Тръгва новата подялба на Близкия изток
Европейският съюз е изолиран в разчертаването на бъдещето на ключовия за него регион
Събота, 02 Декември 2017

iconomist.bg

Димитър Гърдев

Пратеникът на ООН за Сирия Стефан де Мистура обяви, че стартира отново сирийските мирни преговори.
Началото на преговорите идва след проведената в Сочи под егидата на руския президент Владимир Путин среща между него и президентите на Иран Хасан Рохани и на Турция Реджеп Таийп Ердоган.

Няколко дни преди това в Сочи разговаряха президентът на Сирия Башар Асад и Владимир Путин. Това стана точно две години след предишната им среща на 20.10.2015 г., белязала началото на руската военна операция в Сирия. Тогава обстановката беше коренно различна, бих казал, направо трагична за Асад. След тригодишна война и масови дезертьорства и преминаване на страната на противника от предишната Сирийска арабска армия (САА), наброявала 320 000 души, бяха останали 80 000 – 90 000. Тази стопена армия представляваше сбор от разпокъсани части и съединения или такива, които се бият самостоятелно под обсада. „Ислямска държава” владееше над 80% от територията на страната, имаше си и столица - Ракка.
Сирия беше разделена от север на юг, най-големите градове Алепо, Хама, Хомс, кварталите на Дамаск и източна Гута бяха под обсада. Всички даваха на Асад не повече от месец живот. Основно трябваше да се осъществи пробив на запад към Латакия и Тартус, да се излезе на брега на Средиземно море и да се обяви временно правителство с център Алепо. И да се изиска международно признаване, безпилотна зона, въоръжена международна подкрепа – сценарий, вече отигран в Бенгази в Либия и много други страни.

В момента ситуацията е коренно променена. От предишните самообявили се емири на ислямисткия „халифат” няма и следа, освободена е над 98% от територията, а Асад отново е в Сочи.
Там на срещата с останалите трима лидери от държавите, влизащи в коалицията на Русия, се взе решение за стартиране на политическото регулиране на Сирия и създаване на подходяща ситуация за провеждане на избори. Съществен момент е отпадането на предварителното условие в тях да не участва Асад, както и преди това да сдаде властта на някакво пак „временно правителство”. Самото словосъчетание предизвиква в Русия потресаващи спомени от миналото, защото точно преди 100 години така са започнали и болшевиките, с временно правителство. Също така беше постигнато решение да продължи режимът на зоните за деескалация. Потвърдиха се общите позиции, че Сирия трябва да остане единна държава. Беше обявено и създаването на „общосирийски конгрес”, който по всяка вероятност ще бъде платформата за създаването на нова конституция, за реформи и за избори под егидата на ООН.

Разбира се, има и различия. Непримирима остава сирийската свободна опозиция, която настоява Асад да сдаде властта незабавно. Зад това искане прозираше и личният мотив на нейния представляващ Рияд Хиджаб, който, преди да се влее в редиците на опозиционерите, ръководеше борбата срещу тях в качеството си на министър-председател на Башар Асад. Естествено, докато Асад е на власт, за този човек няма да има прошка в Сирия. Няколко дни преди мирните преговори в Женева Хиджаб беше свален от поста, което дава надежда, че не веднага, но в бъдеще може да се намери компромис.

Саудитска Арабия и Израел настояват Иран да изтегли елитните си подразделения КСИР, намиращи се на територията на Сирия, и да прекрати подкрепата си за „Хизбула” в Ливан. Иран заявява, че ще го направи, когато всички други държави изтеглят войските си, визирайки вероятно САЩ, които след натиска в турските медии бяха принудени преди дни официално да признаят, че в Сирия имат 1700 войници. Турция настоява още САЩ да прекратят подкрепата си за Свободните сирийски сили – коалиция, сформирана 90% от кюрдски въоръжени сили, които Турция третира като крило на забранената ПКК.

Всички тези въпроси бяха обсъдени пряко или по телефона между Владимир Путин, Бенямин Нетаняху, саудитския крал Салман, Реджеп Ердоган, Хасан Рохани и разбира се, всичко се съсредоточаваше в разговори с Доналд Тръмп.

В тази важна подялба на новите позиции в ключовия Близък изток обаче Европейският съюз е изолиран. В преговорите, макар и само по телефона, не е търсен нито един европейски политик, сякаш Европа не зависи от този най-близък и алтернативен източник на енергийни запаси регион, сякаш той не е естественият и най-голям пазар за европейските стоки и не е в същото време най-големият генератор на бежанци към Европа. На съвместния брифинг с председателя на ЕК на 8 ноември в Брюксел българският премиер разкритикува липсата на европейска дипломация при войните в Арабския свят с думите: „Не може само да консумираме бежанци, а репарациите да са за други”. И макар терминът „репарации” да изисква доуточняване, за останалото е абсолютно прав и го заявява съвсем навреме.

