Забравени български герои
Добави мнение Мнения:12
| Христос Воскресе!!! На връх Великден отварям тази тема, имаща за цел да бъде почетена паметта на забравени български герои. Тук има място за всички, посветили живота си на България и приели по своя воля да поемат по българската Via Dolorosa, без значение в каква политическа идея са вярвали. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Захария |
 Борис Дрангов — геният на българския военен На 15 март 1872 година в град Скопие (днешна Република Македония) е роден един от най-гениалните български военни – Борис Стоянов Дрангов. Той отраства в семейството на заможни местни търговци, които му осигуряват много добро образование. Дрангов завършва училището в Скопие с отличие, но решава да не продължи със семейния занаят. Вече юноша, той става свидетел на големите промени в освободена България и заминава за София. Там е приет във Военното училище, където учи в продължение на 3 години. Прекъсва обучението си заради спор с висшестоящ, за което е наказан. Над военната му кариера надвисва заплаха, но няколко месеца по-късно наказанието е отменено и Дрангов отново се връща в юнкерските редици. Командването го произвежда в чин подпоручик и го изпраща в Пловдив, в Трети конен полк. Няколко години по-късно, през 1899-та се извършват нови рокади във войската и Дрангов е пратен в ломския Втори конен полк, като за всеотдайната си работа е повишен в звание поручик. Там той среща и своята съпруга – Райна Попова, потомка на знаменит български род. В началото на ХХ век българите в Македония, останали под хомота на турския султан, продължават да чакат с пламенни сърца свободата. Напрежението в региона се засилва и през лятото на 1903 година избухва Илинденско-Преображенско въстание. Дрангов, който е родом от Скопие, изпитва силна привързаност към борещите се за свобода свои сънародници. Той напуска армията и заедно с други висши военни се отправя към Кратовската област. Събира чета от 120 души и се вкюлчва във въстаническите редици, воден от идела за обединена България. Както всички знаем обаче, Илинденско-Преображенското въстание завършва с неуспех. Дрангов напуска Македония и се завръща в България, като отново става част от армията. Командирован е в Санкт Петербург, където учи в елитната Генералщабна академия. Уменията, придобити там по-късно ще се окажат безценни за бъдещето развитие на Дрангов. Той завършва с пълно отличие и бърза да се върне в Родината, където е назначен на служба в артилерийски полк. За кратко преподава във Военното училище в Княжево, а по-късно е пратен като командир на шуменския Десети конен полк. Покрай работата му в действащата българска армия, Борис Дрангов започва да пише и периодични военни трудове, както и да преподава военна тактика. Познанията му са високо ценени от армията и скоро той е произведен в чин майор. През 1912 година дългът към Отечеството за пръв път зове Борис Дрангов на фронта. Започват войните за национално обединение и той е привикан като способен командир. През Балканската война е назначен за началник-щаб на Първа бригада от Първа пехотна дивизия. Сражава се геройски и дава своя принос за победата в сраженията край Гечкинли, Чаталджа, Одрин, Селиолу, Ескиполос и Петра. Героизмът на Дрангов няма граници. Неслучайно е удостоен с орден „За Храброст“ четвърта степен. Балканската война обаче не завършва по желания от България начин. Цар Фердинанд се намесва твърде много в решенията на Генералния щаб и допуска редица тактически грешки. Османците овладяват атаката на българите край Чаталджа, а останалите балкански страни вече излагат териториалните си претенции към България. Примирието е краткотрайно и през 1913 година избухва нова война – Междусъюзническата, в която Дрангов отново взема дейно участие, като е изпратен да се бие със сърбите. Стратегът обаче влиза в пререкания с върховното командване, след като нееднократно критикува в свои статии военният министър Иван Фичев. Срещу Борис Дрангов са заведени няколко дела, на които той е оправдан. Престижът му сякаш остава уронен и той служи дълго време в провинцията, докато най-накрая дочаква да бъде произведен в подполковник. Междувременно Втората балканска война (както е известна още Междусъюзническата война) завършва с непблагоприятни последици за България – заобиколена от всички страни тя е принудена да потърси мира и в резултат губи редица изконни земи, населени с преобладаващо българско население. В двете балкански войни България дава изключително много жертви, благодарение на които постига невероятни победи, обезсмислени на полето на дипломацията. Времето за реванш обаче сякаш тепърва предстои. През 1915 година по решение на царя България влиза в най-големия конфликт, познат на човечеството до момента – Първата световна война. Цар Фердинанд застава на страната на Германия и Австро-Унгария, като по този начин смята да се разправи със съседните държави. Войната започва и подполковник Дрангов е изпратен отново на фронта, като командир на Пети македонски полк. Важно е да се отбележи, че това подразделение е съставено предимно от дейци на ВМРО, които нямат почти никакъв военен опит. За кратко време обаче тактическият гений на офицера успява да ги превърне в истински бойци, които се сражават геройски в боевете край Калиманци, Кочани и Щип. През 1916г., подполковникът се намира край Петрич и за кратко се откъсва от военните действия, за да построи чешма на загиналите бойци от Пети македонски полк. В разгара на войната по всички фронтове загиват много български висши офицери. Родната армия е изправена пред заплаха да остане без ръководни кадри и именно затова извънредно е създадена Школа за подпоручици в Скопие. Като уважаван тактик и педагог, Дрангов е отзован от фронта и изпратен да преподава в родния си град. В редиците на бъдещите военни тогава е строен и българският писател Чудомир. Той споделя впечатленията си от личността на подполковника: „Още щом ни посрещна, щом се яви пред нас, подполковник Дрангов ни грабна и покори. Висок, строен, опънат като струна, със сини очи, които магьосват, той сякаш непрестанно гореше. И какъв изключителен оратор… Голям педагог, сърцевед, когото чувствувахме повече като добър баща, отколкото началник… Неизброими качества на човек, войник и вожд притежаваше Дрангов и мъчно биха се изброили в това тясно място, но начело на всички стоеше, без съмнение, личният пример.