Отиди на страница:
| "Нагоре по стълбата, която води надолу" Няма нищо по-постоянно от временното.  |
| ПАК ще /се/ повторя: Според мен, "Оня" Живот, за болшинството български граждани, беше ПО-СПРАВЕДЛИВ от тоя!!! Така го мисля, тако го чувствам СЕГА! И Г.Константинов, май, има моето усещане и мисли?!? Значи, двама наивника в повече!!!    |
| Поетът смесва няколко реда на мисли: * (1) "Дълбоко в мен някакъв редут, някакъв последен бункер продължава да се съпротивлява. Творецът живее, за да обяснява и одухотворява света, докато търговецът иска само да го притежава." * Това е гледището на поетите в цялата писана история (мнението им за търговеца не е напълно справедливо - търговецът всъщност иска преди всичко сигурност за децата си, иска житейска реализация, т.е. съвсем като поета. Е, някои казват също, че поетът, като поет, не можел да стане баща, но реализация и той дири, и как още, и по-точно е да се каже дори, че поетът иска да притежава света...) * (2) "Не приемай за нормално, че нахаканият мафиот се стреми да смачка човешкото достойнство на множество човеци около себе си. Няма как да успее. Даже целият далавераджийски свят да се е наговорил да съсипе живота ти - не се предавай." * Това е гледището на всеки съвременен български гражданин, който страда от беззаконието на управляващата гангстерска завера и желае истинска демокрация и законност. * (3) Усещането за захвърленост (Хайдегер), изоставеност, абсурдност (Камю) което мъчи поета, е характерно за цяло течение на западната култура поне от Шопенхауер, Киркегор, Ницше, Достоевски насам (да не говорим за песимизма на Еклезиаста). * Всичко това не е уникално. Уникалното в ситуацията на поета днес е само фактът, че е лишен от изкуствено приповдигнатото си от реалсоца обществено положение на член на CБП и немислимата за един творец при други (нормални) условия социална защитеност, на която се е радвал. * Съсловието, към което принадлежи симпатичният поет, жали за миналото и гледа на бъдещето с ужас. Поетът Ботев, най-големият, който гладувал немил-недраг седмици наред по ветрените мелници накрай Букурещ, със сърце зло в злоба обвито, и дори не членувал в СБП и нямал естрадни песни по стиховете си, гледал в бъдещето с упование: радостта му нямала граници, щом се уверял, че молитвата му се сбъдва (в редовете на борбата да си найде гробът). |
| ДНЕС поетите мечтаят за "Сезар", "Пегас" и Холивуд, а не за гробове!!! Мечтаят за авторски права, за големи тиражи и още по-големи хонорари! За такива биха продали и "майце си", че и "милата им Вайнет"! Не им пука за Свободата на другите!!! "Бизнес! Нищо лично!"- би казал/и сигурно казва?!/ някой днешен поет!... |
Щедрост О, най-тъмна страст за собственост, най-тъмна може би... А всъщност и животът ми не ми принадлежи. Какво ми трябва повече от залък и вода? Едно сребристо облаче минава над града. И златни са дърветата в покоя уморен... По-щедра е планетата, по-мъдра е от мен. Надникнала в душата ми, тя пита изведнъж: Кой притежава вятъра? А бисерния дъжд? Кой е закупил собствено парче от вечността?... Разбрах. Напълних джоба си със есенни листа. Георги Константинов  |
| Ето, в хубавото стихотворение, пуснато от максима, се казва: Какво ми трябва повече от залък и вода? Искрено ли е това? Не е искрено. Трябвало му е повече от залък и вода - обществено (по-точно: официозно държавно) признание, гарантирано публикуване, социaлни придобивки за членове на СБП, такива неща. * Параграфе, всеки поет в подлунном мире желае слава, и Ботев също. Затова пише; и ти също затова пишеш на форума. Ако някой е самата скромност, не пише на форума, не търси слушатели. И никой поет не мрази и не е мразил никога наградите и договорите с големи издатели и медии. * И въпреки това има поети оптимисти като Ботев и поети на мировата скръб като сегашните (сенки на) априлски поети. Защо? Каква е разликата? Казано е по-горе. |