Пече ли се сделка САЩ-Русия? Ще има ли подялба на Европа?
Росбалт: Москва се стреми към "нова Ялта"
Обновена: 24 фев 2017

Джордж Фридман: Иран преформатира Близкия изток

САЩ не са в състояние да се справят с новата реалност - тази, за създаването на която те помогнаха чрез нахлуване в Ирак и след това изтеглянето си, и като подкрепиха Арабската пролет в Сирия, която се превърна в бедствие

Иран винаги е гледал на себе си като намиращ се в конкуренция с арабските държави за господство в Персийския залив. Амбициите му бяха задържани в края на 80-те години, в края на осемгодишната война с Ирак, която струваше на Иран повече от един милион жертви. Войната завърши с военно изтегляне, но стратегически тя блокира надеждите на Иран да разшири своята власт на запад.

Войната срещу „Ислямска държава“ (ИД), особено в Ирак, отново отвори тази врата. Иранското прииждане Основната тежест на битките в Ирак падна върху иракската армия, подкрепена от няколко шиитски милиции, които водиха дълга битка, за да победят ИД. Иранските съветници участват в иракската армия и контролират пряко милициите.

Съединените щати също имаха съветници и войници, но иранците бяха далеч по-ефективни при печеленото на влияние в преобладаващо шиитската армия. САЩ не желаеха да приемат това състояние на нещата – имаха нужда от победа над ИД, но не искаха да поемат жертвите, които биха произтекли от дългата, изтощителна битка, която беше необходима. Вместо това САЩ разчитаха на въздушни удари. Очевидно трябваше да има някаква степен на координация между иракските сили и милициите - поне за да се предотврати братоубийството.

Това означава, че е трябвало да има някаква координация с иранските съветници, които всъщност командваха някои части на иракската армия. Колко координация е имало не е ясно, но ИД в крайна сметка беше победена и под контрола на Иран остана значителна част от въоръжените сили в Ирак. Като се има предвид влиянието и присъствието на Иран около Басра в Южен Ирак, иранците са в силна позиция в Ирак, без големите сили да могат да ги сдържат. И ако искат, могат да изпращат още сили в Ирак.

Иран има също силна позиция в Сирия. Заедно Иран и Русия предотвратиха колапса на правителството на Башар Асад. Ливанското движение „Хизбула“ се включи сериозно в битката в Сирия, с разгръщането на голям брой ирански офицери, а иранските сили бяха разпръснати в подкрепа на сирийската армия на Асад. Руснаците вече обсъждат ендшпил, при който Асад си възвръща части от Сирия, които е загубил. Дали това ще се случи или не, но засега натискът върху режима на Асад е прекратен.

Освен това Русия вече каза, че планира да намали присъствието си в Сирия, което оставя иранците като основно влияещи върху сирийците, задълбочавайки отношенията, които съществуват още преди да избухне гражданската война.

Йемен е друга област на иранска сила. В Йемен, граничещ със Саудитска Арабия на юг, иранците подкрепят шиитските бунтовници хути. Тъй като хутите придобиха повече сила през последните години, Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства и други стартираха въздушни удари срещу тях. Въздушните удари не успяха да победят хутите, и сега те са още по-силни.

В началото на този месец от Йемен бе изстреляна ракета към Рияд. Твърди се, че ракетата е изработена от Иран и използването й е предупреждение към саудитците да напуснат Йемен.

Важно е да не се преувеличава силата на Иран. Страната очевидно е влиятелна и вратата към повече власт е отворена, но Иран все още не е в състояние да упражнява решителна военна сила в Близкия изток. Същевременно постигнатото от Иран не бива да бъде подценявано. Тя е най-влиятелната сила в Ирак и има значителен брой бойци там. Техеран повече или по-малко контролира най-мощните военни сили в Ливан и има ограничени възможности в Сирия. Също така има поне съветници в Йемен. И накрая, Иран дори предприема опити за създаване на сфера на влияние в Саудитска Арабия.

Отношенията на Катар с Иран са част от причината, поради която Доха е бойкотирана от голяма част от арабския свят.

Потенциалната коалиция

Саудитска Арабия понастоящем е най-голямата заплаха за амбициите на Иран. През 60-те години на миналия век, когато шахът все още контролираше Иран, Иран води война срещу саудитците в Оман. Техните отношения останаха враждебни и след иранската революция.

Част от проблема е религията: Саудитска Арабия е сърцето на сунитския ислям, Иран – на шиитския ислям. Но има и по-дълбоки проблеми. Първият е петролът. Доминирането на петролните ресурси от саудитите и свързаните с тях емирства на западния бряг на Персийския залив създаде вечна заплаха за Иран поради военната мощ, с която се сдобиха тези държави.

Освен това американските гаранции за Саудитска Арабия, предназначени да осигурят потока на доставки на петрол от Персийския залив, дадоха на саудитците неуязвимост, която тяхната собствена военна сила не можеше да им осигури.