“  След няколко месеца близо 900 души завършват школата на Дрангов и са изпратени да служат на Родината. Много от тях се сражават смело и постигат големи победи, благодарение на уменията, усвоени от великия подполковник. Самият Борис Дрангов отново е изпратен на бойното поле. Като началник-щаб на Първа пехотна дивизия, той се отправя към бойните полета на плодородна Добруджа, за да се бие с румънците. През март 1917 година му е възложено командването на Девети пехотен пловдивски полк. С него той защитава участъка край завоя на река Черна, на Южния фронт. Два месеца по-късно, на 26 май 1917 година при жесток артилерийски огън подполковникът е улучен от шрапнел и умира от раните си. Тленните му останки са пренесени в църквата „Св. Димитър“, в родния му град Скопие. По-късно обаче сръбските окупатори, покрай терора и репресиите над местното население, решават да ги преместят в градските гробища. България се сбогува с още един от своите велики синове. Посмъртно Борис Дрангов е произведен в чин полковник. Днес неговото име носят три български села, а на мястото на старите пловдивски конни казарми е изграден паметник в негова чест. На гроба на великия Борис Дрангов в Скопие често се провеждат възпоменания, на които присъстват учудващо много българи.  |
Неделчо Бончев — един от орлите на Царство България Поручик Неделчо Бончев (в средата) На 1 септември Германия, а на 17-ти септември 1939 г. и СССР, навлизат в Полша. Дадено е началото на Втората световна война. Успехите на Хитлер са впечатляващи, като до юни 1940 година той поема контрола над Централна и Западна Европа, без Англия. България, водена от цар Борис ІІІ, до последно отстоява българския неутралитет, но вследствие на множество причини се присъединява на страната на Тристранния пакт. Все пак българската дипломация успява да постигне някои успехи, отказвайки да изпрати българска войска на фронтове извън България. На фронта е изпратен само един санитарен влак. На 12 декември 1941 г. България обявява „символична война“ на Англия и САЩ. В битка със съюзническите сили влизат главно българските ВВС, защитавайки родината си от бомбардировки. Съществува схващането, че бомбардировките над България са резултат от обявената „символична война“. Фактите опровергават това твърдение. Първите английски бомбардировки над София са на 13-15 април 1941 г. Следващата година е година на затишие поради факта, че Гърция е окупирана от Германия. По този начин Съюзническите сили губят базата, от която да излитат бомбардировачите. Нападението е възобновено през 1943 г. Капитулацията на Италия дава възможност в нейната южна част да бъде създадена съюзническа база, от която бомбардировачите да достигат България. Един от летците, които героично защитават България от разрухата на бомбардировките е поручик Неделчо Иванов Бончев. Той е роден на 21 юни 1917 г. в село Мирково, Софийско. Завършва Втора мъжка гимназия заедно със самия Димитър Списаревски и продължава обучението си във Военното училище на Негово Величество. Обучава се за пилот в България и Италия. Уменията и храбростта на Неделчо Бончев излизат наяве в боевете за отбраната на София по време на бомбардировките през 1943-1944 г. На 20 декември 1943 г. той поврежда тежко един американски четиримоторен бомбардировач. На 30 март 1944 г. сваля една „летяща крепост„Боинг Б-17“. Най-големият му подвиг обаче тепърва предстои. Извършва го в един от най-мрачните дни за българската авиация, тъй наречения „Черен Великден“ – 17 април 1944 г. С хитрост съюзническата авиация подлъгва българските летци. До този момент основен изтребител за прикриване на съюзническите формации е „П-38“, който е двумоторен и лесно се разпознава на фона на едномоторните германски изтребители. В този ден те за първи път използват срещу България едномоторните „П-51 Мустанг“. Българските пилоти първоначално предполагат, че „Мустангите“ са немските „Месершмит“ и неподготвени за бой се приближават до тях. Въпреки това българите оказват яростна, ожесточена съпротива, поради което загубите ни не са катастрофални. Трудно е да си представим какво минава през ума на тези хора, излитащи, за да връхлетят врага, който има преимущество 10 към 1, а на моменти и 40 към 1. Въпреки липсата на всякаква перспектива за успех, те дават всичко за България, дори живота си. Тогава Неделчо Бончев извършва своя подвиг. В разгара на битката той остава сам. Към него се задава четвърта вълна от „летящи крепости“, подкрепени от изтребители. Без да се замисля, пилотът се хвърля храбро в сражението. С перфектно насочване се отправя към един от вражеските самолети. Открива огън по десния и по крайния мотор. След серия маневри, героят се озовава в перфектна стрелкова позиция. За зла участ оръдието на българския летец засича точно, когато е нужно да изстреля снаряд, за да свали „летящата крепост“. За да не допусне врагът да се измъкне, Неделчо Бончев се врязва в него. Така той става известен като „втората българска жива торпила“.  Пилотът оцелява като по чудо. Бензиновият резервоар се взривява в последния момент. В резултат на това Бончев е изстрелян във въздуха. След хилядаметрово свободно падане, вързан за седалката, летецът успява да се отскубне от нея и да отвори парашута си. Приземява се в преспа сняг без ботуши, защото ги губи по време на падането. Заради това се разболява от бронхопневмония и лежи дълго време в болница, от където бяга, за да лети отново. По-късно Бончев е изпратен да се сражава срещу отстъпващите германци. До 5 октомври 1944 г. изпълнява осем бойни полета, а след това пилотът получава нова задача. Трябва да прикрива шест бомбардировача „До-17“ начело на две четворки „Ме-109“, след което да проведе две самостоятелни атаки по земни цели на шосето Крива паланка – Куманово. Самолетът му е свален е от противовъздушна артилерия. Летецът успява да скочи с парашут и да се приземи успешно, но е пленен от германците. Съпроводен е до Виена, където му е предложено да бъде освободен, ако сътрудничи на правителството зад граница, ръководено от Ал. Цанков. Героят категорично отказва. Изпратен е в неизвестен концлагер в Германия. По пътя е разстрелян от германците, а тялото му е оставено в крайпътна канавка. Така си отива един от най-смелите и способни български летци, запомнен в историята като „втората жива торпила“. Така пропада един от най-големите герои на Царство България. Така е заличен един доблестен българин, който в живота си винаги поставя на първо място идеала и дълга към Отечеството. Неделчо Бончев получава признание за осем въздушни победи над съюзническите сили, но се предполага, че реалният им брой е по-голям. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Захария |
