, за фалиментите, за железницата — дали ще мине, или няма, за някакъв си нов закон, дето щял уж фабриките да затвори и да се оправи положението на занаятчиите и за не зная още какво си. Та пилетата на Гогоша, ти казвам, дойдоха тъкмо навреме — да се позасмеят хората, да позабравят запустелите дюкянчета и закъсалия алъш-вериш. Нищо работа: два коса кълват голата кратуна на Гогоша, ала на хората им беше интересно, пък и Гогоша пускаше от време на време некоя и друга лакърдия, та ги още повече разсмиваше. Вика му веднъж Алито: — Абе, комшу Гогош, като ти е главата гола, пилетата от какво те пощят? — От бръмбарите, дето са в нея. Аз — казва, — като се хубаво научат да пощят, ще ги пратя в министерството в София, че да попощят и министерските кратуни! Тия думи се бяха разнесли, та беше идвал при Гогоша приставът да го предупреди да си гледа сиромашията, ако не иска кон да му духа по врата. Предупреждението станало в общината. Там го бяха запрели Гогоша за двайсет и четири часа. През това време цялата чаршия отиде по реката да събира червеи, за да изхрани осиротелите пилета. Гогоша си дойде, но хората продължиха да носят червеи и за неделя-две на пилетата перушината им лъсна като мазана с вакса! Опериха се, оправиха се и — пропяха! Беше пазарен ден, четвъртък. Селяни минават през чаршията с колите (колите бяха повечето волски) — скрибуцат колите, тракат колелата, а в това време току се понесе над мегдана свирка — знаеш как се свири на волове, когато да спират или вода да пият. Свирна свирката и най-предните волове спряха, спряха и другите и се закова на място целият керван… Всички наизлязоха от дюкянчетата си да видят какво ще става. Селянинът на първата кола — един едър полчанин, през главата забраден с шал, вдигна копралята и взе да млати воловете да тръгнат, но свирката свири и те не мърдат. Взе да се оглежда човекът да види кой запира воловете му, ала не вижда някой да свири. Слезе воловете да поведе — не щат. Хелем, спря свирнята и воловете потеглиха, но тъкмо се качи полчанинът на колата, свирката свирна и пак се спряха. Зачерви се човекът, засрами се — цяла чаршия гледа в него, не е шега, заозърта се да види кой се подбива, а се не сеща да погледне към кафеза. Цялата чаршия взе да се киска и превива. Колю Пъпката, касапинът, дето най-мъчно се разсмиваше, челото си дето не удари в земята. Алито като се смееше, главата му така се тресеше, че с едната си ръка крепеше бастуна, а с другата едвам удържаше чалмата. Селянинът се разлюти, заудря с копралята и замалко да се разплаче, ако Гогоша не беше си внесъл кафеза в дюкяна. Оттогава всеки ден или през ден представлението се повтаряше. Зададе ли се кола, всички наизлизат. Гогоша, изнесъл кафеза пред дюкяна — прави се лук не ял и не мирисал, а косът като да схващаше какво се иска, та щом понаближаваше колата — изваждаше дебелата свирка… Колата спираше, селянинът се ядосваше, а народът — ха-ха-ха, хо-хо-хо! — умираше от смях. Посъживи се чаршията, мръдна и алъш-веришът, че като спираха колите, някой от селяните, току-виж, зазяпал се я в халвата на бозаджията или в папуците на кундураджията; или пък в некое шкембе и остави някоя пара. Прочуха се пилетата на Гогоша, та Жълта Петра даваше за тях буре с малага. Арапа искаше да смени всичките кафези с кадънки от своето кафене само за двата коса, но Гогоша не даваше да се продума. — Те са ми кадема! Не ги продавам, нито ги сменям! Ама хубаво пеели кадънките, по-нотно. — Аз — казва му Гогоша — по̀ обичам песните без ноти! А косовете верно, че я караха без ноти. Имаха едно свирене хайдушко, силно, кратко, веднаж изсвири, три пъти мълчи, сякаш ей сега ще шумнат храсти, ще запукат револвери, ще гръмнат пушки и ще ревне някой: „Сто-ой! Главата ти отсичам ей сегичка!