| Денят е равен на нощта. И всяка вещ ни трябва... Ръцете ни и в самота на две разчупват хляба. Георги Константинов |
| Отлично четиво! Жалко, че наместо извод предлага извинение за наивност, но всеки го казва както си го мисли. А като поглед човек коментарите вижда, че доста пишат направо без да мислят. За трети е направо страшно да се четат, като параграфа например. Този човек се е родил научен, прочел е вече всичко още в утробата на майка си, и за всяко нещо има един-единствен готов отговор - преди беше Рай, имаше всичко, другаря Живков ни водеше към слънцето и пред нас бяха блеснали житата. Ето и "Г.Константинов, май, има моето усещане и мисли !?!". Това че автора още в началото подчертава "уж се движех все нагоре, а стигнах до дъното на пропастта" или "говоря за това без никаква носталгия", няма никакво значение за параграфа. Когато четат, хората като него приемат само това, което им харесва и цял живот живеят вечно прави. Те са непоколебими, непоклатими, неразрушими, непогрешими, непобедими и винаги говорят от последна инстанция- ТОВА Е КЛАСИЧЕСКИЯ ОБРАЗ НА РОДНИЯ КОМУНЯГА! "Някога партията-майка даваше хляб и дреха всекиму, ала за една волна дума такъв шамар можеше да ти завърти, че да ти отнесе главата заедно с мислите"- на това параграфина вика "справедливост" !?!?!!?! Бях си дал дума да не му обръщам внимание, но този път случайно прочетох първо "гениалното му творение", а след това видях ника, но беше късно...Вече се бях ядосал, та ще прощавате! Сигурен съм, че в циментовия зид на гробищата има повече топлина, човещина и сърдечност, отколкото в душите на динозаври като параграфа. Дано не съм прав! |
| Фичо, ела на себе си и спри да се занимаваш с хора които вярват, че хлебец и вода са достатъчни на човека. Те толкова и му даваха, когато бяха на власт. То е като сигурното сенце за овцата, която в крайна сметка вижда блясъка на ножа. Да направят мнозиството щастливо, а хората с идеи безгласни букви... Да нахраним всички за да не се раждат лидери... Да е доволно мнозинството за сметка на способните... Е, ето и резултатът! Наслаждавайте му се господа другари  Чалгата не ли е удовлетворение за мнозинството? Не си ли ти поете в ролята на малцинството? Е, добре дошел в клуба на недохранените! Надявам се сега разбираш, че ситото мнозинство не води до никъде... |
| Fantata mnogo pravilni rasyzhdeniq imash. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Engels |
| Сахара настъпва към нас! Сахара в тревите. Сахара в горите. Сахара в душите... Приижда суша в човешкия пейзаж. Увяхват чувствата. И хуморът бяга... А хуморът, точно той, е последният ни шанс. (Хумор на латински значи Влага). |
| И ВСЕ ПАК... Човек е вързан за земята, за струята вода, за вятъра, морето и небето. Човек е вързан за свойта сянка, за своя глас, за своята любов и своята ненавист. Човек е вързан за живота с веригите на въглерода и чувството за край го спъва сред безкрая..... И все пак, и все пак..... Очи притварям и усещам как всяка земна връзка се разпада. Мисълта ми преминава като тръпка през цялата Вселена. |
| Показателно е как един поет е провокирал толкова хора да разкрият себе си. -Такива, които го четат, както се чете поета - като творец на "наша" или "чужда" песен (препотвърждаваща "нашата" или "чуждата" идентичност). - Прегърбени от товара на своята каузалистика (Така ли трябва да се каже, чичо Фичо?) - Артистични души, които са провокирани и също излизат на сцената (като многоликия Alexandre, който е ту байрактар, ту трибун, ту гуслар). Георги Константинов имаше едно стихотворение, за съжаление не го намерих, което през 1987-88 се преписваша на ръка. Ставаше дума за недоверието към партииния вожд и за неговото лицимерие. Ако някой го има - нека го пусне във Форума. Редактирано от - Хари на 17/11/2003 г/ 11:08:29 |
