***
Отиди на страница:
| Бях дете, когато за първи път прочетох следващата приказка, но и до днес си спомням неотразимото впечатление, което ми направи тя и особено финалът й: КРИЛЕТЕ НА ЧОВЕКА Георги Караславов Един ден орелът се стрелна в непристъпните канари на високите планини. Долу нейде в далечните низини на земята се носеше необикновен шум. Чуваха се удари, гърмежи и човешки говор. — Какво става тук, какво има? — попита той. — Прокарваме път — отговориха хората. — През твоите скалисти и пусти жилища, дето човешки крак не може да стъпи, път ще прокараме. През планинските непристъпни върхове ще минат влакове и автомобили, както минават и през безкрайните равнини и полета… — Жалки същества! — извика презрително гордият орел. — На върховете, дето почивам, вие можете да дойдете, но във висините, дето летя, няма никога да се срещнем. И хвръкна. Изгледаха го хората, стиснаха здраво кирките и лопатите, свиха устни: — Почакай! Минаха дни, години. Хората превзеха планините, превзеха моретата и океаните. Железни чудовища профучаваха и с бързината на подплашени коне ги пренасяха през села и градове. Но хората бяха недоволни. Техните погледи се рееха в дълбочините на небето, дето орелът се виеше недосегаем и горд. — О, ние ще дойдем и там! — заканваха се хората и работеха. Те лееха в нажежени пещи тънки железни части, прецеждаха през невидими сита бензин и масла, сглобяваха мотори и ги пробваха. И когато веднъж слънцето огря далечните полета, орелът видя хората да тикат една голяма металическа птица. — Ти ще видиш сега! Ти ще видиш сега! — заканваха му се те и очите им изследваха жадно небесната шир. — Вашата бездушна птица ще подскочи като пъдпъдък и ще падне пак, за да пълзи като вас — усмихна се презрително орелът и направи широк и спокоен кръг над поляната. Хората тичаха около металическата птица, пипаха самоуверено и ловко бурмички, тръби, педали и колела. Най-сетне един от тях облече кожена куртка, сложи си големи тъмни очила и влезе в железния корем на птицата. Опънала широки металически криле, тя стоеше покорно и кротко. — Къде се е чуло и видяло птица с железни криле да лети? — усмихна се пак презрително орелът. И трепна плахо. Птицата забръмча като някакъв грамаден бръмбар, затича се стремително напред и се откъсна леко и незабелязано от земята. „Ето, сега ще рухне върху онези дървета“ — помисли си злорадо орелът. Но металическата птица продължаваше да бръмчи и да се издига все по-нагоре. Нейното лъскаво тяло блестеше на ярките слънчеви лъчи, кръговете й бяха спокойни, уверени и сигурни. Тя стигна висините на орела и тогаз орелът видя колко голяма и силна беше тя. Малкият, тромавият и тежкият човек летеше на крилете й и я управляваше по волята си. Но тя не спря при орела. Продължаваше да се издига все по-нагоре и по-нагоре, докато най-сетне заприлича на малка блестяща точка. Сърцето на орела се сви от болка. Пред нея той беше едно нищожно и безпомощно същество. — Аз не съм вече господар на въздуха! — изохка той. — Аз не съм вече най-смел и ловък летец… Металическата птица направи голям кръг и като бръмчеше оглушително и страшно, започна спокойно и сигурно да се спуща към мястото, откъдето се беше издигнала. — Няма граници за вашия ум, о, горди, свободни и свободолюбиви хора, и няма пречки за вашите стремежи! — извика съкрушен орелът и се изгуби към скалистите върхове на далечните планини. |
| Приказка за вярата,надеждата и любовта В едно царство на приказките живеело момче .То било много емоционално и чувствително. Умеело да се радва на малките неща около себе си и да раздава на всеки онова, от което се нуждае. Доверието си подарявало на загубилите го, обичта си давало на беззащитните, топлината си на тези които студували, сигурността на колебаещите се и затова всички го обичали. Неговият смях огласял Къпиновата гора, където зреели ароматни къпини. Силуетът му се оглеждал в езерото, носещо името Дезире, а очите му събирали чистотата на утрото и цвета на залеза. Безгрижните му дни се нижели пълни с вълнение . Но един ден момчето се събудило тъжно. Шепа тъга стаена в сърчицето му, карала очите му безмълвно да валят.