“ Имаха едно ситно свирене, дебело, с него спираха воловете, и една тюрлия трета — по-сербез, като че се препираха за нещо си косът и косойката. Косът викаше: „Тю-тю-тю-тю!“ Косойката „отговаряше“ „Ти-ти-ти-ти!“, а като се ядосваше повече: „Чуррук, чуррук! Чуррук!“ — значи лош си, не си свят… Тогава косът пък се разядосваше и започваше да я гони из кафеза и с клюна си да я кълве, но крилото му не бе в ред — не можеше да я достигне и започваше да заеква и пелтечи… Тия крамоли събираха под кафеза сума свят. Хамалите, като си подложеха семерчетата от пладнина, докато зайде слънцето — лежаха възнак, гледаха право в кафеза, слушаха косовите разправии и дочакваха онуй време, когато настъпваше спогодба. Косойката не бягаше, не кряскаше, а косът започваше да сресва настръхналата й перушина с клюна и да я пощипва под лявото крило. — Ох на деда-а! — викаше Саздо. — О-ох на деда-а-а-а! — повтаряха след него другите хамали и започваше едно такова хилене и кискане, че по това време дявол не смееше да мине покрай тях. Колю Пъпката викаше на Гогоша да не оставя хамалите да киснат пред дюкяна му, но Гогоша не се съгласяваше. — И те са хора… Нека да погледат без пари джумбуш. Един ден идва майстор Али в моето дюкянче. Заръчах му кафе. Отсърба той от кафето и заклати тънкия си врат: — Коста, Коста, много смях пада в таз чаршия, не ма грее… — Защо бе, майсторе? — Ще се случи нещо. Когато много сме се смели, всякога сетне става по нещо. — Може хубаво да стане, майсторе — викам на Алито, — може Гогоша да направиме съветник. Има избори, хората го тачат… — Може, може, но месечината се, кай, разваля, а хубаво нещо не може да се случи, когато месечината се рони! След три ли, пет ли дена бяха, не мога да ти кажа, както си кроя папуци, чувам, вдига се вънка врява, викат хамалите, а някои плачат… Плачат и влачат нещо в рогозка. Тогава забелязах, че кепенка на Гогоша е затворен и нещо ме клъвна под лъжичката. Оставиха рогозката хамалите пред дюкяна на Гогоша, отвориха я — вътре нашият приятел. Извъртял очите и вдървен… На лявото джобче на сетрето му — кървава дупка. Дрехите — мокри. Капеше от тях вода и кръв. Олелия, плач! Сбра се цялата чаршия. Настръхнаха хамалите, касапите, но кого да хванат? Взеха го полицейските да го уж разрежат, за да видят раната му от какво е, и казаха сетне: „Ударил си ножа сам! Дългове много натрупал, отчаял се и ножа си ударил сам!“ Нямало виновен… А Колю Пъпката разправяше, че Гогоша, като затворил дюкяна, минал през неговия с въдица и му рекъл: — Хайде, Пъпка, с мене да ми носиш рибата и червейчета за песнопойците да съберем! Но Пъпката не отишъл… Останал да соли някаква гранясала сланина и Гогоша заминал към реката сам, тъй че никой не разбра сам ли се уби, или го убиха. Както и да е, погребахме Гогоша надве-натри, без церемонии, без камбани, че Гогоша уж не вярвал в попове и камбани. Още на следващия ден финансовият пристав почна разпродажба на дюкяна, че имал Гогоша взети пари в заем от хаджи Васила Кекето и на полицата срокът минал. Изметоха всичко, събраха дори старите кръпки под тезгяха, а най-накрая хаджи Васил самолично дойде да прибере кафеза… Касапите искаха да му платят, но хаджията не се съгласи: — Кафеза ми трябва да запира — кай — селяните пред колониала! И отнесе