Отиди на страница:
Като отваряте бисквити "Катеричка", катеричка ли очаквате да изскочи от кутията? Да! Щото не пише 'варена катеричка'. Може и да изскочи, тоест. Докато за русчуклията от "Русенско варено" няма мърдане...  |
| Те повечето са такива ! Не си държат на думата . Заканват се и си остават със заканите . По Светото Писание . Това с хвърлянето на камък и посипването с пепел е едно от най-древните . Добре започва 2018-та , даже много добре . Да не чуе Дявола . |
| Пускам отново, за да не стават обърквания: . В ранния предиобяд на 20.12.1943 г. части на 15-та въздушна армия на САЩ, в изпълнение на поредна фаза на операция POINTBLANK, излитат от югоизточна Италия в посока Балканите. Тревогата е подадена в българските ВВС малко преди обяд и в 12:36 часа от летищата в Божурище и Враждебна срещу приближаващата се армада излита 3-ти орляк с Месершмит 109-G2 „Стрела” и 2-ри орляк с Девоатин D-520 на 6-ти изтребителен авиополк. След около 10 минути от Божурище ги догонва един закъснял Месершмит, пилотиран от поручик Димитър Списаревски. Предния ден неговият самолет получава повреда на летището. Опашката му е ударена от Врана-та на подпоручик Ненчо Дереков, рулиращ към стоянката си при завръщане от метереологични измервания. Цяла нощ механиците работят за да отстранят повредата, но при подадената тревога двигателят не запуска. Поручик Списаревски има оправдание, за да не участва в сражението, но той никога в 27 годишния си живот не е търсил оправдания. Изгаря от нетърпение да бъде редом с другарите си и да унищожи поне един вражески самолет, качва се на Месершмита, оставен на разположение към щаба и излита. Към първия си и последен бой. За случилото се след това има твърде много спомени, песни, стихове и дори филм, но за съжаление - твърде малко очевидци. Единственото документално свидетелство, с което разполагаме, са думите на сваления този ден с P-38 Лайтнинг, втори лейтенант Джон Маклендън при разпита му: „Няколко секунди преди моя изтребител да бъде свален, аз видях как български пилот с голяма скорост атакува челно един от нашите бомбардировачи. Той насочи изтребителя си към машината отдолу нагоре почти вертикално и го удари в задната част на фюзелажа. Самолетът веднага се разцепи на две, сякаш разрязан с нож, и предната част с крилата и двигателите вертикално паднаха на земята, съпровождана от разбития изтребител. Това е наистина ужасна смърт, дори и за най-смелия летец”. Случилото се по време на въздушния бой на 20.12.1943-та е тема, която историците избягват да обсъждат в детайли, за да не бъдат обвинени, че омаловажават извършеното от героя. Закъснял за боя, поручик Списаревски не участва в изпълнението на задачата, поставена пред неговия орляк – да бъдат отблъснати изтребителите докато Девоатините на 2- ри орляк отклонят бомбардировачите извън София. И с цялата си ярост и боен жар се устремява към Либерейтърите, нанасяйки поражение на един от тях. След като свършва боеприпасите, импулсивно или предварително обмислено, той предприема действието на живота си – таранът, който го прави безсмъртен. Най-резултатният български ас - Стоян Стоянов, боен другар и приятел на Списаревски , дава най-правдоподобното обяснение за случилото се: „За Димитър въздушният бой беше ситуация, която го наелектризираше по особен начин, правеше го още по-силен, неустрашим и самоуверен. Да победи във въздуха за него бе нещо, което се разбира от само себе си. Би разкъсал и със зъби противника, но никога не би го оставил да се измъкне невредим. Отстъплението в боя при каквито и да е обстоятелства му беше чуждо, противно, невъзможно за неговата натура. Той влизаше в бой така, както някога в древността суровият воин на Спарта е изпълнявал повелята на майка си, която като му връчвала щита казвала: „С него или на него!” Днешният ден е най-малко подходящия за спор един или два Либерейтъра е свалил поручик Списаревски (знаем, че в Италия не се завръща единствено B-24J “Big Nig”  и при какво числено превъзходство на врага се сражават нашите летци - 1:20, 1:7, 1:5 или 1:2, тъй като от излетелите от Италия над 200 машини към София и защитниците и се насочват 37 Либерейтъри от 376-та бомбардировъчна група, съпровождани от 46 Лайтинга на 82-ра изтребителна група. Останалите се отправят към основната