Ум Царува, ум Робува, ум патки пасе.

zzz07 25 Апр 2017 20:03
Кой?
Кой?
Той.
Свой....
Ха-ха

Хер Слосен Бошен сам си акомпанираше. Въведението като че не прилягаше напълно за една комична песен. Беше някаква странна, задушевна мелодия. Тя ни накара да настръхнем; но ние си казвахме шепнешком един на друг, че такъв трябва да е немският маниер и се канехме да му се порадваме.

Аз самият не разбирам немски. Учил съм го в училище, но го забравих до дума-две години след като завърших и оттогава се чувствувам много по-добре. И все пак не желаех присъствуващите да отгатнат невежеството ми; затова ми хрумна нещо, което ми се стори много сполучливо. Следях с поглед двамината студенти и се водех по тях. Когато те се хилеха, хилех се и аз; когато те се заливаха от смях, и аз ревях; но от време на време пусках и по някой кикот лично от мен, сякаш съм доловил някакво остроумие, което другите не са могли да видят. Считах това за много хитро от моя страна.

Забелязах през време на пеенето, че и мнозина от другите хора следят като мене с поглед двамината младежи. Тези други хора също се хилеха, щом младежите се хилеха, и викаха от смях, когато и младежите се развикваха; и тъй като двамата млади хора се хилеха и викаха, и избухваха в смях почти непрекъснато през време на пеенето, всичко вървеше изумително добре.

И все пак тоя немски професор не изглеждаше доволен. Най-напред, когато почнахме да се смеем, лицето му изразяваше крайно учудване, сякаш смехът бе последното нещо, с което очакваше да посрещнем песента му. Това ни се стори много смешно: сериозният му маниер, казахме си, е половината от шегата. И най-слабото загатване от негова страна, че съзнава колко е смешен, би провалило всичко. Но тъй като ние продължавахме да се смеем, неговото учудване прерасна в досада и възмущение и той се мръщеше свирепо към всички ни, освен към двамината младежи, които не можеше да види, понеже те седяха зад него. Това ни накара да се превиваме от смях. Казвахме си един на друг, че тая работа просто ще ни умори. Самите думи, казвахме, могат да ни доведат до припадък, но допълнени с престорената му сериозност — ех, това вече не се търпеше.

В последния стих той надмина себе си. Тъй святкаше към нас с очи, така пълни с наситена свирепост, че ако не бяхме предупредени за немския маниер да се пеят комични песни, щяхме да почнем да нервничим; и той вмъкна една такава жална нишка на агония в старинния акомпанимент, че, ако не знаехме каква комична песен пее, можехме и да се разплачем.

Той завърши сред истински гръм от смях. Казвахме, че никога не сме слушали нещо по-смешно до днес. Казвахме колко е чудно, че при всички тия неща се шири убеждението за пълната липса на хумор у немците. И попитахме професора защо не е превел песента си на английски, та и простите хорица да я разбират и да видят какво значи истинска комична песен.

Тогава хер Слосен Бошен стана и сякаш мътните го хванаха. Той почна да ни псува на немски (а тоя език ми се стори особено действен за целта), взе да подскача, да размахва юмруци и да ни кичи с всички мръсни думи, които знаеше на английски. Накрая каза, че никога не са го обиждали по-силно.

Излезе, че песента ни най-малко не била комична.