кафеза. С едно посягане обра ни и смеха, и радостта. Клюмнахме всички като попарени от филоксерата. Спряха да викат и кебапчиите, и бозаджиите, и касапите. Стана мъртво — като през чумавите времена. Тиха поляна — в средата на града. Тихата поляна е хубаво нещо, но от тихата чаршия по-грозно надали ще има на света! Сдумаха се по едно време касапите да изпратят делегация при Кекето да им върне двата коса, но докато се наканят кой да поднесе прошението, чу се из чаршията, че косът на Кекето спрял да свири. Занемял. Отидохме да видим. Бяхме Алито, Бабача, Колю Пъпката, Шекера. Гледаме, че в кафеза женското пиле го няма. — Де е женската, баю Василе? — Заклах я, баювите — казва Кекето. — Тя хем не можеше да свири, както трябва, хем ядеше два пъти повече от мъжкото. Лошото е само, че млъкна и дъртия. Алито вика на Кекето: — Пилето тъжи, чорбаджи! Мъчно му е за ханъмата, затова не свири! — А като тъжи, защо яде? — развика се Кекето. — Яде ли, ще свири! Инак ще го свирна със сатъра и ще го проводя при ханъмата! Три дена му давам срок! Замоли се Бабача: — Дай ни пилето! Ние ще го съешим с друга женска, може да пропее. Нали знаеш — насила песен не става. — Става! — вика Кекето. — И още как! Хвърли на циганина една петолевка, че да видиш става ли песен, или не става. — Пилето — вика Бабача — не е циганин да се продава. Пет пари не дава то за твоите пари! — Я си… в-в-вървете! — зафуча Кекето и запелтечи. — Какво сте се хванали тука за моите пари!… Ако имам пари, аз съм ги спечелил, не сте ми ги вие харизали! Възрастни хора, зарязали си алъш-вериша за някакво си пиле! Марш навън! Преди да си отидем, погледнах в кафеза. Косът седеше с настръхнала перушина. Коли тракаха навънка, хора викаха, но той не чуваше колите, а гледаше все в Кекето. Шавне Кекето, а косът го следи, не го изпуща. Очите му все в него, да го не издебне да го заколи! След два дена идва Саздо хамалина и носи нещо, завързано в бохчичка, носи го на Бабача, отваря — черното пиле вътре мъртво! — Искаше да го заколи — каза Саздо, — но пилето започна да се мята в кафеза, да се бие ту в дюшемето, ту в тавана, самопреби се и умря. — А защо му я няма главата? — попита Бабача. — Откъсна му я Кекето, че му изяло ока просо, а нищо не пяло. Очите на Бабача кипнаха. Тогава съм видел касапин да плаче. За първи път! И за последен! Докато се обърнем, събраха се кундураджиите, бозаджиите, хамалите, сарачите — всички. Пилето в кърпата лежи, около него прави се изправили мъжете със свалени шапки и наведени глави. Събраха се още хора и всеки пита: — Какво бе? Какво става? — Кекето удушил коса на Гогоша! Всеки сваля гугла, шапка, каквото има на главата, и застава, докато се напълни цялото мегданче пред касапската чаршия с народ. Тогава Бабача се наведе, взе мъртвото пиле в ръцете си и тръгна към новите гробища. Гологлав, както си беше с престилката: зад него — Алито, с чалмата под мишницата, а подире му се проточи една върволица — „главата“ й на шадравана, а „опашката“ на дървения мост! От ловджийското кафене излязоха десетина табладжии; като разбраха какво става — тръгнаха и те. Като минахме покрай кръчмата на Жълта Петра, измушиха се извътре една банда чалгаджии и докато да се разбере кои са, какви са — внизаха се в калабалъка и засвириха. Пееше се тогава една: Мъртва ме в гроба положи и тогаз ме целуни!