В момента Саудитска Арабия е изправена пред изключителни трудности. Спадът в цената на петрола създаде икономически и политически проблеми за Рияд, който винаги е използвал петролното си богатство за поддържане на стабилността.
Влизането във властта на 32-годишен престолонаследник принц и решението му да бъдат арестувани някои от ключовите фигури в кралството създават ниво на вътрешна нестабилност, което е непредсказуемо. Като се има предвид това вътрешно положение, способността на Саудитска Арабия да се защитава от Иран е неясна. Саудитците вече демонстрираха границите на своята въздушна власт в Йемен.

Очакванията въз основа на историята са, че първо британците, а след това и американците, ще гарантират националната си сигурност. Но това беше, когато Персийският залив беше незаменим доставчик на петрол за света. Цената на петрола намаля, но също толкова важно е, че източниците на петрол се умножиха, заедно с желанието на производителите да го продават. Саудитският петрол просто вече не е толкова важен.

Саудитците се сближават с израелците. Израел със сигурност може да осигури военно оборудване. Но факт е, че самият Израел може да бъде изправен пред заплаха от Иран, а армията му всъщност е относително малка и не е предназначена за мащабни разгръщания зад граница. Поради размера на силите си, Израел не може да поддържа продължителна война с висока степен на износване от типа на тази, която Иран преживя през 80-те години на миналия век. Така че иранците могат да заплашат Израел с една от най-опасните за него стратегии: война на изтощение.

Това е далечна възможност, но Израел трябва да я обмисли. Просто казано, Израел не може да обещае на Саудитска Арабия нещо повече от военно оборудване, независимо от това, което саудитците ще предложат в замяна, а и оборудването е нещо, което саудитците вече имат в изобилие.

Най-голямата дългосрочна заплаха за интересите на Иран обаче е Турция. Турците са изправени пред основен геополитически въпрос. Когато иранците бяха относително ограничени, Турция успя да се съсредоточи върху вътрешните работи, без да се впуска в дълбочина в Сирия или Ирак. Но сега Турция трябва да реши дали може да живее с Иран като най-голямата регионална сила или трябва да отстоява собствените си претенции към региона.

Турция, заради географията и военните си способности, може да блокира Иран, ако избере да положи усилия и да поеме риска, но в момента тя работи с Иран, особено по кюрдския въпрос. В крайна сметка, Турция ще трябва да избира между кюрдския въпрос и широкия стратегически въпрос. Част от това ще бъде определена от позицията на САЩ за различни кюрдски фракции и визията на САЩ за справяне с Иран.

Тест за оттеглянето на САЩ

САЩ могат да съдържат Иран, но само със значителна сила. САЩ са във война от 2001 г. насам. В този момент те нямат ясна стратегия за Близкия изток. В Ирак американският подход е да блокира доминирането на сунитите и шиитите, като същевременно намали броя на разположените там американски сили. Това поставя САЩ в позицията да разчита на сили, контролирани или повлияни от Иран, за да бъде победена „Ислямска държава“ (ИД).

В Сирия американската стратегия е да създаде марионетни сила за сваляне на Асад. Това не успя. Американските гаранции за Саудитска Арабия и Израел все още съществуват, но какво означават те на този етап не е ясно. Израел няма нужда от пряко участие на САЩ, освен в най-екстремния сценарий на война на изтощаване.

Що се отнася до саудитците, гаранцията, която САЩ дадоха и оказаха по време на "Пустинна буря", беше много различна ситуация. Цените на петрола и доставките са такива, каквито са те, и не е ясно какви са достойнствата на тази гаранция. САЩ не са в състояние да се справят с новата реалност - тази, за създаването на която те помогнаха чрез нахлуване в Ирак и след това изтеглянето си, и като подкрепиха Арабската пролет в Сирия, която се превърна в бедствие.
Тези политики на САЩ доведоха до възникването на ИД и борбата с ИД от своя страна отвори вратата за Иран в Ирак и в по-малка степен в Сирия. Вашингтон беше обсебен от иранските ядрени способности и не очакваше конвенционалните способности и политическо влияние на Иран да се окажат по-ефективни.

В този момент не е ясно какъв е американският интерес в региона и каква цена Вашингтон е готов да плати, за да го преследва. Близкият изток има нова и радикално различна форма. За момента Иран няма пречки да се утвърждава. Но все още има много дълъг път, за да се затвърди значително влияние.

Освен Съединените щати, Техеран е изправен пред потенциална коалиция на Саудитска Арабия, Израел и Турция. Всеки от тях има своите слабости, но и с Иран положението е такова, и заедно те могат да се справят с проблема и вероятно ще го сторят.

Не забравяйте и сунитите джихадисти. Победени под формата на ИД, те по-скоро се разпръснаха, а не са се предали. А Иран е техен враг. Поради това иранското надигане трябва да бъде поставено в контекста. Тази държава промени динамиката на Близкия изток, но остава уязвима.

В преговорите, макар и само по телефона, не е търсен нито един европейски политик, сякаш Европа не зависи от този най-близък и алтернативен източник на енергийни запаси регион, сякаш той не е естественият и най-голям пазар за европейските стоки и не е в същото време най-големият генератор на бежанци към Европа.