| Невероятно четиво! Аз, без да съм човек на творчеството, се терзая от горе -долу същите мисли. Естествено, ГК ги е изказал красиво, за което може само да му свалим шапка! Благодаря и на редакцията. А ето нещо за десерт, тъй като е добре винаги да си припомняме добрите четива. Има надежда! Тя нали умира последна... [center]Българската журналистика или Сънят на будителите ВЕЛИСЛАВА ДЪРЕВА 11/11 - 16:04 ч. Спи българската журналистика. Спи и сънува блажени сънища, преизпълнени с писмовни подвизи и словесни херойства, с пищни триумфи и горди победи. Спи и сънува несвършващи тържествени дефилета сред смирените погледи на отбраните и благодарните сълзи на силните. И чува в съня си звънките тромпети на славата и сладостните цимбали на целокупната любов народна. Спи българската журналистика. Която по своето рождение е държава на духа, на просвещението и на свободата, а от тях по-велика сила няма. И се вижда като оная Пета велика сила, дето Наполеон поставяше редом с Англия, Франция, Русия и Австро-Унгария и пред която Бонапартът трепереше повече, отколкото пред зяпналите уста на сто хиляди топове. И докато потърква розова бузка о възглавето, чува изтънелия императорски гласец: "Двама български журналисти са по-опасни от цяла армия." Обаче треперещият гласец не изрича ни едно име и всеки си вика "За мен ще да е!". Спи българската журналистика. Която по своето рождение е орисана да бъде опозиция на всяка власт. И се вижда връз трона на най-жадуваната власт - Четвъртата. Насъне журналистиката е всевластна, неподвластна и недосегаема. И докато лениво се преобръща от едната кълка на другата, сънува как нежното нейно краче в златно чехълче е застъпило решително и безкомпромисно удебеления врат на онзи триглав змей, на онзи троен парламентарно-правителствено-съдебен съюз. За чест и слава на нашата спяща хубостница и за назидание на всичкия политически силаж. Спи българската журналистика. И докато сластно се изтяга в чаршафите на властта, сънува как благосклонно възцарява управници и как дръзко ги смъква от техните престоли. И докато живописно се търкаля в копринената постеля на парите, сънува как не се купува, нито продава и как храбро пляска през грабливите ръчички разбогателите си благодетели. Спи българската журналистика. Спят куртизанките на всички режими, спят метресите на всяка власт, спят професионалните клакьори и шутове, спят рицарите на сладката клюкевина и на отровната клевета, спят кавалерите (и дамите) на Ордена на Пантофа. Спят примадоните на посредствеността, спят фаворитките на сделката, спят корифеите на доноса, спят жреците на активните мероприятия, спят жриците на платената обществена любов, респективно - омраза (зависи кой за какво си дава парите). Спят страшилищата за всяко току-що умряло куче, което до вчера са величали като лъв - от едното простодушие, наивност и вяра в доброто според техните чистосърдечни самопризнания. (Бедният довчерашен лъв, пред когото дръзновени писалконосци лежаха като килимчета, кършеха възторжени пръстенца, викаха "Ах, Жанчо, ох, Ванчо! Ах, Ваше Величество, ох, Ваше Величество!", а всъщност се изпотрепваха кой пръв да докопа златната ливрея на най-знатна и скъпо платена прислуга! Когато журналистът от едната чистосърдечност заблуждава своите читатели, най-добре ще е да се отдаде на интервюта с известни особи по интимни въпроси. Когато заблуждава читателите си пресметнато и за тяхна сметка, най-добре ще е да не мърси журналистиката.) Спят Гочоолу, Дочоолу и Данко Хаирсъзина, спи техният издател и главен редактор, който и насън варди безценните си мускали, прави избори, удря се в косматата гръд и реве страховито "Вестникар, вестникар!", а Вазов отвръща - "Жаба