… Ама да ти види око музика! Писнало едно кларне, като че булка се припява за мъжа си, две флигорни я подпират отляво и отдясно, дебелата бурия хълца като жива: „ъкъта-мъка, ъкъта-мъка, ъкъта-мъка“, а след туй вземе, че въздъхне издебело, та сърцето ти съдере парче по парче… Селяни срещнахме по пътя — чешнигоровци. Спряха се и попитаха: — Кого погребвате? — Веселичкото погребваме! Смехът! — рече им Алито. Разбраха ли селяните, не разбраха ли, но изоставиха воловете на пътя и току се рязнаха в калабалъка и те. Стигнахме гробищата и там въз гроба на Гогоша погребахме черното пиле. Алито пусна първата шепа с пръст, а пък Саздо пукна с пищова и се провикна: — Тая година с пищов, догодина — с топ! Тая година — в небето, догодина — дай си, Боже, в Кекето!… Пищовът пука, музиката — свири ли, свири! Тая музика няма да забравя: Мъртва ме в гроба положи и тогаз ме целуни!… Кларнето жули нависоко, флигорните подпират отляво и дясно, дебелата бурия, като жива: „ъкъта-мъка, ъкъта-мъка!“ — дере ти сърцето парче по парче. Край Лични инструменти Вход Търсене Дума или израз Търсене Навигация Моята библиотека Читалня Автори Преводачи Книги Произведения Случайна творба Серии Поредици Читателски мнения Работилница Новодобавено Работно ателие Ресурси Статистика Колекции Библиотека за ученика Препоръчано Николай Теллалов Николай Теллалов — Да пробудиш драконче… Да пробудиш драконче… още четива » Из Мрежата Лична страница на Ричард Столман още връзки » Допълнителна информация За Моята библиотека П |
| ; | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: анастаси сиров |
| Така е, Сиров! Авторът е писал винаги за България, българщината и социалния статус и начините на мислене на българина. И за това Николай Хайтов продължава да бъде много актуален, звучащ и ретро и съвременно, и ще бъде четен и препрочитан от всички българи, които желаят да се осеферят къде се намират и защо сме такива. |
анастаси сиров 17 Яну 2017 17:52 Иди го виж в изпълнение на Мариус Куркински (ако вече не си го гледал). Струва си ! |
| . | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Captain Buddy |
които разни китайчета и русначета могат само да носят питиетата, сервират гозбите и почистват реструмите. Нали пишеш от US. Къде си видял китайци или руснаци janitor-и? Запазено е за латино (мексико). Е да, на летището в Чикаго - O' Hare е за българските мигранти. Затова пък половината инженери в Silicon Valley са руснаци или китайци. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Butch |
| @Butch 17 Яну 2017 18:49 Затова пък половината инженери в Silicon Valley са руснаци или китайци. Какво е американски университет -- място, където руски физици преподават математика на китайски студенти ![]() |
Нали пишеш от US. Къде си видял китайци или руснаци janitor-и? В Шератън на Тайм Скуеър е пълно с чистачи руснаци и рускини. Един приятел веднъж сподели, че чистачките говорят на руски и приличат на проститутки. Обясних му внимателно, че те не приличат, те са-. Джон Ф Кенеди, Ла гуардия, Нюарк, Ню Джързи (от други бряг на Хъдзън ривър) ако не знаеш руски може и да не можеш да намериш кенефите. В Чикаго на международното летище е фраш от българи и имам съмнение, че доста от тях са бели цигани и циганки, като в Лондон - Хитроу особено - руснаци-рускини, рускини-руснаци. Английски може и да не ти трябва. На Сипхол в Амстердам, на Шарл де Гол в Париж, в Стокхолм тоже, абе къде ли ги няма. Амиговцете и амигите от Латинска Америка действително са голяма конкуренция, но те държат летищата във Вашингтон, DC, Тексас, LA, Флорида (там са кубинки), а и в Невада, Ютаа, Колорадо, Ню Мексико, Арканзаа, Тенеси и другите южни щати в които са се "реализирали". |