Майор Георги Векилски – защитникът на Добруджа Малцина знаят за този доблестен, юначен българин и за неговия героизъм по време на войната за освобождението на Добруджа. Затова в следващите редове ще припомним в какво се изразява величието на позабравения герой. Житейският път на Георги Векилски започва на 4 ноември 1882 г. в град Ловеч, където той е роден. Бащата на бъдещия герой е юрист и просветен деец. Той силно обича своята Родина и пази спомена за всичко, през което тя преминава в последните десетилетия на борби. Сърцето на щастливия татко е изпълнено с патриотични чувства и той решава да кръсти сина си на един от най-значимите бунтовници от времето на Априлската епопея – Георги Икономов, който е и негов далечен родственик. Момчето израства в атмосфера, в която се отглеждат герои. Семейството Векилски отива в София, където бъдещият майор е възпитаван в родолюбие и почит към възрожденските традиции. Баща му е влиятелна личност. Потомък на уважаван ловчански род и випускник на прочутия Робърт колеж. Заема високи длъжности като управник на Ловеч и София. Но за жалост умира през 1902 г., оставяйки след себе си седем деца. Сред седемте отрочета на овдовялата майка (Керанка Векилска) е и малкият Георги. Той е нейната гордост – ученолюбив и работлив, отраства силен млад момък. Хобито на Георги Векилски е колоезденето. Той става „съюзен войвода“ на Организацията на българските колоездачи. Завършва Военното училище в столицата, след което постъпва в армията. Става кавалерист във войската на Негово Царско Величество, където след няколко години съдбата го среща с талантливия генерал Иван Колев. Векилски се отличава с особения си талант да маневрира и управлява безупречно своята батарея по време на бойни действия. Тези му качества изпъкват по време на войните и офицерът заслужено получава ордени „Св.Александър“ и „За храброст“. Той е офицерът, който всички войници обичат и ще следват до смърт. На своите братя по оръжие той завещава: „Наред с пламъка, буйността и неудържимия устрем на кавалерийския офицер, конният артилерист трябва да притежава точната пресметливост, солидни познания и спокойствието на математика. По време на кавалерийска атака конният артилерист трябва да остане бясно спокоен“. Майор Векилски участва в трите войни за обединение на България. Сражава се с враговете на Родината си смело и геройски както през Балканската, така и през Междусъюзническата война. Попадайки под натиска на противника, той е ранен край Велес, но продължава да служи на България. Огромната му слава и неговият най-велик подвиг тепърва ще настъпят. Годината е 1914 и избухва Първата световна война. България търси реванш, тя е предадена от своите съседи, от своите съюзници. Във военните среди по онова време възниква идеята да се създаде конна батарея. Тя е основана след началото на световния конфликт и неин капитан става самият Векилски. През 1916-та, в разгара на действията, цар Фердинанд не може да остане безразличен за случващото се по света. Той решава да заеме най-после позиция и обявява война на Румъния, за да си върне присвоената от власите Добруджа. За да се изправи срещу вражеските сили, е мобилизирана Трета българска армия. Начело застава генерал Стефан Тошев, който поема на освободителен поход. Под негово командване се намира един друг гениален български военен – командирът на конната дивизия генерал Иван Колев. Тази дивизия събира в себе си части от всички родове войски. Някъде там, в редиците на смелите войни се намира и майор Георги Векилски. Доказвайки се във времето като герой, той оглавява конната артилерия – една част, отличаваща се с голяма специфика. В предстоящия конфликт неговите подчинени ще се окажат от изключително важно значение за победата на България. На 21 септември същата 1916 г. се състои едно изключително сражение, което трябва да се знае от всеки. То остава в историята като битката при Мустафа ачи. На хълма край Мустафа ачи са ситуирани две пехотни и две колоездачни роти, както и една батарея. Те са зле окопани, а укрепленията им нямат дори телена мрежа. Зад тях е съсредоточена конницата на генерал Колев. Румънските войници от другата страна са готови за бой. Численото преимущество е на тяхна страна и на 21-ви септември Седемнадесета румънска бригада пристъпва в нападение. Мощното настъпление на врага започва. Българите са изтласкани до Азаплар. Предните части на смелата родна войска са погълнати от огромната маса на противника. Власите съвсем скоро ще превземат окопите, а след тях и оръдията. Привечер картечниците заглъхват, а куршумите са на свършване. Румъния се чувства победителка, Седемнадесета бригада се готви за триумф. По това време на бойното поле се намира писателят и майстор на късия разказ Йордан Йовков. Той, в ролята на военен кореспондент, пламенно описва събитията в едноименния си разказ. Ето какво разказва писателят за събитията: „Цялото поле пред позицията почерня от гъсти вериги, които упорито и непрекъснато настъпваха. Това беше цяла румънска бригада. Напразно единствената батарея стреляше в това живо месо и в плътната маса отваряше кървави и опустошителни празнини. Нови вериги се явяваха и ги запълваха. Тая стремителна атаха беше нещо непривично и странно за румъните. Едвам вчера те бяха бити и отхвърлени навсякъде. Но има храброст, която се поражда не от високия дух, съзнание и ентусиазъм, а от болката на отчаянието и на безнадеждността…. Има случайности, които развалят и най-предвидливите планове, осуетяват и най-добрите желания. Изведнъж навсякъде в окопите се привършиха патроните. Все по-редки гърмежи – последните патрони, прибрани от убити и ранени, и цялата позиция замлъкна. А отсреща идеха гъсти румънски вериги, идеха като прилива на море, затъмняваха полето, удавяха всичко само с многобройността си. Тогава от хълма надолу, наред с върволицата ранени, заслизаха и групи войници с отворени и опразнени паласки, с почернели лица, отчаяни от това случайно безсилие“. От българска страна, командирът на батареята, младият майор Георги Векилски, решава да вдъхне кураж на своите бойци. Той се отправя към отстъпващите българи и застава пред тях, блед и спокоен, с онова мъжество, което в такава критична ситуация е отредено само на избраните. Пред войниците си той изрича: „Тук ще умрем, но нито крачка назад. Тури ножа!