Пенковската археологическа култура

За етническата принадлежност на носителите на пенковската култура са изказани различни становища. Почти всички съветски автори приемат, че тя е принадлежала на славяското племе анти [16]. По повод присъствието на керамика от пастирски тип и овални юртообразни жилища се допуска участието на алано-българско население [17]. По-особена гледна точка предлага М.И. Артамонов. Той обединява находищата с керамика от пастирски тип и накити от пастирски тип в самостоятелна пастирска култура, която според него е принадлежала на българите-кутригури, които византийските писмени източници от VI в. Поставят западно от р. Дон и северно от Черно море [18]. Той се присъедини и към идеята на Д.Т. Березовец за участието на носителите на пастирската керамика в създаването на културата на Дунавска България въз основа на факта, че пастирски керамични форми се откриват в редица селища и некрополи на Долния Дунав от VIII-IX в. Тази идея се споделя и от някои български археолози [19]. Ще припомним, че тя се среща изключително в некрополите с трупоизгаряне от славянски тип. Този немаловажен факт добре се свързва със съображенията, които се излагат по-нататък.

най-големите имена в световната наука, както личи от статията.

Не са малко опитите да бъде принизено значението на Монемвасийската летопис като първокласен исторически извор - който обаче трябва да се ползва внимателно и с опит (както всички исторически извори, впрочем); повсеместно изследователите му се доверяват, това правим и тук.

С последни сили прилепяме славяните към аварите, белки ги забележи некой...

Εν Πελοποννήσω, ως και αυτός οίδας, ξείνε, οικεί αναμίξ γένη πολιτευόμενα πάμπολλα, ων τον χωρισμόν ευρείν νυν ούτε ράδιον, ούτε κατεπείγον. α δε ταις ακοαίς περιηχείται, ως πάσι δήλα και κορυφαία, τυχγάνει ταύτα. Λακεδαίμονες, Ιταλοί, Πελοποννήσιοι, Σθλαβίνοι, Ιλλυριοί, Αιγύπτιοι και Ιουδαίοι (ουκ ολίγοι δε μέσον τούτων και υποβολιμαίοι, ομού τα τοιαύτα επαριθμούμενα επτά»

В научната дискусия, последвала публикациите на Фалмерайер и продължила през целия ХХ век, изследователите насочват вниманието си върху многобройните топоними по територията на Южна Гърция, които те считат за „славянски“ и за чийто произход се излагат различни теории, като постепенно се утвърждава тезата, че в течение на VІ и VІІ век сл. Хр. цялата тази територия била „залята от огромно море славянски нашественици, оставили следи само в топонимите, а те самите били в течение на едно до две столетия асимилирани от местното население, запазило напълно не само своя етнически тип, но също и своите обичаи, своята култура и своя език“. В Гърция този въпрос се обявява за приключен, когато след Балканските войни 1912–1914 г. топонимите със съмнителен произход се заменят с техни „гръцки“ еквиваленти — а това са над 2000 названия на селища, реки, блата, езера, планински върхове и други подобни. Този процес се повтаря през 20-те и в края на 40-те години на XX век в новоприсъединените към Гърция територии след Първата и Втората световна война, населението на които е заставено да напусне родината си. Паралелно с преименуването на топонимите се заличават по всичките тези територии и всички следи от езика на предишното население, запазени дотогава на паметни надписи в обществени и частни постройки, по църкви и гробища. Независимо от това тъй радикално премахване на доказателствата за „славянското“ присъствие в Гърция, „славянските топоними“ продължават да занимава науката през целия ХХ век — дори след съществения принос за решаването на проблемите от страна на някои прочути слависти, между които и руско-немския учен Макс Фасмер, завеждащ в течение на десетилетия катедрата по Славистика в Берлинския университет и считан за най-добрия познавач на етимологията на „славянските“ езици, към които се причислява и старобългарският

На тази тема той посвещава голяма монография, излязла в 1941 г. и след това няколкократно препечатана, в която разглежда повече или по-малко подробно етимологията на около 2000 според него „гръцки“ и около 1800 „славянски“ топоними, повечето от които той заема от гръцки географски речник, издаден в 1920 г., а и от някои исторически извори от VІ до ХV век — по понятни причини по-стари исторически извори не използва, защото като привърженик на теорията за „славянското нашествие в VІ/VІІ век“ не може и не иска да допусне, че преди това на Балканския полуостров е имало население, което да си служи със „славянски“ език. След като обявява Фалмерайер поради слабото му познаване на руския език за дилетант, сам той си затваря очите пред обстоятелството, че много голяма част от топонимите, считани от него за „славянски“, са непроизносими не само от гърците, но и от другите „славяни“; но те не могат да бъдат и правилно записани не само с гръцката азбука, но и с азбуките, използвани от всички „славянски“ народи. Освен с българската азбука! А топоними, като Балъджа, Белъш, Бездън, Бъзово, Бърдник, Дървен, Жужъл, Къщици, Забърдо, Стръково, Трън, Тръстеник, Търново, Кръстен, Дъжница, Мръчко, Вълчица, Върбишче, Сърбица, Стръмен, Чърнеш, Чърница, Църква, Църквишче и много други подобни, ще открием по цялата територия не само на днешна България, но и в Гърция, Албания и Македония, преди заменянето им с „произносими“.

Интересно е обаче и още едно много странно обстоятелство във връзка с миграционния процес: Преминавайки през „обезлюдените“ но плодородни земи в Мизия, Тракия и Тесалия, „скитниците славяни, тръгнали от блатата отвъд Карпатите да търсят земя за заселване“, подминават тези безлюдни земи и се натъпкват сред чукарите в Пелопонес, където могат само да развъждат кози! И всички те измират сред тези чукари — или биват претопени и елинизирани от тамошното местно население, оставяйки след себе си само своите две-три хиляди топоними, които с нищо не смущават това местно население в течение на цели 12 столетия, преди то да се сети да ги замени с топоними на своя собствен език.