цел за деня - военно летище в Гърция. Безспорно боят на 20-ти декември е един от най-успешните в историята на военовъздушните ни сили, а съчетан със саможертвата на Списаревски, води до значими последици. До началото на Втората световна война е в сила Амстердамския проект за международно право, забраняващ атакуването на граждански цели извън зоните на военни действия. Той е нарушен от хитлеристка Германия с бомбардировките над Ротердам на 15 май 1940-та година и над Лондон през август същата година. Британските ВВС отвръщат с реципрочни удари, а през януари 43-та на среща в Казабланка Уинстън Чърчил, Франклин Рузвелт и военните командвания на съюзниците приемат курс за официализиране на новата тактика с операция POINTBLANK. Целта е чрез съчетани денонощни бомбардировки да се унищожи морала на цивилното население и съответно – бойния дух на вражеските армии. От днешна гледна точка е трудно да се прецени доколко морално е взетото решение, но както обича да казва английският министър председател „историята ще ме оправдае, защото аз ще я напиша”. През юли 1943-та началото е сложено с операция ГОМОР и разрушаването на Хамбург. България, като страна от Оста, влиза в обхвата на POINTBLANK, но дори и след създаването на 15-та въздушна армия на САЩ през ноември 43-та, на страната ни и на българската въздушната мощ се гледа с пренебрежение. След първата си декемврийска мисия над София на 10.12.43-та, в която участват 31 Либерейтъра и 42 Лайтинга, американците докладват, че над целта са ги посрещнали двадесет немски и италиански противникови самолета. Описват се бомбардираните обекти, но няма и ред за български летци. По същия начин подхождат и към следващата си мисия – тази на 20-ти декември. Защитени зад дебела броня, високоскоростни двигатели и едрокалибрени картечници и оръдия, започват да изсипват бомбения си товар. Без дори да изпитват нужда от защитата на нощта и от помощта на британските съюзници. Летят в подреден строя, трениран ежедневно, уверени в неуязвимостта си. И тогава се появява Списаревски. Единствения оцелял от Либерейтъра подофицер Робърт Ренър казва: „Беше истински ад. ....нашият бомбардировач се разтърси от страхотен удар, моторите пламнаха и аз не зная какво е станало по-нататък с мен. Почувствах, че нещо ме удари в слепоочието и изгубих съзнание..........Ударът на вашите изтребители беше много лют… Никога няма да забравя тази драма!”. В аналите на 15-та въздушна американска армия е записано лаконично „Един изтребител се блъсна в бомбардировач и двете машини се разбиха”. В следващата си емисия Радио Лондон „приятелски” съветва българските летци да не таранират съюзническите самолети, което само спомага за разпространяване на вестта за саможертвата на българския летец. Ефектът от случилото се е поразяващ. Първо върху българите, чийто морал и дух, вместо да бъдат унищожени, получават повод за гордост и възвисяване и втори път – върху съюзническите летци, чийто боен дух и отношение към българските ВВС след 20-ти декември вече не са същите. Пилотите на американските бомбардировачи започват да отбягват насочващи се към тях Месершмити. Никога повече съюзниците не подценят българските ВВС. Това проличава от рязкото увеличаването броя на самолетите, изпращани срещу страната ни. Ако на 20 декември са 70 – 80 машини, то на 10-ти януари над София идват 142 бомбардировача и 82 изтребителя, като вече се прилага пренебрегваната с месеци тактика за съчетани дневно-нощни бомбардировки с британците, които участват с още 80 самолета. На 30.03.1944 г. са изпратени 366 бомбардировача и 120 изтребителя. На 17.04.1944 г. – Черния Великден, атакуващите са 250 бомбардировача и 114 изтребителя. И ако документите показват какви самолети и от кои въздушни звена са изпращани в рейдове над София, много по-интересна е констатацията кои не са изпращани. А именно – потърпевшата от тарана на Списаревски 376-та бомбардировъчна група. Дестинацията София и е спестявана. И сред наградите и боевете, за които 376-та бомбардировъчна група с гордост изброява в сайта си, липсват имената на София или България. . И накрая, него ден загива и моят съгражданин Георги Кюмюрджиев - Пилето. Той си няма кръщелник, който да ни напомня за него, но си струва да не се забравя. Още повече, че след 9-ти паметника му в Стара Загора беше премахнат. |