“ Последните резервни ракли са извикани напред. Щиковете застават на дулата на пушките. Векилски издава нареждане – българите се струпват на 6 карета около 6-те оръдия. Командирът издава поредната заповед: „Батарея, мерник нула. Поправка 50!“ От отсрещния хребет се появяват гъсти румънски редици. Бойците на майор Векилски тръпнат в очакване, знаейки, че мнозина от тях ги очаква смърт. Мигом щом врага се подава, гласът на командира изгърмява със заповед за стрелба. Залповете на конната батарея, както и усилията на малцината български пехотинци, спират временно настъплението на враговете. Важно е да се отбележи, че освен румънци на бойното поле срещу българите е имало и руснаци. Йовков продължава с описанието на невиждания героизъм: „И всички викат ура. Те бяха шепа хора. А ставаше някакво чудо и в него възкръсваше сякаш старинна легенда.“ Това е повратната точка в битката. Без намесата на майор Векилски сражението при Мустафа ачи би било обречено. Румънците са забавени, макар и временно, и дават шанс на укрилите се конни полкове на генерал Колев да атакуват. Военачалникът изчаква търпеливо, при него постоянно пристигат ординарци, които му съобщават: „Генерале, неприятелите са на 500 крачки. Те са на 400 крачки“. Накрая при него идва и последният ординарец: „Господин генерал, на 300 крачки са до батареята“. Иван Колев твърдо заповядва: „Дивизията в атака!“ Българските ескадрони се понасят в атака. На първа линия е Лейбгвардейският конен полк, следван от Трети и Четвърти конен полк. Фронтът се разгръща на два километра, като българската кавалерия подминава батареята и нейните смели защитници и връхлита върху румънците. Единствено прикритието на нощта спасява враговете от тотален разгром. Победата на бойците ни е забележителна и се дължи изключително на смелите действия на Георги Векилски. Самият фелдмаршал Аугуст фон Макензен се прекланя пред гения на българския войник. Славният германски пълководец отива в щаба на българската армия и лично поздравява командира на конната батарея, както и неговите бойци. Разбитите румънци също оценяват тактическия ход на българската армия. Един от техните офицери, намерен ранен на бойното поле казва: „Вчера ние бяхме уверени в победата. Видяхме, че позицията се напусна и огънят се прекрати. Влизаме в окопите и изведнъж… изведнъж тоя неочакван огън, тоя картеч право в лицата. И тая конница. Беше неочаквано. Беше ужасно.“ Подвигът на Векилски го превръща в герой на цяла Добруджа. Той удържа до последно позициите си и печели ценно време за своя висшестоящ, за да стигнат българите до победа. Майорът става любимец на войниците си. Той е от онези войни, които са достойни само за уважение. Смелостта му е безмерна. Свидетели разказват как той винаги застава на открита позиция на бойното поле, вдъхва невероятен кураж на българските бойци и всява страх и смут в редиците на неприятелите. През 1917-та Георги Векилски заслужено е повишен в чин майор. След битката при Мустафа ачи той продължава да бъде все толкова отдаден на могъщата Българска армия. Героят Постоянно измисля нови тактики и способи за войската си. Често нарежда незначителен брой конници да се движат пред бойните позиции на противника, за да го примами да предприеме нападение и „лесна победа“ срещу тях. Тогава противникът се е натъква на безпощадната стрелба на българските оръдия. За жалост в началото на 1918 г. България се разделя с един от най-жертвоготовните свои синове. На 15-ти март, по време на разузнаване по делтата на река Дунав, Георги Векилски среща смъртта си по нелеп начин. Бомба избухва близо до него и слага край на жизнения му път. Той умира млад, на 35 години, но макар да живее твърде кратко, безспорно дава изключително много на майка България. Погребан е в църквата „Св.Георги“ в Тулча, а по-късно тялото му е пренесено в двора на Артилерийските казарми в София, където се намира гробницата „Алея на героите“.  Погребението на майор Векилски |
| Поручик Списаревски https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%82%D1%8A%D1%80_%D0%A1%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%80%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8 | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Здравка |
| Воистина Воскресе, Захария! _______________________________ Полк. Димитър Младенов – един забравен герой  Полк. Димитър Младенов е български офицер, артилерист, отдал живота си на Родината. Роден е през 1895г. в Банско, син на Марко Младенов, четник. Завършва местната гимназия, а след това се записва във Военното училище през 1914. Част е от 37ми випуск, чийто девиз е бил въпроса “Кога да мрем за теб, Родино?”. Днес, един наивно звучащ девиз. Те самите не са съзнавали, че скоро, в започналата същата година Първа световна война, около 40% от тях ще умрат. Други ще попаднат под ударите на собствената си държава след края на Втората световна война, по време на Народния съд. Димитър, заедно със свои съвипускници, е предсрочно произведен в офицер – артилерист. Заминава на война. Служи в Шумен. Участва в битката при Тутракан, една от славните победи на българската армия. След това воюва в Македония. Награден е с един от най-високите царски ордени тогава – „Свети Александър с кръстосани мечове”. В Македония го застига Солунското примирие. Според тази спогодба, България трябва да демобилизира армията си, да се изтегли от заетите територии и да понесе частична военна окупация. Войските на запад от меридиана на Скопие – около 100 000 души, остават в плен на Антантата, като гаранция, че България ще спазва мира. Сред тези войници е и бъдещия полковник. Те са се намирали в почти концентрационни лагери. В началото Младенов е бил в италиански лагер, където са се отнасяли добре с него. След това обаче е прехвърлен във френски такъв, където любимото занимание на офицерите е било да хвърлят обелки