| Листопадна вечер Христо Смирненски Не ми е, братко, твърде весело пред листопадния сезон, та на кого би се харесало да чака зима без балтон? Омръзна ми да лъжа себе си за евтин и добър живот - с лъжи не ща да вадя хлеба си, не съм редактор на "Народ". Предчувствам пак аз зъботракане, като блокар за тлъста власт, и ласките, уви нечакани, на зимния солиден мраз. Да бъдем зли живота учи ни, да бъдем твърде много зли - от всички обиди получени отровни да ковем стрели. Тъй зъл не съм, ала несретата разбрах защо на нас е гост - не съм министър на просветата, та толкоз много да съм прост! И в тези вечери предесенни на всеки уличен фенер с наслада бих видял обесени по някой и друг кожодер. |
| НА ГОСТИ У ДЯВОЛА 1. ПРИКАЗКА ЗА ЧЕСТТА in Englishen francais В живота си нивга не бях се надявал на толкова мил комплимент: покани ме Дявола — старият Дявол — дома си на чашка абсент. Свещта очертаваше острия профил със ивица златни лъчи и пускайки кръгчета дим, Мефистофел ме гледаше с влажни очи. В очите му есенна горест бе скрита, но все пак бе горд и засмен, и махна с ръка той "In vino veritas!" Ще бъда пред теб откровен! Омръзна ми вече все тоя ярем на притворство и помисъл зла — да пием за твойта сърдечност неземна и сивите земни тела! Преди векове аз възпрях на земята и тук устроих си шега: веичах се за земната Истина свята, но тя увенча ме с рога. Възпламнах от ревност, и в черна омраза за своята стъпкана чест — човешката чест неуморно аз газя, но с чест не сдобих се до днес. Намислих чрез подвизи чудни да блесна — умирах по сто пъти в бран, но винаги рицар на кауза честна, не бидох пак с чест увенчан. Отчаян, окаян,веднъж в булеварда аз тръгнах неземно злочест. И вдигнах над себе си ярка плакарда: "Човек без капчица чест!" Но странно: презрение няма ни капка! Посрещат ме вред с интерес, любезно отвсякъде свалят ми шапка: "Без чест ли си? — Прави ти чест!" Един господин ме целуна: "Ах, братко, и ти ли!... Ей, кой да те знай!" Две хубави дами ми казаха сладко: "Елате в нас утре на чай!" Чудесно! Невиждано! С почести редки изпратен бях чак до дома. Министри, царе и придворни кокетки ми писаха мили писма. И ето ме: важен, блестящ, елегантен, богат като истински Крез! И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин, безчестник; но... винаги с чест!"... И Дявола млъкна. Наля от абсента, сърдечно се чукна със мен, и пускайки пушек на синкави ленти, прониза ме с поглед зелен. |
in Englishen francais en franglaisin Frеnglish -- хибриднa формa на френски + английски Schwablish Italiese Spanglish |
| Опитайте се да се абстрахирате от съдържанието и се вслушайте в ритъма, в динамиката, в музиката: "В утрото на светла ера, с факела на нова вера, идат бодри ескадрони с устрем горд и набег смел, а над тях, кат хищни птици, кат настръхнали орлици, спускат се и разпиляват гръм шрапнел подир шрапнел. Кон изправя се, изцвили и, отронил сетни сили, грохне мъртъв на земята някой воин поразен. В миг уплашен спира коня, но наново той догоня стъпките на ескадрона, в общий прилив устремен. И развели буйни гриви, над пожънатите ниви, като вихър отминават ескадрон след ескадрон. Под копитата извива прах на облачета сиви и премрежва с бронзов блясък огнения хоризон. ...." Имам чувството, че това стихотворение и Турския марш са дело на един и същ композитор... | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Bacho Кольо |
| и тук е така, ритъм и мелодия КОННИЦИ На Ангел Каралийчев Конници, конници, конници, кървави конници, моя родино и пламнало родно небе, де е народа и де е земята бунтовница, де сме, о мое печално и равно поле! Там изгоряха селата и пеят бесилките, вятъра стене над пустите ниви сега, конници идат и плаче земята родилката, сякаш че плаче и пее, и иде смъртта. Тъмното копие, литнало там във просторите, свети под слънцето днеска оплискано в кръв, греят на свода огромни, червени прозорците, сякаш очите на божия, алена стръв. Конници, конници - братя над бездни надвесени, моя родино и пламнало родно небе, вятъра иде и страшно е, майко, и весело, пей и умира просторното равно поле! |
| още едно, което намирам за много мелодично ... Тихият пролетен дъжд звънна над моята стряха, с тихия пролетен дъжд колко надежди изгряха! Тихият пролетен дъжд слуша земята и тръпне, тихият пролетен дъжд пролетни приказки шъпне. В тихия пролетен дъжд сълзи, възторг и уплаха, с тихия пролетен дъжд колко искрици изтляха! Н.Лилиев 1918 |
