Отиди на страница:
| Честит Рожден ден, Мира! Мислила ли съм, че скромното момиче със сатенена престилка, което преди часа по математика питаше съучениците си от съседния клас „Какви задачи даде Митева на класното?” ще стане моя любима поетеса?! Признавам, изненада ме, когато открих стиховете ти, публикувани в списание Септември” : „ „Не тъгувай, моя обич, първа и последна,......” „Да е лято, само да е лято! Топло и зелено като горски мъх......” Останах без дъх, хванаха ме за гърлото. Връстнички сме, а се почувствах толкова зелена и повърхностна в сравнение с това, което се беше изляло от душата ти! Явно не бях само аз изненаданата, защото няколко дни след като ги прочетох, срещнах другарката Шостакова. Похвалих те, а тя ми каза ми, че нищо не е чувала за стиховете ти. Извади си тефтерчето (помниш ли го, когато ни изпитваше) и най-старателно си записа броя на списанието, за да ги прочете. Чета те и искам още много дълго време да те чета. Остани си такава, каквато си! Бъди здрава! | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: vasilena |
Дорис, много съжалявам, че те "набедих"  . Въпросният текст го срещнах преди двайсетина години в един брой на вестник "Тримата глупаци". В този брой и ти присъстваше (май имаше някакво интервю с твоя милост). Може би затова съм останал с такова впечатление. А самата песен по този текст я гледах в една новогодишна програма на БТ някъде в началото на 80-те години (май Искра Радева я пееше).Още веднъж много съжалявам, че не си ти авторът! |
Честито и от мен! И благодаря за коментарите на масата на ДИ, винаги внасят свежест и успокояват страстите. |
| http://www.jenatadnes.com/hora/miryana-basheva-ne-umeya-da-se-otkazvam-ot-sebe-si/ Жива, здрава и неотразима за много години и юбилей! |
| Василена, благодаря за спомена. Др. Шостакова срещнах за последен път преди 25 г. в Прага. Беше на работа в културния център и вече омъжена жена. Голяма скица и много добър човек, дължа ѝ много за руския език. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Дорис |
| Да е жива и здрава още много години кака ми Миряна. Някъде из личните си вещи още пазя едно нейно "самиздат" стихотворение, писано, доколкото знам, на личната ѝ пишеща машина към средата на 1970-те години, и посветено на сватбата на Лили Иванова и Янчо Таков, което започваше със следния куплет (цитирам го по памет): "Та имало сватба, била сиромашка, и бил младоженецът дрипав, но горд, за нежната булка -- и тя Пепеляшка -- по-хубав и от бъкингамския лорд." |
| В началото на април изчезна Петко. Бях се запътил да го викам за обичайното петъчно събиране при Чо-чо-сан. На ъгъла, на мястото на петковата къщичка, намирам празен правоъгълник, заграден с изгнили дъски и обрасъл в буреняци. В дъното – стара купчина боклук. Съседната кооперация, облицована с посивял от времето варовик си стои. Липата отпред, също. Всичко е там, само къщата с малката веранда я няма. В ресторантчето на Чо-чо-сан питам дали са виждали Петко. Гледат ме неразбиращо - “Кой Петко? Какъв Петко?”. “Как кой Петко?”, иде ми да извикам - “Петко, с овехтялата раница и избелелия брич. Вечният планинар. Онзи, който ви пееше родопски песни. Когото гледахте в устата, докато ви разказваше за гората, пътеките и звездното небе. Който знаеше как се прави вълшебно вино от боровинки. Забравихте ли го?”. Клатят глави. Не са го забравили. Не го знаят. Просто го няма, не го е имало. Не казвам нищо, безсмислено е. Отивам при Чо-чо-сан на тезгяха да си взема нещо за пиене. Чо-чо-сан ме поглежда с невероятните си синьо-зелени очи. Гледа мен, но и нещо далеч зад мен. Наричаме я Чо-чо-сан, защото преди много години имала страхотен глас и всички очаквали да стане велика оперна звезда. После нещо се случило. Никой не знае какво. Чо-чо-сан повече не запяла. Помислили, че е полудяла, но аз знам, че не е. Гледа друг свят, останала е в този. Вади отдолу прашна бутилка, налива чаша и ми я подава. - За Петко... Вино от боровинки. Петковото. После изчезна Сашо. Самотният изобретател – Сашо. Докторът на Забравените Дрънкулки – както сам се наричаше шеговито. Под ръцете му захвърлените стари вещи оживяваха и никога повече не се повреждаха. Подаряваше ги на приятелите, Сашо – недипломиран инженер, изхвърлен от различни институти заради еретични идеи. На мястото на работилничката, пълна със стари телевизори – месарски магазин. Разпитвам наоколо. Никой не е чувал за Сашо. Каква работилница? - тук винаги е имало месарски магазин. Гледат ме със съжаление, други – с подозрение. Чо-чо-сан ме посреща с тъжно-смутената си усмивка. - Чо-чо, - задъхвам се – Сашо... - Ела – казва тихо и ме води в кухничката отзад. В ъгъла – стар радиограмофон, облицован в тъмно дърво. Чо-чо-сан се навежда, слага плоча, от онези, бакелитовите. “Мизерере”, Карузо. Гласът изпълва всичко. От вътрешната страна на капака, над грамофона, виждам надпис - “На Чо-чо. Сашо”. - Защо? - питам – Защо? - Ш-ш... - прокарва леко пръсти по устните ми Чо-чо-сан – Там... ще се видим там... Слага в ръката ми малко пакетче, превързано с червена лента. - Отвори го в неделя вечерта. Върви сега, не се страхувай... В неделя на мястото на ресторантчето заварвам кафене. Нито следа от дървената ламперия, няма ги пожълтелите фотографии по стените. Пластмасови маси и столове. Сервитьорки в мръсни престилки. Гърмяща музика, груб смях. Не търся, не разпитвам. Знам. Старите дървета от другата страна на улицата избледняват бавно, превръщат се в сенки. Прибирам се, отключвам шкафчето, в което чака виното на Петко. На етикета пише: “Отвори ме на края на пътеката”. Наливам си чаша, сядам до масичката, на която стои лампата на Сашо. Няма ключ, нито кабел. Никога не е спирала да свети. “Говори й, тя е живо същество” каза ми Сашо, когато ми я подари преди много години. Вадя пакетчето на Чо-чо-сан, развързвам лентата. Касета. Слагам я в древния касетофон, натискам клавиша. В полумрака се разлива кристалният глас на Чо-чо. Сенките навън се удължават. Дано не чакам дълго. |
Караваджо ... К-А-Р-А-В-А-ДЖ-О. Наистина ли си ти?  На първо време, не зная и помня за Чо Чо Сан, ама ясно е, който помни, ще познае.. |
Дорис , и от мен  | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: АВАКУМ |
Дорис 12 Фев 2017 20:34 Др.Шостакова беше прекрасен човек и отличен учител. Разбира се аз със закъснение я оцених. Ние всички дължим руския си език и любовта към руската литература на нея. |
| Госпожо Башева, позволявам си,макар и с yжасно закъснение,да ВИ честитя Рождения Ден! Бъдете още дълги,дълги години жива и здрава Дорис!  |