от ябълки и да гледат как българите се бият помежду си за тях. Умирали са от глад. Подписването на Солунското примириеСлед пленничеството Димитър Младенов се връща в България. Започва нормална военна кариера и става майор. Идва Втора световна война, в която България, по стечение на обстоятелствата е съюзник на Германия и влиза в днешна република Македония. За 4 години по време на Втората световна война Македония е част от България. По това време Димитър Младенов, тогава полковник, става командир на Прилепския гарнизон. Българските части са охранявали комуникациите, строяли са училища. Държавата е субсидирала в голяма част Македония, защото е искала да направи добро впечатление на току-що освободените братя македонци. За тях винаги е имало и повече храна, учебници. Mислели сме, че това завинаги ще е част от България. Идва 1944 година. Царят е починал. Управлението е каша. На 26 август, под заплахата от настъпващата в Румъния Червена армия, паникьосаният елит обявява неутралитета на България във войната между Германия и Съветския съюз. На 2 септември се извършва правителствена промяна – пада правителството на Иван Багрянов, идва правителството на Муравиев – последен опит за предотвратяване на военен конфликт с руснаците. Това обаче не е достатъчно за Съветския съюз, който на 5 септември обявява война на Царство България. От своя страна, на 8ми септември, българската страна обявява война на Германия, мислейки, че това ще удовлетвори руснаците. На същия ден Червената армия навлиза на българска територия. На следващия ден, 9ти септември, е извършен държавен преврат. Българските войски в Сърбия и Македония са оставени без каквито и да е заповеди. След обявяването на неутралитета на България, в Белград, генерал-фелдмаршал Фон Вайкс е получил заповед подписана лично от Хитлер и германците са задействали операция Елефант на територията на Сърбия. Мълниеносната акция цели да спре изтеглянето на Първи български корпус от Сърбия, да обезоръжи съединенията, а щабовете да бъдат арестувани. Изпълнението е възложено на генерал Фон Щетнер. Обект на втора акция със същата задача са всички български гарнизони в цяла Вардарска Македония – от Скопие до Охрид. Тази операция е поверена на генерал Гулман и носи кодовото име “Юда”. Трета акция е планирана за територията на довоенна България. Тя носи името “Унтервелт”. Първата немска операция се увенчава с изключителен успех. В немски ръце попадат щабни офицери, полкови командири и четерима български генерали – Рафаил Банов, Антон Балтаков, Симеон Симов, командири съответно на 6та, 22ра и 24та дивизии и техният началник – генерал-лейтенант Асен Николов. Разоръжават се българските съединения. Започват да ги откарват към Германия да строят траншеи или да ги убеждават да воюват на немска страна. Може би най-големия срам в българската армейска история. Само генерал Христо Козаров оказва отпор и започва изтегляне към България. В Македония има 3 основни български военни подразделения. Гарнизоните в Прилеп, Охрид и Битоля. На 7ми септември генерал Гулман се опитва да отвлече командирът на 15та дивизия Младенов. Неуспешно. На 8ми септември полковникът научава новината, че България е обявила война на Германия. Оставен без заповеди, той продължава изпълнението на първоначалната си задача. В 3:00 след полунощ на 9 септември, полк. Младенов е събуден с новината, че щабът на дивизията в Битоля е под немска обсада. Започва престрелка. Командирът на битолския полк полковник Александър Цанев пробива обръча на немците и повел една дружина и две инжинерни роти се изтегля към Баба планина, на запад. Останалите части от полка му се предават. Същата участ достига и щаба на дивизията с всички офицери. Битоля капитолира. В Охрид, воденият от полковник Никола Дренски местен гарнизон е изненадан и обезоръжен, а самият полковник се самоубива за да не живее със срама. Първият етап на операция “Юда” е успешен. Междувременно започват престрелки и в Прилеп. Водещият немския прилепски гарнизон подполковник Щрошке хвърля ръкавицата на Младенов. В този момент, полковникът, предан царски офицер, решава, че трябва да изпълни повелята на своята страна. Оставен без никакъв контакт със София, на 250км от България той изпраща един мотоциклетист, който обхожда позициите със следната заповед: „Войната на Германия е обявена. Ние сме в коалицията на Англия, Русия, САЩ и Франция. Германският гарнизон в Прилеп трябва да бъде днес обезоръжен. Начало на действията 7:00. Научавайки от радиото, че България е във война с Германия, аз нареждам на всеки от вас със стиснати зъби да грабне оръжието си и да се бие мъжествено и храбро до победа.” Започват повсеместни сражения. В 18:30, след поредица от телеграми, генерал Гулман довежда на генерал-майор Шмид-Рихберг, че “Прилеп вече не може да бъде удържан!”. В ръцете на противника щели да попаднат и оръдия. Полковник Младенов печели Прилеп. Формированията на подполковник Щрошке отстъпват към Битоля за прегрупиране. Прилеп е град със стратегическо положение. Оттам минава и железницата и основният път от Гърция към Белград. И затова оставането на Прилеп в български ръце, възпрепятства изтеглянето на огромна немска армия – 6 дивизии, които трябва да се бият срещу руснаците. Става голям проблем. Съсредоточават се много немски части и започват 12-дневни боеве за Прилеп при съотношение на силите 5:1. Съотношението всъщност не е ясно, защото е имало албански националисти и ислямски фундаменталисти, които са подкрепяли германците на балканите. Битките са широко отразени в България. Полк. Младенов и хората му са национални герои. Междувременно със заповед 117 на министърът на войната Дамян Велчев се освобождават от длъжност 172ма висши офицери. Сред тях фигурира и името на полк. Димитър Младенов. Командващият 15та дивизия воюва с германците на запад от Вардар, името му се разнася по печат и радио като символ достойнство и героизъм, а е уволнен от новата комунистическа власт. Той не знае това. На 12ия ден от София долита самолет, който установява радиовръзка с дивизията. Димитър Младенов разбира, че е дадена заповед дивизията да се оттегли в старите граници на България. Започва изтегляне. След множество сражения българските части минават река Вардар през един брод, много хора се удавят, но в крайна сметка стигат до днешна България. Водят със себе си 300 пленени германци. 