| ЧНГЗ ДИ! Да си жив и здрав още дълги години и да ни радваш с писаниците си! Едно малко уточнение - партенките се навиват и след това се обуват ботушите. Извинявай, ако съм те докачил нещо! ...когато той по къси панталонки си обу партенките и ботушите... |
| ЧНГ(З)! От писаницата преводаческа "З"-то ще да е за "Зиг Хаил!" и бленът му вечен за Tausend Jahre Reich... |
sega? "Зиг Хайл" - буквален превод от немски (според мене) "Да си здрав!"03 Яну 2018 08:54 ЧНГ(З)! От писаницата преводаческа "З"-то ще да е за "Зиг Хаил!" и бленът му вечен за Tausend Jahre Reich... Иначе дават и други значения.. Натисни тук sega? 03 Яну 2018 08:54  | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: sim4o |
Българите сме братя с румънците, както и с македонците, мисля аз. Аз не усещам никакво "братство" с македонци, еле пък с румънци. Прави ми впечатление, че всички румънци, които познавам съчетват най-отблъскващите черти на първенющина и тарикатлък. И най-странното е, че мразят ромите... Навремето направих грешката, на една маса с един унгарец и една румънка да питам кой-чия земя е взел... леле, отвори се поне четири часа караница - така си ги и оставих, а те съм сигурен не забелязаха отсъствието ми. |
| Пуснах си за добро утро Вен ди золдатен по Ютюб, наистина напомня на Шуми Марица, но само в първите два такта, след това е съвсем различно. В Уикипедиата пише, че музиката на Шуми Марица била взета от тази немски песничка, която била "особено популярната" в България в средата на 19-ти век (???) И какво се получава: някой каже или напише глупост, друг я повтори и накрая получаваме оловен или тенекиен войник, през града марширен |
| До Йори: Благодаря за пространното обяснение! Събитията и участниците от онова време не бива да се забравят. Баща ми е бил техник на самолета на поручик Стоянов. "Щом ти си подготвил самолета ми, съм спокоен!". Пазя на видно място снимката, подарил с благодарност на баща ми на 19.08.1944. Разказвал ми е баща ми и за него, и за Списаревски, както и интересни бойни случки. "Тези момчета загиваха за България, а няма нито един паметник" - около 1980-та година. След Девети Стоянов продължава да служи и става генерал. През 1993 година издава автобиографична книга. А баща ми, с медал от Отечествената война, се връща на село, че нямало кой да се грижи за имотите? Понеже е бил подофицер от "царската" армия (а не от "българската" , дълго време не ме приемаха в Партията. След Десети, като "партиец", съм в групата на виновните. С лека ръка меним историята си. Ние сме народ с НЕПРЕДСКАЗУЕМО МИНАЛО. Ние винаги се борим срещу своето минало и винаги го побеждаваме. Какво ли ще е миналото ни утре? |
| Честита новата година и на патерица рождения ти ден, уважаеми чичо Джимо! Бъди здрав още дълги години.Ще дойде друга жена, не я мисли Деса Красова. Продължавай да пишеш и да копнееш... |
| Бай Димитри, да си жив, здрав и честит! А сега, няколко съмнителни тези от днешната му писаница. Кръстникът ми Спайч (Димитър Списаревски), който държал на военната точност, казал "Ще се казва точно като дядо си Димитри". Бай Димитри е роден на 31.12.1931 г., а Димитър Списаревски е сторил това на 16.07.1916 г. Да допуснем, че Димитри е кръстен още в първия месец след раждането си, каквато е била традицията в онези години. Излиза, че кръстникът му тогава е бил 15 годишен момък. На такава възраст е възможно, но и доста съмнително едно момче да е развило култ към военната точност. Може пък Димитри да кръстен по-късно, когато кръстникът му вече е развил това образцово качество. Поради техническо недоразумение на 20 декември 1943 г. изтребителят "Густав" на Спайч не излетял. Тогава Спайч излетял на резервен "Дорние" да настигне момчетата от ятото си във въздушен бой при отбраната на София от четиримоторните американски бомбардировачи от типа "Летяща крепост". В Българските въздушни войски има два модела на самолети Дорние. И двата са бомбардировачи. Dornier Do 11 - Прилеп по българската номенклатура. През 1936 г. на посещение в България пристига райхсмаршала Херман Гьоринг. В знак на приятелство Гьоринг подарява на цар Борис 12 изтребителя Ar 65 и 12 бомбардировача Do 11. По това време тези самолети се считат за демодирани и излизат от употреба в немската авиация. Изведени са от въоръжение от Въздушните на Н.