След няколко минути в трапезарията влезе Коукър.

— Това, предполагам, е ваше дело — казах аз и кимнах към лампата.

— Да — потвърди той. — Тук си имат собствен генератор. Реших, че е по-добре да използваме горивото, вместо да го оставим да се изпари.

— Да не искате да кажете, че бихме могли да имаме електричество през цялото време, откакто сме тук? — попита момичето.

— Да, ако само си бяхте направили труда да пуснете мотора — отговори й Коукър, като я гледаше. — Щом сте искали светлина, защо не сте се опитали да я пуснете?

— Не знаех, че тук има такова нещо, а освен това не разбирам нищо нито от машини, нито от електричество.

Коукър не сваляше замисления си поглед от нея.

— Значи просто продължихте да си седите в тъмното — забеляза той. — И още колко смятате, че е вероятно да живеете, ако продължавате така да си седите в тъмното, в момент, когато толкова много неща трябва да се направят?

Тя се стресна от тона му.

— Какво съм виновна аз, че не разбирам нищо от тези неща?

— Моето мнение е съвсем различно. Не само че имате вина, но това е една самосъздадена вина. На всичкото отгоре вие изпитвате задоволство от манията, че сте прекалено духовно извисена, за да разбирате нещо от техника. Това е една еснафска и много глупава форма на суетата. Всеки човек се ражда, без да знае нищо за каквото и да било, но нали господ затова му е дал, на мъжа и на жената, мозък — за да се научи. И неспособността да се използва този мозък не е добродетел, с която трябва да се хвалим: даже при жените този недостатък трябва да се осъжда.

По съвсем понятни причини момичето изглеждаше раздразнено. Самият Коукър беше раздразнен още от самото си влизане. Тя каза:

— Всичко това е чудесно, но хората мислят по различен начин. Мъжете разбират как работят машините и електричеството, жените по принцип не се интересуват много от тези неща.

— Не ми пробутвайте тази смесица от митове и превземки. При мен тя не минава — каза Коукър. — Вие отлично знаете, че жените могат да боравят — или по-скоро можеха — с най-сложните и фини машини, когато си направеха труда да ги разберат. А обикновено тях просто премного ги мързи да си направят този труд, освен ако това не им се налага. Защо да се мъчат, след като е станало традиция привлекателната безпомощност да се възприема като женска добродетел — а работата просто да се хързулне върху някой друг? Това е поза, която обаче никой няма сметка да развенчава. Напротив — тя даже се насърчава. Мъжете ги подкрепят в целия този цирк, като храбро поправят прахосмукачката на „горката си женичка“ и ловко подменят изгорелия бушон. Цялата комедия е приемлива и за двете страни. Суровата практичност допълва духовната изтънченост и очарователната безпомощност — и в крайна сметка баламата, който си цапа ръцете, е Той.

Набрал хубава инерция, Коукър разпалено продължи:

— Досега можехме да си разрешим лукса да приемаме за забавни тази умствена леност и паразитизъм. Независимо от факта, че доста поколения преди нас също са говорели за равенство между половете, жената има прекалено голям интерес от тази зависимост, за да се съгласи да я изгуби. Условията са се променяли и в зависимост от това тя също е правела необходимите минимални промени в своето поведение, но те винаги са били минимални — и при това винаги се е сърдела. — Той замълча. — Съмнявате ли се? Добре, да приемем факта, че нахалничкото девойче и интелектуалката по свой начин са разигравали комедията за висшата чувствителност — но дойде войната и наложи обществената отговорност и дълга — и тогава и двете станаха компетентни инженери.

— Да, но те не са били добри инженери — забеляза тя. — Всички така казват.

— Да-а-а, защитният механизъм в действие. Разрешете ми да отбележа, че почти всеки е имал интерес да говори така. Както и да е — призна той, — до известна степен това беше вярно. И защо? Защото почти всички не само че трябваше да учат бързо, и то без подходяща основа, но също трябваше и да забравят внимателно и с години насърчаваните навици да мислят, че подобни интереси са им чужди и прекалено груби за нежните им натури.