1500 са убити. Българската част дава 150 жертви. Полковник Младенов е посрещнат като герой (уволнението му се пази в тайна). Водят го по училища, изнася сказки. Награден е с “Орден за храброст”. След края на войната полк. Младенов е изпратен в Плевен като командир на 4-ти артилерийски полк. Служи до 1948 г. През лятото бива арестуван по обвинение, че когато българската армия е била в Македония, се е сражавала със сръбските партизани. Въпреки голямото желание на Държавна сигурност (тогава е имало голяма чистка сред офицерите), те не успяват да изградят едно сериозно обвинение и затова решават без съд и присъда, да го пратят в лагера Куциян. Това е открит рудник, където е миньор. После го пращат в Персин, където строи дига и изгражда бъдещия лагер Белене. През 1951 г. Димитър Младенов се разболява от двойна бронхопневмония и издъхва в една локва близо до Втори блок в Белене. Запазено е неговото тефтерче. Последните думи, записани в него са: „Буренът закрива надписа на кръста, дъждът измива името, бурята пречупва и самия кръст, но едно остава – добрия спомен за човека.” През 1992 г. Димитър Луджев, тогавашен министър на отбраната, прави предложение – за 6 май полк. Димитър Младенов да бъде произведен в генерал. Президентството отказва. Оказва се, че този човек, носител на ордена за храброст, ордена Свети Александър, отдал целия си живот в служба на своето отечество, изпълнявал заповеди безпрекословно, така, както е можел, а е можел много добре, е получил от отечеството си някакъв орден на мълчанието. Автор: Димитър Пенчев Натисни тук | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Agasi |
Захария 16 Апр 2017 18:29 Христос Воскресе!!! На връх Великден отварям тази тема, имаща за цел да бъде почетена паметта на забравени български герои. Тук има място за всички, посветили живота си на България и приели по своя воля да поемат по българската Via Dolorosa, без значение в каква политическа идея са вярвали.  Българи да убиват българи - Операция Слава https://www.youtube.com/watch?v=v0r8SOdoo1o&t=1s | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: JKMM |
Подвигът на подпоручик Стратия Мазгалов https://www.youtube.com/watch?v=1QkX4XMneEc СТРАТИЯ МАЗГАЛОВ - ГЕРОЯТ ОТ ДОБРО ПОЛЕ Името на героя на настоящия разказ е познато на малцина, макар подвига, извършен от него и подчинените му, да е оставил ярка следа в българската военна история. Събитията, част от настоящия разказ, се разиграват по време на най-кървавия военен конфликт от началото на XX век – Първата световна война, и въпреки че не довеждат до победа на Българската армия, изписват със златни букви имената на войниците от Тридесети Шейновски полк. Стратия Мазгалов е роден в Търново Сеймен (Симеоновград). Годината на раждане не е известна, но на много млада възраст той се присъединява към тамошния Тридесети Шейновски полк, придобил известност след участието си в Балканската и Междусъюзническата война. С избухването на Първата световна война Стратия Мазгалов е заема чин подпоручик. Тогава полкът наброява близо 5000 души. След успешни сражения през първата година от войната, през 1917 година Тридесети Шейновски полк заема позиции по линията Петерник-Баховски рид-Димова поляна. Година по-късно, през 1918, взима участие в боевете при Добро поле, които са от една и съща атака с тези при Дойран и се оказват последни за България в тази война след тригодишни сражения. На 15 септември войските на Антантата започват настъпление на двата фронта. Тридесет френски дивизии нападат четирите български полка в Добро поле, един от които е Тридесети Шейновски полк. Силите са несравними. Противникът съсредоточава огромна сила, превъзхождаща два пъти в жива сила, пет пъти в артилерия и три пъти в тежки картечници армията на Централните сили. В Добро поле българското командване е поверено на германските съюзни части. Подпоручик Мазгалов ръководи картечен бункер с две картечници и тринадесет войници. Позицията им, за разлика от повечето български укрепления там, е стратегическа, изкопана в самата скала и поради тази причина е добре защитена от врага. Под скалата, в която е изкопано картечното гнездо, има стаи за войниците, както и складове за провизии. Дивизията е разполагала с достатъчно храна и вода, за да запази позицията си докато чака помощ от Единадесета германска армия, под чието командване са шест български дивизии, но тя така и не идва. След тридневна обсада, много картечни гнезда се предават в ръцете на врага и когато почти всички са избити, започва българското отстъпление. В него обаче картечното гнездо, поверено на Стратия Мазгалов, не се включва и не променя позицията си. Въпреки хилядите убити, храбрите лъвове стоят на пост и понасят вражеския огън. Вражеската армия заобикаля от всички страни гнездото и то остава като остров сред противника. Антантата опитва всичко. Накрая, виждайки, че нищо друго не помага, се стига до най-опасното оръжие за времето. След 24-часова обсада българските войници са атакувани с огнехвъргачка. Бункерът най-после е запален. Димитър Азманов отделя специално място в книгата си „Урокът от Добро поле”, където описва ситуацията по следния начин: „Само двама души са се спасили по чудо, за да ни разкажат за дивното себепожертване на тези никомунеизвестни герои- светци“. Единият от спасилите се е редник Димо Нехтянов. Той казва: ХОРАТА СЕ ПОДПАЛИХА, ГНЕЗДОТО СЕ ИЗПЪЛНИ С ДИМ. ВИЖДАХМЕ, ЧЕ ГОРИМ, ЧЕ НЕ МОЖЕМ ДА СЕ БОРИМ С ТАКАВА МАШИНА, ЧЕ ЩЕ ИЗГОРИМ ЖИВИ. НАСТАНА СУМАТОХА. ВСИЧКИ ПОЧНАХА ДА РЕВАТ. ПОДПОРУЧИКЪТ НЕ СЕ ЧУВАШЕ, СИГУРНО БЕШЕ ВЕЧЕ ИЗДЪХНАЛ, ИЗГОРЕН ОТ ОГНЕПРЪСКАЧКАТА. АЗ ЕДВА СПОЛУЧИХ ДА СЕ ПРОМЪКНА ПРЕЗ АМБРАЗУРАТА И ИЗЛЯЗОХ ВЪН ЗАЕДНО С ОЩЕ ЕДИН ИЛИ ДВАМА ОТ МОИТЕ ДРУГАРИ. ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ ИЗГОРЯХА ЖИВИ В ГНЕЗДОТО. Последствията от това нападение на Антантата са трагични. България е принудена да подпише Солунското примирие на 19 септември 1918 година, с което излиза от войната и приема условията на Антантата. Военният провал обаче не е провал на войника. Героите от Добро поле са само пример за жертвоготовността на българите. Под чуждо командване те губят битката, но будят възхищение у противника. Френският капитан Рениери казва: „Българските войници предпочетоха да бъдат изгорени с огнепръскачки, но не се предадоха”. И ако подвигът на генерал Владимир Вазов при Дойран е пример за блестяща военна стратегия, то тогава подвигът на подпоручик Стратия Мазгалов при Добро поле е пример за себеотрицание и жертвоготовност. _______________________________ Източник: https://www.bulgarianhistory.org/stratia_mazgalov_dobro_pole/ | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| ДЯДО ИЛЬО МАЛЕШЕВСКИ Един живот отдаден на борбите за освобождението на българския народ  Скоро ще се навършат 115 години от смъртта на видния български революционер Дядо Ильо Малешевски. Да се пише за войводата дядо Ильо съвсем не е лесна работа. Животът на този български революционер още докато е жив се превръща в легенда, като и до днес се пеят народните песни за неговите героични подвизи. Макар, че някои се опитват да го представят като последният хайдутин, то хем е вярно, хем не е вярно, тъй като неговата революционна дейност е свързана и с организираното революционно движение. Няма да Ви натоварвам с писана от мен биография за Илия Марков Попгеоргиев, или и до днес известен като Дядо Ильо, тъй като по-долу ще имате възможност да прочетете най-хубавата негова биография, написана от един от най-големите български писатели, родом също от български род от Македония – Антон Страшимиров. Благодарение на предпочитанията на А. Страшимиров към българския фолклор и към историята са той е успял да напише една от най-хубавите си биографии. Аз само ще се спра на сухите биографични сведения за именития български революционер. Сами ще забележите, че като че ли няма революционно дело през един повече от половин век период, през който да е могло да мине без него. Дядо Ильо е роден на 28 май 1805 г. в с. Берово, Малешевско. В местния исторически музей македонските шушумиги са стъкнали богата библиотека и експозиция, разказваща за Дядо Ильо и за съгражданина му революционера Димитър Попгеоргиев Беровски. Ако мислите, че тук ще почувствате, че става дума за български революционери, лъжете се. От този музей, който се намира на прага на местната църква и метох ви облъчва македонистката лъжа. Та те не се свенят да лъжат дори на прага на църквата!!! Дядо Ильо е внук на войводата поп Георги, който загинал в сражение с башибозука при село Пастух. Немирният още от ранните си години Ильо Марков, за да се отърве от поробителя е нает за пандурин в Рилския манастир. Снимките от стари години ни показват войводата винаги натъпкал в силяха си доста впечатлявящо оръжие, но така въоръжен той ходи още от двадесетата си година. В Рилския манастир необразования беровчанин има възможност да контактува с видни български духовници и книжовници. От там той преди да поеме по хайдушките пътеки се запознава с един от големите български книжовници и педагози, а по-късно и игумен на манастира Неофит Рилски. За кратко време, след като се оженва през 1838 г. се връща в Берово и се отдава на семейството си и започва мирен живот, но той не продължава много дълго, тъй като през 1850 г. убива един от турските дерибеи и мъчители на българите Мехмед байрактар. Оттогава започва неговата революционна дейност. Сформира малка дружина, която се подвизава в Малешевско, Пиянец и Осогово, където отмъщава на народните мъчители. Постепенно четата му нараства по време на Кримската война до 70 души, от когато за дядо Ильо започва да се говори като народен закрилник. През 1854 г. четата му спасява Дупница от турски погроми. Не можейки да се справят с хайдишкия войвода и с неговата вече станала значителна по численост чета, след излизане на Хатихумаюна (1856) скопският валия чрез радовишкия каймакамин му обещава амнистия за него и четниците му, ако се върнат към мирен живот. Обещаната амнистия, този път от Цариград скоро е скрепена с нужните атрибути и е връчена на войводата чрез кюстендилския митрополит Авксентий Велешки. Ильо Малешевски се легализира в Кюстендил, където властите и населението го посрещат най-тържествено. Той е един от малкото български хайдути, на които официално е разрешено от турските власти да носи оръжието си. Отново се опитва да се отдаде на мирен живот в родното Берово, но и този път той не траял дълго, тъй като местните турци скроили заговор за убийството му на него и на неговия най-близък приятел от дружината. Непокорният войвода отново хванал гората, като известно време трябвало да търси убежище в Света гора и Солун, а родната му къща била разграбена и бутната през 1859 г. по заповед на Нишкия валия. Жена му и децата му са преселени в Кюстендил и били под непрекъснатото наблюдение от турската власт, за да може чрез тях да бъде заловен войводата. Скоро били заловени от властите 12 от Ильови четници, които също повярвали в добронамереността на властите и се върнали се по домовете си. Четирима от тях са обесени публично в Кюстендил, а останалите 8 в Ниш. Войводата отново сформирал голяма дружина и през 1860 г. се прехвърля с нея Сърбия, като през 1861 г. се включва в създадената от Георги С. Раковски Първата българска легия, където е назначен за негов помощник по военната подготовка. На 2 юни 1862 г. при щурмуването на Кале мегдан в Белград Ильо войвода командва батальона, който развява и легионерския байрак. След като сръбското правителство успява да се договори с Високата порта, легията е разтурена, а Ильо войвода с някои от легионерите са прогонени в Крагуевац. Заради участието му в легията и в боевете на Кале мегдан семейството отново е подложено на репресии, изселвания и затвор. Сърбите правят сериозен опит да спечелят на своя страна войводата, който по това време има известни разногласия с Раковски. Сръбският княз Михаил Обренович го награждава с орден и му се присъжда почетна титла, като му е отпусната и пенсия от 150 динара. Но това не е единствен случай когато сърбите правят опити да купят изявени български революционери и им дават пенсии и титли. Но за това ще говорим друг път. Много българи участват отново във Втората българска легия, а по-късно и в Сръбско-турската война от 1876 г. Дядо Ильо заедно със синовете си Никола и Иван взема участие във войната, начело на чета от 300 души. Ранен е тежко в боевете при с. Делиград на 22 юли 1876 г., като куршумът ранил войводата е изпратен от сръбски офицер. Тази случка е разказана в спомените на войводата Христо Македонски, бивш четник в четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. От това раняване дядо Ильо остава инвалид, като осакатява с дясната ръка. За проявения героизъм във войната сърбите отново го награждават със сръбския “Татковски” орден за храброст. Избухването на Руско-турската война (1877-1878 г.) заварва Дядо Ильо все още в болницата. Неизлекуван още, заминава за Свищов, като руското командване го произвежда в чин капитан и го назначава за командир на волна чета. Води сражения в турския тил в Ловешкия край. Тук искам да отбележа и друг един случай, тъй като той също е свързан с моя роден край. В моето село Орешак, Троянско пък действат четите на друг участник в Белградската легия Дядо Георги Пулевски, „българин от Галичник“, както саморъчно е записал в биографията си и войводата Цеко Маринов, които охраняват Троянския манастир от башибозушките набези, а после са включени в отряда на ген. Павел Карцов. Дядо Ильо с четата си е в челните части при преминаването на Балкана от Западния отряд на ген. Й. В. Гурко. Дядо Ильо участва и в освобождението на София, като е назначен за командир на сборните доброволчески чети, зачислени към отряда на дивизионния началник полк. Юрий Задерновски. Командваните от войводата чети участват в преследването на турските войски, отстъпващи към посока Радомир-Кюстендил, като на 27 декември 1877 г. освобождават Радомир, а на 2 януари 1878 г. – Дупница. На 4 януари получава нареждане да придвижи частите си към Кюстендил. На 8 януари с цялата си чета превзема с. Коняво, а на 11 януари четата на Дядо Ильо, заедно с руския авангард навлизат тържествено в Кюстендил. Радостта на кюстендилци е мимолетна, тъй като на 12 януари поради настъплението на многобройна турска войска откъм Крива паланка Дядо Ильовата чета и руския отряд са принудени да се оттеглят. На 17 януари четата на Дядо Ильо заедно с руския отряд, командван този път от ген. Майендорф повторно освобождават Кюстендил. В края на месеца, начело на набъбналата си чета той освобождава родния си Малешевски край. Активно участва в установяването на българска власт и в избирането на съвети на старейшините и председатели във всички села. На 22 март, вече е в Сан Стефано, където е награден с руския орден „За храброст“. Установената от Дядо Ильо българска власт в Малешево трае около два месеца, тъй като многобройна турска войска от Скопие през април отново си връща управлението. Родното Малешевско, заедно с Царивоселско според Берлинския договор (1878) са върнати на Турция. Дядо Ильо със семейството си се преселва окончателно в Кюстендил. Независимо от това, той продължава участието си в революционните борби. През Кресненско-Разложкото въстание предвожда чета по десния бряг на р. Струма. При подготовката на въстанието Дядо Ильо поддържа тесни връзки със Стефан Стамболов и с Охридския и по-късно Пловдивски митрополит Натанаил. Това въстание, неподкрепено от младата българска войска и от руските окупационни части скоро е потушено. По настояване на Ст. Стамболов, Народното събрание отпуска на престарелия вече войвода пенсия от 220 лв. Макар и вече 80-годишен след нападението на Сърбия срещу България в гръб след обявеното Съединение старият войвода отново сбира четата си и участва и в Сръбско-българската война (1885 г.) Четата действа като съставна част от Радомирския отряд под командването на неговия съгражданин Димитър Беровски и се сражава при Брезник, Сливница, Враня, Краище и с. Извор. Разярените сърби решават да накажат стария войвода, сражавал се и проливал кръвта си за тяхната свобода. Сръбското правителство отнема отпусната му от княз Михаил Обренович пенсия. Има информация, че и в последните години от живота си Дядо Ильо е в помощ на създадената през 1893 г. ВМОРО и подпомага създаването на четите на организацията. Има сведения, че той изпраща и четата на Начев и Мутафов по време на Четническата акция на Върховния комитет през лятото на 1895 г., които заминават за родния му край и където намират смъртта си. Умира на 17 април 1898 г. в Кюстендил. Заслужилият герой, войводата Ильо Марков, българин от Малешево е изпратен от цялото кюстендилско гражданство и от негови съратници в борбата. През 1978 г. посмъртно Дядо Ильо е удостоен със званието "почетен гражданин на Кюстендил". Още през 1934 г. тук е поставен и негов бюст паметник, а през 1978 г. и паметник. Негов бюст-паметник има и в гр. Благоевград, а къщата му в Кюстендил е реставрирана и превърната в музей. По-долу Ви предлагам да прочетете най-хубавата биография на този бележит български революционер, написана още в началото на ХХ век от Антон Страшимиров и публикувана тогава в книгата му „Македонски войводи“. Цочо В. Билярски ia&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61 target=_blank id=url>Натисни тук | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Захария |
| Кочо Лютата Роден 1836 г. в с. Левуново, Османска империя Починал на 10 юни 1918 г. (82 г.), в Дупница, България  Кочо Георгиев Лютов, известен като Лютата[1], е български хайдутин и революционер, участник в национално-освободителното движение. Кочо Лютата е роден в мелнишкото село Левуново. Работи като овчар. След убийство на турчин е затворен в Солун. Успява да избяга и става хайдутин в четата на дядо Ильо войвода и с нея участва в Руско-турската война. Със собствена чета участва в Кресненско-Разложкото въстание, след което хайдутува. В 1895 година участва в Четническата акция на Македонския комитет. При избухването на Балканската война в 1912 година 75-годишният Кочо Лютов е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи в четата на Дончо Златков.[2] Загива през 1918 г.[3] Кочо Лютата е възпят във фолклора.[4][5] Бележки: [1] Николов, Борис. ВМОРО — псевдоними и шифри 1893-1934, Звезди, 1999, стр.56 [2] „Македоно-одринското опълчение 1912–1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 410. [3] Македонците в културно-политическия живот на България. Анкета от Изпълнителния комитет на Македонските братства, Книгоиздателство Ал. Паскалев и с-ие, София, 1918, стр. 104. [4] Енциклопедия Пирински край. Том 1, Благоевград, 1995, стр. 522 (Статия Кочо Лютов). [5] Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 84 — 85. http://tinyurl.com/n6gqtl6 | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: JKMM |
Добави мнение Мнения:12