В.войски в края на 1943 – началото на 1944 г., когато са бракувани съгласно заповед от 24 декември 1943 г. на ген. Димитър Айранов. През 1940 г. са доставени и 11 двумоторни Dornier Do 17 M/P "Ураган". Бомбардировачите са базирани във 2-ри армейски орляк на летище Пловдив. И двата модела на Дорние не дават възможност нито за настигане на изтребителното ято, нито за въздушен бой с B-24 Liberator. Тези кратки пояснения, освен множеството исторически факти (дори краткият цитат на Йори е достатъчен) категорично отхвърлят тезата на Димитри Иванов, че Списаревски е направил таран с Дорние. Ето и една рисунка, онагледяваща паметния таран на Спайч. Неин автор е познавачът на българската авиационна история и художник Марий Чернев - https://mil-history.livejournal.com/1149823.html. Ето и няколко любопитни снимки: - Гьоринг на летище Божурище http://www.lostbulgaria.com/?s=%D0%B3%D1%8C%D0%BE%D1%80%D0%B8%D0%BD%D0%B3 - Дорние в България http://www.lostbulgaria.com/?s=%D0%B4%D0%BE%D1%80%D0%BD%D0%B8%D0%B5 | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Звън® |
| Знам за техника на Стоян Стоянов от хората в Музея на авиацията. Радвам се, че сте му син. От тяхната Фейсбук страница беше и откъса за Списаревски. Дано не се счете за спам, но припомням и постинга им за 100 годишнината на генерал Стоян Стоянов (без снимките). Защото човекът го заслужава. . Една черно-бяла снимка е запазила за нас момент от 80-те години на миналия век, в който екскурзовод на Рилския манастир оживено представя пред съветски турист и спътницата му историята на обителта. Екскурзоводът е уверен в себе си – познава великолепно материята, за която говори, а руският е между няколкото чужди езика, които владее. Няма как да не се чувства в свои води - завършил е Семинария (заедно с бъдещия патриарх Максим) и докато работи като фондовик (първо място в страната според грамота на Комитета по култура), усърдно събира и печата (учил е машинопис) над 600 страници с историята на манастира. И въпреки всичко жестикулациите му издават нервност – видно е, че гостът не е случаен, и че пронизващият му поглед го оценява. Скоро става ясно защо. Руснакът е поискал да види човека, толкова различен от него по външен вид и жизнен опит, но и толкова приличащ му по умения и постижения в една обща за двамата професия. Родени през 1913 г. с 6 дена разлика, и двамата реализират мечтата на живота си да летят. И двамат воюват през Втората световна война като изтребители. Туристът Александър Покришкин е легенда на съветската авиация, свалил е 59 германски самолета и е първият трикратен герой на СССР. Уредникът Стоян Стоянов пък е най-резултатният български ас с 15 въздушни победи по точковата система на българските ВВС. Кавалер на три Кръста за храброст, връчени му както преди, така и след 9-ти септември 1944г. Носител на първият такъв след Ньойския договор както и на единственият офицерски кръст за храброст, даван на български летец. Плюс германския железен кръст. И двамата са издали по една книга за делата си, които съответните власти са цензурирали и които се четат като Библия от любителите на авиационната история. След разговора маршалът от авиацията Покришкин си тръгва – връща се към персоналната си пенсия и дача и към родната си страна, в която той е легенда и желан навсякъде гост. А Стоянов се връща към анонимността си на уредник, към манастирската стаичка и самоналожената изолация, спасяваща го от възможните последствия на набъбващото досие в ДС. Нищо от това не е в състояние да го сломи. Защото нищо в живота си той не постига лесно и от първи път. Роден е на 12 март 1913 г. - пет месеца след като баща му Илия – знаменосец на 8-ми приморски полк е убит под звуците на полковата музика в битката при село Колиби, Лозенградско. По-късно мнозина виждат знамение във факта, че баща му загива на 16-ти октомври – денят, в който се ражда българската бойна авиация. Но тогава реалността е друга. Реалността е мизерия, изпратила сестрите му във фабрики, едва завършили основно училище и пастрокът каруцар, настояващ момчето да стане чирак. За щастие, роднинският съвет от чичовци и лели вижда природните дадености на Стоян и го насочва към пансиона за сираците от войните във Варна. В прогимназията е първи