Отиди на страница:
| Съществена причина за отказ от декларирано донорство е страхът, че тайната няма да се спази и деклараторът /бъдещ донор/ при известност на наличие у него на ценен биологичен материал /което също трябва да е тайна/ може да бъде умишлено умъртвен за да се удовлетворят нуждите на нуждаещ се от това платежоспособен клиент. Тази причина у нас не е напълно осъзната, но на запад тя е основната която отблъсква от декларирано донорство. |
| Ако всичко е прозрачно, добре обхванато от закона и имаме доверие в лекарите ще се увеличи броя на донорите, но трябва много време и информация. Проблемът е в доказване на brain death. Скъпо е защото са необходими не само клинични критерии, но и scan, EEG, arteriography. За близките е много тежко, те се нуждаят от психологическа подкрепа и да се уверят, че болният е наистина мъртъв. След това започват и проблемите със съвместимост между донор и рецептор на органа. |
| PS, с доказването на мозъчна смърт всичко ни е наред по всички критерии и то от доста години. Проблем е да обясниш това понятие на достатъчен брой граждани. Но и това едва ли е най-важно. Кой не го е страх скъпата ни държавица да не го излъже и окраде и след смъртта, ей туй е. |
| Може в големи болници да се мисли, че се доказва мозъчната смърт, но не е толкова сигурно за малките болници. Има голям спор навсякъде и не само че трябва да се установи, но и да се потвърди от най-малко двама капацитети. Човешкото тяло не е инструмент. Този въпрос се третира различно в различните страни. Във Франция се изисква 2 ЕЕГ, артериография и двама доктори невъвлечени в трансплантацията. Германската конституция смята, че лица с доказана мозъчна смърт имат все още човешки права. Тогава как да им вземеш органите? В Индия парламентът решава, какво е мозъчна смърт. Най-стриктни са японците и те държат на cardiatic death. Според тяхната религия душата напускала 46 дни по-късно тялото. Ритуалът има огромно значение в много религии. Изобщо този въпрос е изключително сложен. |
| Установяването на мозъчна смърт когато трябва да се дръпне шалтера на пациент-растение принципно не е по-малко отговорно. досега не знам да е имало протести. Пак казвам проблемът почва после. Първосигнален страх от използвачество? Атавистичен ужас от нарушаване на телесната ненакърнимост преди евентуално превъплъщение? Но кремирането се ползва с достатъчна популярност... Трябва да има някакво етно-психо-метафизично обяснение - не решение! Ама кой да го вземе пред вид. Туй не е като да кажеш лесно обяснимото не си хвърляйте фасовете през прозореца да влеземе в Европа. |
| Първанов избърза с показната си дашност, но стореното - сторено. Сега, ако е доблестен мъж, нека излезе с отношение по договора на Финков по-долу (цитат от в. "Сега", 30.07.2003 г.): "Блокирането на трансплантациите се оказа цената за блокирането на един безкрайно нездравословен договор, сключен от бившия министър на здравето Божидар Финков с частната американска компания "Остеотек". Договорът, за който многократно сме писали и ние, и в. "Дневник", задължава държавния център "Бултрансплант" (структура на подчинение лично на министъра) да осигури максимален брой болници, откъдето да се взимат трупни тъкани и да се изнасят във филиал на "Остеотек" във Франция. Там те се обработват по специална технология, за която ние не притежаваме ноу-хау. Така тъканите придобиват стойност и стават годни за трансплантация. "Остеотек" ги продава на западни здравноосигурителни компании. Никъде не е вписана гаранция, че поне част от тъканите ще идват обратно у нас, за нуждите на българските пациенти. За да не сме съвсем минати, американската фирма създава със свои средства фондация, която ще плаща на болниците донори и на хирурзите, които експлантират тъкани за нуждите на чуждата компания. Начело на фондацията застава, кой знае защо, секретарят на Столичната община Асен Дюлгеров." |
| Първанов избърза с показната си дашност, но стореното - сторено. Сега, ако е доблестен мъж, нека изрази отношение по договора на бившия министър на здравеопазването с американската фирма "Остеотек" (виж в. Сега, 30.07.2003 г.) |
| Още по темата за хемодиализата и трансплантологията ще намерите на http://softisbg.com/library/hronika_renni e.htm |
