[...] в нас живеят предците ни, към които ние трябва да се връщаме. Те са в кръвта ни и ние трябва да живеем с мисълта за тях, както и с мисълта за децата и внуците, за онези, които ще дойдат след нас.

- въпрос (с кратко въведение) - иска ми се децата ми и техните деца да успеят ("успеят" звучи силно; по-минималистично ми е желанието - да не са нещастни потомците ми, да няма мъки, болести, отчаяние и пр. за бъдещите [xxxxxxx] - ако така се казват, но дори и да не се казват)... тоест, мен няма да ме има - няма да знам какво е станало с тях - няма как да се разочаровам post mortem - но въпреки всичко искам да им е добре - това някак си е мярка и за моя успех, или (пак по-минималистично) - мярка е за това дали животът ми е бил напразен, или е имал някакъв смисъл... та въпросът ми е - валидно ли е и обратното? Тоест, ако аз претърпя някакъв духовен или физически провал, това не обезсмисля ли усилията на предци, които не ме познават? Тях ги няма, не могат да знаят, но защо тогава човек се чувствува отговорен пред тях? Защо не му се иска да ги "разочарова", "нарани", да обезсмисли борбите и мъките им - глад, студ, надежди, беднотия, войни, кланета от башибозук, преселения oт Балкана към равнината, Добруджа, Буджак, Седмиградско и пр. и пр.? Защо чак виновен се усещам - сякаш моят неуспех би навредил почти физически (така го усещам) на хора, които нито съм виждал, а на някои дори имената им са изчезнали из столетията...? Много патетично звучи - мислите ми са по-простички - но не успявам да ги изразя точно... Преселенията на предците са били много по-трудни от сегашните, но всяко изтръгване от обичайната културна среда (да не кажа "корените" ) и пренасянето на нов континент, сред нов език и култура - колкото и по-поносими да са във века на моменталните комуникации и интернета - дават отражение върху склонността към таквиз глъбинни екзистенциални терзания...