да бех видял, нямаше да ма е толкоз гнус". Спят. И сънуват златен дъжд от пулицъри и оскари. И нищо не може да смути безгрижното тяхно блаженство. Нищо. Още по-малко злощастието на народа, потънал в глухо и страшно мълчание. И само отвреме навреме ужасни кошмари тревожат техните сладки съновидения. В такива моменти от мрачините на историята, от дълбините на времето изплуват едни свъсени сенки, развели брада и знаме, препасали перо и сабя. "Да търгуваш с мисълта и словото е по-срамно, отколкото да търгуваш с тялото си. Бездарните писатели, неспособните вестникари, безглавите публицисти са морални убийци. Нашите вестници се издават не за полза на народа и не за увеличение на народното знание, а за да си имаме и ние вестници. Журналистиката е такова едно поле, което търпи всякакви боклуци", казва тъжно Любен Каравелов. И огненият поглед на Ботев изгаря вестникарските врабци и цанцугери, цялото войнство от мудрословеснейши гъски и мусикословеснейши патки, които щъкат надменно из бунището на българската обществена словесност, обрасло в пищен духовен зеленчук, политически бурени и журналистически билки. И си въобразяват, че са водители и будители на народа. Спи българската журналистика. Родена като държава на гражданите, когато българите все още са били роби. Спи българската журналистика. Спи най-първият и най-истинският български парламент, похитен от онези, които си въобразяват, че те са българската журналистика. Които презират гражданската позиция, позорят свободата на словото и ненавиждат нейния близнак - словото на свободата. Които подменят свободата на словото със собствения си интерес и затова пищят, щом ги настъпиш по интереса. Те и не подозират, че за да има свобода на словото, трябва да има свобода на мисълта, а за да има свобода на мисълта, трябва да има мисъл. Които ката ден благодарят на Господа, дето ги е дарил с толкоз пластичен морал и с толкоз гъвкав гръбнак, че когато правят поредния рязък завой, неизменно се любуват на собствените си задници. Които се самооблъщават, че те са четвъртата власт, а българската журналистика направиха роб и слуга, заложник и наемник на петата власт. На оная тайна, невидима власт, на оня мутант, забъркан от кръвосмешението между парите и политиката. Които превърнаха българската журналистика в нейното отрицание и в свое подобие, изтръгнаха гласа на камбаната и я продадоха на вторични суровини. И настъпи тишина и безгласие. Тихо! Будителите спят. вестник "Дума", 1 ноември 2002 г. Натиснете тук |
Не знам защо, но като прочетох есето и първото нещо, което ми хрумна беше матрицата. По времето на т.нар. тоталитаризъм ние всички бяхме включени в матрицата и затова сме с впечатлението, че тогава живеехме по-добре. Дотолкова добре, че малко бяха тези, които се замисляха за реалното. След 89-та година ни "освободиха" всички и ние сега се чувстваме в постоянна абстиненция, в постоянна дезориентация къде сме, къде е нашият свят, който ни гушкаше толкова уютно. Защо трябва да ядем този малък, гнусен порцион всеки ден, искаме си пържолата, ако ще да е с вкус на пилешко. Искаме си спокойния сън и реда, искаме да бъдем "duracell". Проблемът е, че за нас не се появи Избраният, не се появи "изборът" и най-вече не трябваше всички да ни освобождават на куп. Много мозъци все още не са готови да приемат "реалността". "Where am I?" - "The more correct question is not where but when". The principle of causality.  |
Чичо, тези търговци, за които споменаваш, не са от реалността. Поне не от нашенската. Нашенските, за които става реч в статията, минават през трупа на всеки, за да постигнат "реализацията си". Христос не е бил против пазарната икономика, но първото нещо, което е направил в Ерусалим, е било да изгони търговците от храма! Присъединявам си към групата на наивниците.  |