| За мен и Нас, за теб и Вас и за ТЯХ Вчера бе знаменателен ден, различни загатвания за бъдещи развития в личен и семеен план започнаха да добиват контури. Съвсем неочаквано определени знаци, появяващи се най-често внезапно и маркиращи възможност, предупреждение или просто жалони по пътя ни, от вида на забележим синхронизъм, странно съвпадение, поредно дежа-вю, изкристализираха в жестоко престъпление, разиграло се пред очите на едно от децата в семейството. Да, престъпления се случват всеки ден. Новините за тях, в традицията на жълтата преса, ни заливат от всички възможни отходни дупки на медиите. Те са факт и се превърнаха в маркантен знак на реалната „демокрация“. Налазиха ни като стада въшки по време на чума и ние до такава степен сме претръпнали, че се задоволяваме най-често да изключим дразнителя или да подминем отвратени или пък не. Както се казва лекомислено: – „За всяко нещо си има хора“. Снощи, в последния трамвай към спирката на бул. България и Гоце Делчев един подпийнал млад мъж внезапно се втурва и напада друг пътник в другия край на модерната мотриса. Разбива му лицето с юмруци, блъска многократно главата в стъклото, нападнатият губи съзнание и пада по лице. В това време трамваят е вече на спирката, бруталният насилник скача навън и изчезва в нощта. Ватмана не забелязва какво се е случило и потегля, настъпва суматоха, така, че на следващата спирка - „ж.к. Мотописта“, трамваят спира окончателно. За щастие хората се организират бързо, вероятно чрез № 112 викат линейка, за да изнесат безжизнения пострадал и да дойде полиция. Вкъщи очаквахме всеки момент дъщерята, вече в горните класове на гимназията, да се върне, но вместо нея на вратата, извъня телефона. Бе изпаднала в истерия и първоначално паниката в нас бе голяма, защото не можехме да разберем дали тя е пострадала, къде е и какво става!!! За броени минути тръгнахме натам, а през това време вече криво-ляво разбрахме за случката – разбира се без каквито и да са подробности и аз подкарах към спирката, където повечето пътници вече били тръгнали пеша за домовете си. Слизайки по „България“ надолу, още от кръстовището до едноименния мол, видях трамвая и сините лампи на полицията. Жена ми бе наредила на момичето ни да отиде отсреща на бензиностанцията и да чака там… През неудържимия плач на детето разбрахме, че нападателят е бил седнал в предната част на трамвая, а тя е била права до него. Той пиел по глътка от шише бира, дори някаква жена му направила забележка. Бил млад мъж, с гола, бръсната глава, облечен с т-ширт, едър и видимо физически много развит, който не реагирал на нищо. Просто си седял. В задния край на мотрисата пък седели няколко души, вероятно чужденци, с по-тъмен цвят на кожата, но добре облечени и с фотоапарати, приличащи на туристи. Говорели си тихо, Ю. ги е забелязала още от НДК, те говорели, вероятно на арабски… И както по-горе вече описах, малко преди спирка „бул. България“, гологлавият скача, изтичва в края на трамвая и напада един от мъжете. Кървавата сцена се разиграва пред очите на останалите стреснати пътници… Докато се мъчехме да успокоим Ю., тя непрекъснато повтаряше …“но този човек бе най- обикновен. Нищо не бе направил, просто си стоеше, а онзи го нападна безпричинно“… Шокът продължи часове след като се прибрахме и с много усилия и обяснения най-сетне успяхме да я успокоим, а покрай нея и по-малката ‘и сестра. Но от тук нататък, трябваше и трябва да подредя кое-как-пасва с едно и с друго. Къде съм аз, какво правя тук, как разбирам света и как реагирам на ужасните събития, на лавината, затрупваща нашата човечност. Кой е крив и кой е прав. Кои сме ние и кои са те. Защо озверяването няма спирка и нараства с всеки ден. Защо се улавям как често бих искал някакви други хора да се махнат от очите ми, от съзнанията ни, от живота ни – без значение дали са едноверци, фили или фоби, дали са „партньори“ или едномишленици. Зверове ли сме? Защо е всичко това, което се случва, което снощи в личен план за няколко души се превърна в разтърсващо събитие. А за две млади, невинни още души денят завърши с пукнатини върху тяхната наивна представа за живота! Малката заяви: - „Не искам да живея тук…!“ На което репликирах, че навсякъде е така. Вероятно съм прав. Но в по-тесен аспект, конкретно за разигралото се престъпление, аз все още не знам дали човека е жив или е бил убит снощи. Но независимо от това е нужно да дам обяснение на децата. Да ги натоваря с бреме, което не е за техните плещи. Едно е да чуят съвсем абстрактно как било станало нещо някъде си и друго е да присъстват на кървава драма – пази Боже да бъдат засегнати от такава!!! Мога да генерализирам като извинение, че младият нападетел е бил скин-хед, гад и престъпник или че е бил под влиянието на страха от нахлуващите стотици хиляди мигранти. Или да изтъкна Мътната вълна, заливаща и застрашаваща цяла Европа, с последствията на една неуправляема миграция. Следствие на видимото изличаване на всякакви норми, етика, относителната сигурност на някаква си уж „демокрация“ и прозападна либерална догма. Не мога да оправдая безпричинно престъпление, заради вината на инициаторите на глобални престъпления. Кой е виновен, кои са виновни, че дори и сред българското общество е зейнала пропаст, пълна с омраза и ненавист, част от бездната, разделяща целия свят, грозяща да го унищожи?! Дали може човек да се запази, без да погуби или окаля душата си, след като е принуден да се валя в кочина, знаейки, че извън малката кочинка е пълно с други, пак малки или големи кочини. Да не говорим за работещите кланици тук и там, придружени с шума при издигане на тарабите за нови кланици наоколо ни. Дали реките кръв ще ни залеят, така както трамвай №7 снощи бе залят с кръвта на невинен, а друг пък, пак човек – може би „съмишленик“ или „партньор“, се натовари с тежестта на кърваво престъпление. Не знам, но дори да преминем еднопосочно през Терминал 2, въпросите, обстоятелствата и векторите на събитията остават. Нощта се спуска. А причинителите са над всичко това. Те режисират театър, докато ние и вие сме актьорите, призовани, принудени и изкарани на сцената от ТЯХ. |
сред българското общество е зейнала пропаст, пълна с омраза и ненавист Няма такава пропаст. Но ако някой ви убеждава, че жестокостта има човешки права, не озверявайте! Просто не му вярвайте! |
Дали може човек да се запази, без да погуби или окаля душата си, след като е принуден да се валя в кочина, знаейки, че извън малката кочинка е пълно с други, пак малки или големи кочини. Може. Без проблемно. Душата винаги има как да се опази, желание да има. |