| и като стана дума за символисти Ирен Наведен, на пейка самотна седях уморен сред някакъв шумен и стар булевард непознат. Ехтеше тълпата пред мене в стохилядний град. наведен, на пейка самотна седях уморен и мислех за тебе, Ирен! Аз мислех в забрава, тъжовен и блед, примирен, как пътя ми с тръне съдбата навеки постла, а сивата Грижа над мене наведе крила. и мислех в забрава, тъжовен и блед, примирен за моята младост, Ирен. Припомних си вашето знаме и праздничний ден, ръцете, косите и твоите бледни черти, на ранна бе смърт обещата, обречена ти! Припомних си светлото знаме и празничний ден и горко заплаках, Ирен! А после: и тъмния креп над вратите развян, воал и кандило... и бледно и строго лице, и твойте за път безнадежден скръстени ръце! Припомних си тъмния креп над вратите развян и плаках за тебе, Ирен... И ето - в разгара ликуващ на слънчеви ден - аз пак се намерих след стар булевард непознат, ехтеше тълпата безгрижна в стохилядний град, а тъжен, в разгара ликуващ на слънчеви ден - аз плачех за тебе, Ирен. Емануил Попдимитров |
| и един последен, доста сложен стих ВЕЧЕРНА ХАРМОНИЯ Разискрен сетен слънчев лъч изгасна в море от румена дрезгавина, отблясък - песен, сякаш скръб неясна, потъва в необятна висина. В заслона на тръстиката прибрежна звезда изплува, тихо се засмя, последен звук от песен безнадеждна, заплетен в тишината, занемя. Тодор Траянов |
| класика Натисни тук ... When your world has been shattered Ain't nothin' else matters It ain't over - it's only love And that's all - ya When your heart has been broken Hard words have been spoken It ain't easy - but it's only love |
| По-горе стана въпрос за музика в поезията: Накрай полето, дето плавно слънцето стрели в марни валози потокът с вълни приспивни ръмоли, меда на отдиха стаила дълбоко в девствени недра - виши колони непреклонни успокоената Гора. Там дремят приказки старинни, там тае звънка тишина и в безответните й скути, като вълна подир вълна, заглъхват хоровете страстни на многогласното поле и подслон верен в час вечерен намират морните криле. И знае пътникът утруден, че в презнощ тръпните листа с участен ромон ще му спомнят на миналото повестта, взори низ глъхнали присои, далек от полски прах и дим, пред него повтор ще въстава животът ласкав и любим, а денем, лик когато свежда над примирената вода - ще вижда прежните копнежи там мъдро спящи навсегда. Че дълги дни към хубост вярна в небег безцелен устремен той вред в полето е настигнал следите на предвечна тлен и сам е свърнал - на Гората в съкровищните самоти, последна радост да изведа, последна скръб да приюти... Накрай полето, дето плавно излъчва слънцето стрели и в марни валози потокът с вълни приспивни ръмоли, меда на отдиха стаила дълбоко в девствени недра - виши колони непреконни успокоената Гора. Димчо Дебелянов |
| пишем си тук класика и се самооблъщаваме а едно прекрасно хлапе написало това и как прилича на истина ЧАТ Питаш как съм. Добре съм. Не спирам да мисля за теб. Искам да се кача на колата и да дойда да те видя. Да карам бързо, за да имаме повече време, да ме чакаш усмихната на прага на вратата ти, да те целуна, да те прегърна, да изслушам какво си правила днес, да си сготвим, да ти разкажа история, която не съм разказвал на никого, да задремя в ръцете ти, докато ме гледаш и не казваш нищо, да ти направя чай, да разбъркам меда и да махна лъжицата, да ме научиш на някоя нова игра, която никога не съм играл, да наглася лаптопа и да пусна сериала, да си говорим толкова много, че да загубим представа за времето, да стане твърде късно, че да си ходя и да не ме пуснеш да си тръгна, да ме пръскаш с вода, докато си мием зъбите, да си легнем един до друг, да правим любов, да си лежим и просто да се гледаме, да не ми даваш да заспя, за да си поговорим само още малко, да се наместваш пет минути, за да ни е удобно и на двамата, но на мен да не ми е, да не помръдна доста дълго, въпреки това, да те притискам до себе си, сякаш съм дошъл за последно, да преплетеш пръстите си силно в моите и да не знам къде свършва моята и къде започва твоята ръка, да ти призная, че съм влюбен, без да се скрия зад шега, да се събудя до теб. Стоп. Изтривам всичко. Питаш как съм. Добре съм. Ти как си? Димитър Калбуров. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Lillian |