| Може в България да има 0.26 донори на 1 млн. население, но другата стойност 20 трябва да е нещо средно. В много страни не стига 5 донора на милион население. Най-голям е броят в Испания, които между другото имат успехи в cadaveric organ donation. Тяхният опит е интересен. Когато хората се уверят, че всичко възможно е направено за спасяването на болния, когато докторите не изглеждат като лешояди, чакащи да изтръгнат органите на бъдещия покойник, тогава хората не са безчуствени и желаят да спасят други човешки животи. Но и аз пак се повтарям, че не е достатъчно да има загуба на съзнанието, разширени зеници и спиране на дишането, липса на рефлекси за да обявиш мозъчна смърт. Трябва да се докаже "permanent cessation of circulation of blood" в мозъка, а това става с апаратура. Нещо повече, според Harvard: The best definition of death is the event that separetes the process of dying of the process of desintegration. Всяко откланяне от този критерии е вредно и политически е непечелив ход. Донорите не са мъртви хора по много причини и президента не трябваше да бъде подведен от своите съветници и от своята сърдечност и съчуствие. |
| Българинът не дарява кръв, не е съгласен неговите органи да се използват за трансплантация след смъртта му защото се поставя само на мястото на потенциален донор. На него дори и не му минава през ум, че може да се окаже от другата страна и да се нуждае спешно от орган за присаждане. На никого не пожелавам да се окаже в такава ситуация, но тогава откъде ще се вземе подходящ орган след като няма декларирано съгласие нито от потенциалния донор, дадено приживе, нито от близките му? Предположенията, че някой може умишлено да бъде умъртвен заради органите му не почиват на никакви реални факти. Такъв случай досега не е разследван и не е изнасян в печата. С такива предположения само се хвърля сянка върху самоотвержената и професионална работа на българските медици, които биха могли да извършват повече трансплантации и да спасяват повече хора, нуждаещи се от органи. Що се касае за търговията с тъкани, то тя трябва не да се забрани, а регламентира и то така, че от нея да печелят болниците. Разбира се, че част от тъканите трябва да остават в България. Може за някой да звучи неприемливо, но това би спомогнало и за снабдяването на болниците със съвременна апаратура и повишаване на качеството на обслужване. По света международният обмен на органи е широко разпространен и това, че има случаи на злоупотреба не води до автоматичната му забрана. Недостатъчният брой органи за трансплантация е световен проблем, но в България нещата може и трябва да се подобрят и като законодателство и като организация. За да можем да достигнем поне средно европейско ниво по брой на трансплантациите. |
| Такава е философията на човека, че злото сполита първо другия. Никой не мисли, че може да има нужда от трансплантиране. А това се случва много по-често, отколкото изглежда. Ето защо информацията и убеждението са важни. Идваме до изразеното несъгласие, което след това се има предвид в някои страни и не се дава трансплантиране на органи на отказали предварително да дават органи. Това е също много жестоко. Значи човек не разполага дори с органите си. В обществото се подхвърлят слухове за търговия с органи, за двуличие на медици, които не се декларират донори, нито те, нито техните семейства, за случаи в Intensive care unit при вземане на органи. Това не допринася за създаване на позитивна социална атмосфера така необходима за съчувствие към нуждаещите се и желание за даряване на органи. Ето защо прозрачност и информация са паролите към сърцето на българина. |
| Договора на Финков е основната пречка за донорството в момента. Всеки годен донор по сегашното положение дарява органите и тъканите си на Остеотек и българите нямат никаква полза от анонимното донорство. А неанонимното си е опасно - могат да ти светят маслото, за да дарят някоя мутра с бъбрека ти. |
| PS, споделям мнението ти и ценя мотивираността на изказванията. Писи също има право, говорейки за нерационалния страх от донорството. Това е проблем, който наистина се нуждае от много и аргументирана информация. Моето мнение е, че всеки би трябвало да се третира като потенциален донор и само при изрично несъгласие да не дарява органите си. Смятам обаче, че не само апаратурата, но и добре подготвените лекари са едно ключово звено при трансплантациите, защото са пряко свързани с установяването на мозъчна смърт и преценката на органите. Против съм обаче огласяването на имената на хора, дали съгласието си за донорство - нещо, което поде като кампания един всекидневник. Това е лична информация и трябва да остане такава. |