по успех и с едно желание – да стане морски офицер. За реализирането му се изисква завършен 5-ти гимназиален клас, но сираците от войните не могат да учат в гимназия, а се насочват към професионални училища за обущари, дърводелци, кошничари и др. След много усилия и допълнителни изпити Стоянов влиза в Семинарията – професионално училище, от което е възможно да се кандидатства във Военното училище и където му е отпусната стипендия. Всичко, което му се случва след това, е в състояние да откаже човек, по-малко целеустремен от него. Първо, Семинарията отпада от списъка с училища, от които може да се кандидатства във Военното училище. Стоянов се обезверява, губи интерес и разваля успеха си, след което в последната година статуквото се възстановява, но временни проблеми със зрението не му позволяват на матурите да постигне отличен успех. Допълнителен проблем е, че за разлика от снажния си баща, момчето е с нисък ръст и границата от 165 см за бъдещите офицери, е трудно преодолима. Не случайно, при всяко мерене лекото повдигане на едната пета е усвоено до съвършенство и резултатите са 166 – 167 см. Но и това не помага при първото кандидатстване, където изпитната тема “Комунизъм, хитлеризъм и фашизъм. Основни тезиси и възможност за приложението им в България” намира семинариста напълно неподготвен. Следват месеци на отчаяние, унижение и работа като писар – машинописец в Шуменското архирейско наместничество. Там Стоян Стоянов е вече с нова мечта и нов план за реализацията и. Мечтата е да стане авиатор, а планът - да влезе в ШЗО и от там да се прехвърли във Военното училище. Следващите месеци и години са като сбъднат сън. През април 1934 г. той е приет в кавалерийския отдел на ШЗО, от където след няколко месеца постъпва във въздушния взвод Военното училище. Десет човека преминават медицинския преглед, между които Стоянов и Списаревски. Обучението по летателните дисциплини започва на втората година, опровергавайки максимата, че “денят се познава от сутринта”. Първото му летене като наблюдател (на 13-ти, петък) завършва с принудително кацане поради повреден мотор, а второто (пак наблюдател и пак в петък) – с разбит самолет във височините край Божурище и тежко ранен пилот. За разлика от мнозина негови съкурсници, Стоянов не се отказва и следващите години на упорит труд и усъвършенстване на летателни умения са в основата на бъдещите му успехи. Завършва училището през 1937г. като подпоручик от авиацията, продължава обучението си в Школата за усъвършенстване на летци – Казанлък и Школата за висш пилотаж в Пловдив, след което е изпратен на едногодишна специализация във Вернойхен, Германия. Там завършва школата за летец изтребител, за инструктор, налага се като пилот изпитател на всички излизащи от ремонт едномоторни, двумоторни и тримоторни самолети, а в свободното си време взема трите изпита за безмоторен летец. След завръщането си е назначен за инструктор във Висшата изтребителна школа – Карлово, където приема и изпробва след сглобяването им различни модификации на Месершмит – 109. Тук летателната кариера на Стоянов претърпява временен срив. Войната е далече и уменията, характера и куража му нямат поле за изява. Командващите ВВС не са летци и не могат да го оценят. В мирно време рисковете на професията не се забелязват и посредствеността придобива куража да измества можещите. И се стига до там, че най-опитния и квалифициран български пилот изтребител остава без определена длъжност в Карлово, след което сякаш за подигравка е изпратен в Сарафово като заместник по строевата подготовка. Накрая е назначен за началник на противовъздушен предупредителен пост в родното си село Галата. Работното му място е на тавана на селския ресторант, а униформата – цивилни спортни дрехи. За негово щастие, кадровите промени през април 1942г. го изпращат командир на ято Стрела (682) в Балчик. През февруари 1943г. е прехвърлен в Карлово и участва в облитането на сглобяваните там нови Месершмити 109-G, а след това и в обучението на пилотите, определени да сформират новия 3/6 орляк. Като командир на ято на 3/6 орляк Стоянов участва в първото въздушното сражение на 1-ви август 1943 г., когато в четворка с Петър Бочев, Христо Кръстев и водения от него Иван Бонев свалят общо 2 летящи “крепости” Либерейтър-В-24. Самият