Не го радвала песента на птичките , аромата на цветята , огледалният образ на езерото което то толкова обичало. Момчето се чувствало само , объркано и изоставено.Мислите му капели като сълзи, а в чувствата му кипяла тъга. Уплашено се опитвало да събуди сърцето си от това пиянство с тъга, а то още повече се опивало. Хиляди въпроси напирали : -Къде сгреших? -Какво направих? - питало се момчето и сълзите му се размивали в отчаянието си. Всички около него му съчувствали и искали да му помогнат. Слънцето се опитвало да лизне бузката му , дърветата му правели прохлада, птичките се опитвали да му направят серенада , но.. момчето потъвало в тъжната си самота..Тя неканената гостенка - Тъга се настанявала в душата му и не мислела да си ходи.. Унесено в мисли момчето срещнало сънят. Там зад неговата завеса то съзряло три прекрасни момичета . Те му се усмихнали и закачливо подхвърлили имената си . -Аз съм Вяра - смигало тъмнокосото момиче Имай търпение и смисъл ще изпълни дните ти - Здравей от мен, Надежда - усмихнало се русото момиче.Ти ме повика със сълзите си. - Ако ми липсваха очите за да ти се любувам, щях да го направя със съзнанието си, ако ми липсваха устните за да те целувам,щях да помоля слънцето, но ако не ми стигне живота за да те направя щастлив, ще те обичам и след смъртта си,защото винаги ще има бъдеще - нашепнало момичето с пожарените коси носещо името Любов. Хванати за ръце, те затанцували около момчето. И зад небето от тъга , се появил светът на радостта. Радост и тъга-два свята в една малка душа Две реалности в един живот! И тогава черно белите му сънища добили цвят, с този на косите на Вяра , Надежда и Любов Не закъсняла и благодарната му усмивка към новите му приятелки тези които му върнали радостта! На другият ден момчето сияело от щастие,защото знаело ,че новите му приятелки ще са винаги с него в живота му ! | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: BuboLechka |
| Притча за създаването на жената Когато Бог създавал жената, той работил късно на шестия ден. При него дошъл един ангел и го попитал: - Защо отделяш толкова много време за това? Господ му отговорил: - Виж само колко различни изисквания трябва да изпълня, преди да я сметна за готова. Тя трябва да се мие лесно, но да не е пластмаса, да има над 200 подвижни части и при това да се движи грациозно. Трябва да се лекува сама, когато е болна. Да работи по 18 часа на денонощие. Трябва да има само две ръце, но да може да прегръща с тях едновременно няколко деца, и то така да ги прегръща, че да излекува всяка болка, независимо дали е душевна или са си ударили коляното. Ангелът бил впечатлен. - Това стандартен модел ли е? Но това е невъзможно! Цялата тази работа не може да се свърши за един ден. Отложи я за после. - Не - казал Господ. - Ще я довърша днес и тя ще бъде моята любимка. Ангелът се доближил и докоснал жената. - Господи, но тя е толкова нежна! - Да, тя е нежна, но освен това съм я направил и много силна. Не можеш да си представиш дори колко неща може да издържи и преодолее. Изглежда ранима, но крие в себе си огромна мощ. - А тя може ли да мисли?, попитал ангелът. Бог казал: - Тя може не само да мисли, но и да се аргументира и убеждава. Ангелът докоснал бузите на жената. - Господи, мисля, че тази тук е дефектна, струва ми се, че тече. - Не, тя не е дефектна, поправил го Бог и продължил: Това са сълзи. - Те за какво са? попитал ангелът. - Те са израз на нейната тъга, нейната любов, нейната самота, нейните страдания и нейната гордост. Ангелът бил наистина впечатлен. - Господи, ти си гений! Помислил си за всичко. Жената наистина е невероятна! - О, да - казал Бог. Тя има сила, с която може да удиви мъжа. Тя може да се смее, когато й се плаче. Тя може да се усмихва, когато я е страх. Тя ще помага на друг, когато самата тя има нужда от помощ. Само един неин поглед е способен да направи онова, което мъжът не може да постигне... Ангелът занемял и гледал жената като омагьосан. После Господ въздъхнал: - Тя все пак има един недостатък, който може да й съсипе живота, ако тя сама не го поправи. - Какъв е този недостатък? - Тя не си знае цената... |
| Колко струваш? (източна притча) https://uchiteli.bg/interesting/kolko-struvash/2727 |
Бог го каза...