| Аз лично съм склонна да оправдая хората, които не даряват кръв и не са съгласни да предоставят органите си след евентуалната им смърт, тъй като ние живеем в такова общество, където доверието е направо мръсна дума. За себе си знам, че няма да даря кръв никога и дори при операции, които се е налагало да ми правят съм постигала с много кандарми уговорки да ми се прелива кръв от роднини директно, защото има толкова много случаи на заразяване с чужда кръв, че просто не искам и да си помислям. Също така не е за пренебрегване и не малката литература (на Запад) предимно за донорски мафии и прочее, от което човек изпада в дилемата: "Да, аз наистина искам да помогна на някой и да даря органите си, ако умра, но ако ме умъртвят заради това?". Така че не съм склонна да виня тези хора, които отказват. Мога обаче да обвиня всички нас като съставни членове на това общество, които ежедневно вършим нещо без да се замисляме за последиците от това нещо. Например едва ли има някой, който да откаже на катаджия да му даде 10 кинта, вместо да получи акт. Едва ли има някой, който при нужда в болница да откаже да даде подкуп само и само той или някой близък да получи желаното за лечение. Има и купища хора, които нарушават правилата без да се замислят какво може да се случи. Така че всички ние колективно сме много виновни за това, че нямаме доверие в никого. И е крайно време да осъзнаем личната си вина и да поемем личната си отговорност. Едва тогава можем да очакваме някакъв реален напредък. Груба грешка е да търсим вината у другите. |
| В много страни кръводарителството е държавна политика, провеждана чрез Червения кръст/за Полумесеца нямам представа/.Там, където съм живял години, чисти, оборудвани и обслужвани от любезни хора автобуси спираха за дни и в квартала, и на летището и с дискретна реклама обявяваха присъствието си. У нас, както за всичко в държавата, се прилага принципът на "пожарогасенето".Да де, ама когато чуя поредния призив за някой нуждаещ се, при положение, че отговарям на "изискванията", се очаква да се кача на колата/или автобуса, а той не се движи денонощно/, да отида, да чакам резултата от анализа, общо взето, да губя време. Ако те дойдат при мен или около мен, с удоволствие бих давал често, без шум и без присъствието на досадни журналисти.И не искам да зная за кого давам кръвта си, така е по-лесно и по-малко патетично. Е, да, ама никой не ми я иска по този начин.А после било нямало, щяла да стигне само за нам колко си дни...И душераздитаелни призиви. Ние сме страна на любители пожарникари. |
| Това, което ми се струва, че трябва да преудолеете е, че "някоя мутра може да ви свети маслото" за да получи органите ви. Това би трябвало да бъде широко обяснено, че е изключително невероятно поради трудност за съвместимост (compatibilite) на органите. Няма да ви давам данните подробно колко трудно става това. В едно семейство не се намират лесно съвместими донори, едно дете или жена не може да даде сърце или бъбрек на една едра "мутра", възрастта също е от значение. За да се организира мошенничество трябва да бъде с третия свят или някаква силна международна банда. Защо не вярвам в съотношението 0.26 към 20 ? Защото в 20 донори влизат три четвърти органи от чужбина. |
| Pipiloti, съжелявам, че след добрите думи, трябва да противореча и подчертая, че точно лекарите, които се занимават с трансплантациите трябва да бъдат изключени от преценката за мозъчната смърт. Тяхната работа започва от установяване на съвместимостта на органите на евентуалния донор с получателя, след като вече компетентен състав е казал, че има мозъчна смърт. Те се заемат със всичко по-нататък за да облекчат малките болници финансово и семейството изпаднало в траур. |
| Кръводаряването се извършва с игли за еднократна употреба и практически не оказва влияние на здрав организъм. Няма никаква опасност от зараза за кръводарителя. Усеща се само задъхване при по-голямо физическо натоварване, което преминава за 1-2 седмици. Хората се страхуват предимно от болката, но вените не са особено чувствителни при убождане. Може и да звучи патетично, но за мене кръводаряването е неоценим жест към ближния и то в момент, когато той най-много се нуждае. Пак повтарям, засега няма данни някой в България да е бил умъртвен в болнично заведение заради органите му. Отвличането на хора от улицата и изпращането им в чужбина за потенциални донори няма нищо общо със закона. Мутрите едва ли са наясно кого точно трябва да застрелят, че да има биологична съвместимост с потенциалния "клиент". Близките ми са наясно с моите виждания по въпроса и се надявам ако нещо се случи с мене да дадат съгласие за донорство. Не виждам защо трябва да лишавам някого от потенциалната възможност да живее. |
| PS, хич не се притеснявам, че противоречиш, защото е градивно. Наясно съм, че екипите, провеждащи трансплантация трябва да са различни от тези, регистриращи мозъчната смърт. Важното за мен е да се направи популярна идеята за донорството само по себе си. Това, което обясняваш за съвместимостта на органите, е основен елемент прои трансплантологията. Но това са медицинските аспекти. Социалните аспекти са много по- сложни и нееднозначни. И там е многото работа. Защото и самите ние не сме убедени. Или поне аз не съм. Не и 100%. |