той сваля един Либърейтър и поврежда друг, който пушейки напуска формацията извън българското небе. След 12 август 1943 г. с новопопълненото 682-ро ято поема охраната на София от летище Божурище. Участва в почти всички боеве при бомбардировките на София, като регистрира 15 въздушни победи. Посреща 9-ти септември 1944 г. като поручик. Новата власт не посяга на човека, превърнал се в символ на българските ВВС. Напротив, прави го командир на 3/6 орляк, спешно му дава старши офицерски чин и му връчва бял командирски орден за храброст. И с финт го изпраща в Карлово „за преподготовка”, където е на крачка от това да го арестува, но размисля и го прави командващ изтребително-щурмовата Школа в Долна Митрополия. През март 1945г. е командирован на летище Балчик, където приема новите самолети Як-9М, пръв преминава обучение на тях и след което обучава първите 5 летци. От лятото на 1945 г. до края на 1947г. командва 36-ти изтребителен авиополк. Последователно заема длъжностите инспектор на изтребителната авиация в щаба на ВВС, началник на бойната подготовка на ВВС и заместник командващ ПВО. Вече полковник е началник на Главния команден пункт на изтребителната авиация, а през 1953 г. началник на управление Въздушен спорт в новосъздаденото ДОСО. През 1956г. - годината на Унгарските събития, е пенсиониран на 43 годишна възраст с 96 лева пенсия, с над 500 страници досие в Държавна сигурност и без право да заема щатна длъжност. За да плаща наема на квартирата си и да издържа четиричленното си семейство започва работа. Първоначално като общ работник в строителството (когато минавате покрай Спортната палата в София и покрай комплекса ЗАИМОВ си спомняйте, че в строителството им е участвал и четирикратен носител на кръста за храброст). Пет години зрителите на вечерните представления в театъра на Народната армия са имали възможността да гледат в миманса един дребничък статист, който денем участва и в представленията на Младежкия театър. Обяснението за късно избуялата любов към театъра е просто – длъжността статист е на хонорар. През 1961г. година Клио измества Мелпомена в хонорарните листи и Ст. Стоянов става секретар на новосъздадения Клуб на музейните работници, а през 1963 г. е изпратен в Рилския манастир. Следва най-непубличната и най-дълго продължила дейност в живота му. Ако на авиацията е отдал 21 години, то почти 30 години той работи като регистратор и управител на хотела към манастира, уредник, фондовик и екскурзовод в музея. Повече от 17 години съвместява и длъжноста заместник- директор на музея. Както на всяко друго място, перфекционизма на Стоян Стоянов и тук не му позволява да бъде друг, освен най-добрия. Два пъти е отличник на Комитета по култура, а през 1974г. е определен за най-добър фондовик в системата на комитета. Вече доизживяващ старините си в Карлово, през 1992г. той е произведен генерал майор от запаса. Едно закъсняло признание или по-скоро – една непоискана и нищо не струваща признателност. Която не може да успокои гузната съвест на съвременниците. Не случайно, когато угасва на 13-ти март 1997 година, на гроба му Началника на Генералния щаб генерал лейтенант Михо Михов произнася най емоционалната реч в живота си “... Не можахме да спасим генерал Стоянов от немотията, от бездомието, от непризнанието и неприязънта, дано поне спасим авиацията. Осиротя небето на България. Отиде си нейният въздушен ас, може би последният от тази величина в света. Отиде си като съвест и поука за живите, за нас, дето все не ни достигаше време да протегнем ръка да сторим брод за човека Стоянов, да отговорим на героизма му с добрина, на себеотрицанието му – с благодарност, на патриотизма му с поклон. Вярваме обаче, че той ще прости тези наши прегрешения. А на България той отдавна бе простил, подарявайки й най-хубавата наша военна документална книга “Ние бранихме тебе, София”. Отиде си един велик българин. Човекът, който беше на върха на най-свещената от всички заповеди във ВВС – заповедта за победите във Втората световна война. Без него тази заповед осиротя. Осиротяхме и ние, неговите колеги и съратници. Осиротя небето на България. Поклон пред паметта му!”. Днес на надгробната плоча на носителя на четири кръста за храброст Стоян Стоянов в Карловските гробища няма кръст. Има нарисуван самолет. |